осъден на смърт по погрешка, че провинението му не е толкова голямо, че той не е убил човек, та да го бесят. Ако е отрязал една телеграфна жица и ако е подпалил една купа сено, нека го осъдят на затвор. Ще платят с целия си имот и жицата, и сеното, и ще работят, докато са живи… Само да го не затриват, да го не убиват… На нея й се струваше, че хората, които го осъдиха, не са толкова лоши. Наистина когато се гледаше делото, те бяха сърдити и на-цупени, но нали съдиите трябва да се сърдят. Та инак какви съдии ще бъдат те! И другите, ония, от които зависи да помилват сина й, и те според нея са хора и ще разберат грешката си, ако, им се обясни добре. И Тодорица обвиняваше мъжа си, че не е намерил най-добрите адвокати, че не е тичал достатъчно по съдилищата, че молбата за помилването не е била написана както се следва…
Тя настояваше да я заведат в София и да я оставят при двореца. Там тя ще намери колай да се промъкне вътре и да падне пред царя. Тя ще се примоли на пазачите — и те имат сърца, ще я разберат. Ако ли пък не я пуснат, тя ще чака пред вратите, докато да мине той. И тя ще му приплаче, ще го помоли. Като я види в такова положение, той ще се смили и ще заповяда да помилват нейния Ваньо.
Тодор й обясняваше кротко и търпеливо, че всичко, каквото е могло да се направи според силите им и по законите, е направено. Но Куна не вярваше на мъжа си. Той е прост, мислеше си тя, той е нехаен, него го лъжат и само му вземат парите… Той и не жали за чедото си, той е с мъжко кораво сърце.
Тя не оставяше на мира и свекъра си. Постоянно го молеше да напише писмо до двореца, да каже там, че се е бил във всички войни, че е раняван два пъти, че има кръст за храброст и че за всичко това сега трябва да помилват внука му. Един ден Куна се оживи — хрумна й да събере подписи от всички в селото и да ги изпрати до съдиите — нека видят, че момчето й е добро и хрисимо и че никому в селото не е напакостявало досега. Такива подписи бяха събирали, когато уволниха учителя Панайотов. Тя с мъка дочака мъжа си, след като й хрумна тази мисъл, изложи му задъхана и на пресекулки спасителната идея, но той остана равнодушен, помълча, почеса се по челото и каза, че подписите няма да хванат място, тъй като съдът е осъдил Ивана не защото е лош момък, а защото е комунист…
През обикновените делнични дни Куна се влачеше из двора и в къщи, работеше туй-онуй, плачеше и не усещаше как се Мръкваше. През тези Дни и хората като че, бяха по-близки и по-милозливи. Но много тежки бяха за нея празничните дни. През тези дни и хората сякаш се променяха. Те ставаха по-далечни, по- студени, по-равнодушни, те минаваха някак гордо край портата им и като че ли казваха: „Каквото е търсил синът ви, това е намерил!“ Пъстрите празнични премени на момите и на ергените и напомняха хубавите дни, когато и нейният Ваньо, наконтен и весел, излизаше. И сърцето й се късаше от непоносима и неизразима болка. Веселите провиквания на ергените и кръшните смехове и закачки на девойките късаха душата й на парчета. И тя гледаше да се затули някъде. Обикновено тя се свиваше в стаята при сандъка, в който бяха и дрехите на Ивана, скубеше косите и го оплакваше, като че той беше вече мъртъв. Имаше моменти, когато след такива припадъци на отчаяние тя дигаше разчорлената си глава и лицето й блясваше през поройните сълзи — не, няма да го обесят нейния син, та той е толкова млад! И не е някой учен и знатен мъж, та дотолкова да му обръщат внимание — те знаят, че работата му е момчешка, и ще го помилват… Той е още дете, той се е заблудил, но той ще се оправи… И увлечена в желания и мисли, тя си представяше как намръщените съдии я викат, за да им даде обещание, че за в бъдеще ще пази сина си от таквиз увлечения… Тя им се кълне, а те клатят глава и й вярват…
Откак осъдиха Ивана на смърт, тя като че забрави другите си деца. Денчо беше изпратен в концентрационен лагер, той пишеше, че е здрав и читав — нямаше за какво да го мисли. Дъщеря й, омъжена за стрелочник, живееше на гарата. Тя ги навестяваше от време на време, но все се занимаваше с бебето си и като ли че нехаеше много-много за брата си. Още по-рядко се вестяваше зет й. Той я окуражаваше. Е, че ако бесеха всички осъдени на смърт, казваше той, досега сума свят да са затрили… А то, прочетат им присъдите, помъчат ги, помъчат, па ги помилват. Зетят дойде и вчера. И този път той беше по- оживен и по-радостен. Тъй като постоянно пътуваше и тъй като се мешаше из София с по-големи хора, той винаги донасяше по някоя интересна новина. Сега, каза й той доверително, положението много се е подобрило. Русите заградили германците при Сталинград и скоро щели да ги из-требят до крак. Нашето правителство било много разтревожено и се готвело не само да помилва всички осъдени на смърт, но дори да ги амнистира. Един инженер казал на началника на гарата, че Червената армия бързо настъпвала. И радиото вече съобщило. Дори се забелязвало, че германците на Софийската гара си стягали багажите — пращали ги на Източния фронт, защото вече нямало кой да спира руснаците. При това положение, заключи зетят, нашите фашисти ще си помислят малко, преди да закачат някого на въжето. Сега положително ще помилват всички осъдени на смърт, в това не може да има никакво съмнение.
Докато зет й беше при нея и й разказваше такива хубави новини, Куна се поуспокои. Но малко след като си отиде, черните мисли пак зачоплиха мозъка й и тя отново клюмна. Тя знаеше, че Русия е много далече и че докато Червената армия пристигне, може би фашистите ще затрият сина й. Вечерта Тодор си дойде и потвърди, че германците при Сталинград били заградени. В кръчмите и кафенетата само за това се приказвало.
Свижданията с осъдените на смърт бяха много редки. И несигурни. Пущаха по веднъж на месеца, но ако скимнеше на затворническата управа, връщаха всички, които се трупаха, за да се срещнат със „смъртниците“. Тогава съсипаните родители, братя, сестри и близки оставяха вързопите с донесената храна и се връщаха покрусени. Крепеше ги само това, че все пак приемаха донесената храна. Ами ако някой ден върнат и нея…
И с писмата бяха много зле. Всичко на всичко досега те бяха получили от Иван две малки картички с по няколко редчета, и толкова. Преди две цедели един непознат мъж донесе на Тодор дълго писмо — изнесъл го тайно някакъв затворник. С това писмо те сума време се утешаваха. Иван пишеше, че живеят добре, че са здрави и читави и че се надяват да им заменят смъртните присъди с доживотен строг тъмничен затвор. Съобщаваше най-подробно по колко пъти получавали храна, каква била храната, как ги извеждали на разходка и как се забавлявали в килиите, за да минава по-леко времето… Той им пишеше още да не, се грижат за него, защото каквото ще стане, то ще стане и да се грижат, и да не се грижат. Всичко, каквото са можели да направят за него, те вече са го направили…
Тези последни думи разтревожиха и разстроиха Куна. Няколко дни и нощи тя плака, като че ли с нейния Иван беше свършено. Но после, когато се заредиха пак обикновените дни с разпити за затворциците и с грижи за писма и за нови свиждания, тя отново изпадна в своето обикновено мълчаливо и тъжно настроение.
Накрай в писмото си Иван изпращаше много здраве на всички и заявяваше, че не съжалява за нищо, освен дето е пропилял много дни нахалост, че е научил какво значи да се цени времето и че ако излезе жив и здрав от затвора, вече ще знае как да си нареди работата…
— Така, така — клатеше одобрително глава баба Дара. — Да се остави от това пусто политиканство, да си нареди работата като всички хора…
— Ама той не за такова нареждане пише ма, мале — забележи Тодор. — Той се кани, като излезе, още по-здравата да се залови за политиката…
Старата го изгледа учудена.
— Божичко — прекръсти се тя, — та не му ли стига това? Не му ли Дойде умът в главата?
Дните, през които даваха свиждания за обикновените затворници и когато приемаха храна за всички, бяха най-тежките и най-тревожните дни за Куна. Тя тръпнеше и час по час се вторачваше да зърне Тодор, за да разбере как се връща той — оклюмнал и с пълна бохча или по-спокоен и с някои дребни покупки за в къщи.
Но през тези дни, когато в затвора приемаха храна, Тодор също отиваше като болен, с подкосени крака и с най-страшни мисли, предположения и предчувствия. Докато да иде, докато да му приемат храната и докато да му върнат бележката с подписа на Ивана, той се задъхваше от тревога и му се струваше, че сърцето му престава да бие. Особено тежки и страшни бяха миговете, когато равнодушните надзиратели се бавеха да приемат храната. Тогава краката му се подкосяваха и пред очите му заиграваха жълти пеперуди. На излизане той гледаше студените каменни стени на затвора, хвърляше крадешком погледи към зловещите кулички по ъглите, дето вардеха стражите, и се питаше — как, с каква вест ще излезе следния път през остърганата врата, през която бяха влизали и излизали хиляди и хиляди хора и пред която винаги чакаха мъже и жени… Тодор се мъчеше да бъде по-спокоен и да не мисли за най-лошото, но ума му се от-плесваше все натам — към затвора и килията…
Понякога във въображението му изплаваше изневиделица една зловеща картина. Беше в Македония
