хората се гледаха овълчени — едни ръмжеха, защото войната беше ги оголила, те искаха възмездие и справедливост, а други бяха забогатели и бяха готови със зъби и нокти да бранят онова, което бяха награбили в тила. Имаше много нови богаташи, приказваше се вече за милионери. В чаршията правеха вече нови сгради, отваряха магазини и кръчмарници. Центърът на селото и особено частта към гарата заприличваше вече на малка паланка.
Наскоро след войната на Ило се роди още един син — Борис. Зейнаха шест гърла. А килограм пшеница стигна до петнайсет лева. Какви ли занаяти не промени Ило, къде ли не си троши главата Около септемврийските събития през 1923 година го задържаха за известно време като комунист. През април 1925 година разкриха конспирация. В тази конспирация беше замесен и той. Арестуваха го, биха го в полицията, съдиха го с други негови другари и го осъдиха. В затвора прекара цяла година.
Ило, който на глед беше студен и необщителен човек, обичаше да мечтае за бъдещето. Усамотен, през часовете на почивките или вечер след работа, захапал късото дървено цигаре, той мислеше за онова време, когато на земята ще възтържествува социализмът. Тогава хората няма да се гризат като кучета за шепа трохи, тогава всички ще бъдат сити, добри и трудолюбиви. Как ще бъде нареден животът тогава и къде ще бъде той, ако доживее, какво място е отредено за такива като него?
Ило не беше скъперник, но ценеше парите, защото цял живот беше се борил със сиромашията. На децата си много рядко даваше по някое левче, за да си купят по нещо. „Да не се учат!“, казваше той строго, когато майка им се застъпваше за тях. И тъй като той не отстъпваше и дори не повтаряше приказката си, тя го гледаше и клатеше глава:
— Характер!
Но когато веднъж Борис му довери, че партийната група събира пари, защото трябват средства, за да поведе по-организирана борба, Ило, който току-що беше хванал по-големичка сума от продажба на картофи, не каза нито думичка, отдели половината от парите и му ги даде.
Борис погледна банкнотите:
— Всичките ли? — удиви се той.
— За партията и тия са малко — отвърна Ило сухо и кривна настрана, за да не се разправя повече.
Зидар, каменар, земекоп, варджия, хамалин, той работеше все тежка убийствена работа. С двете нивички и с малката градина се занимаваха жените и дечурлигата. Той беше свикнал с тежката физическа работа и се гордееше именно, че работи такава тежка физическа работа. Не се отбиваше вечер в кръчмата и не обичаше, както казваха, да подкрепя силите си с ракия. Но веднъж или два пъти в година, при някакъв по-особен случай и при изключително настроение, Ило се напиваше до оскотяване. Напиваше се обикновено след тежката целодневна работа, връщаше се у дома си късно след полунощ, будеше всички, за да му стоят прави и да му служат, гледаше ги наежено, махаше с ръка, като че се мъчеше да улови шепа въздух, и викаше периодически с пресипнал глас:
— Мръсен свят! Дайте го тук! Ще го подпаля!
Той повтаряше това, докато да грохне съвсем, да легне и да заспи дълбок, продължителен сън, сякаш си отспиваше за всички минали дни и нощи. Като се събудеше, трезвен и недоволен от себе си, той се срамуваше да погледне жена си и майка си и ако се случеше да го запитат за нещо, което нямаше нищо общо с напиването му, той навеждаше глава и казваше:
— Ама че се наредих!… Е, няма що — това влиза в човещината…
Децата си той оставяше да се развиват свободно, И макар че беше много строг, никога не ги биеше. „Шибай човека по ума, а не по гърба“, казваше той… „И добичето разбира от дума, та детето ли…“
По-големите му синове бяха работници в София. Там се заселиха и се задомиха. Само Борис си остана при него на село. Борис обичаше механиката, занимаваше се с електротехника и понякога, през летните дни, помагаше на жените в полската работа на двете нивички и в малката градина. През последните няколко години те засяваха тези малки нивички и градината с картофи, от които отделяха по нещо за продан. Изпичаха и по няколко казана със сливи, та хващаха по някоя странична пара.
Ило, който беше схватлив и умен мъж, виждаше как Борис потъва в политическата борба, но никога не му продума нито думица, не се опита да го възпре или да го отклони. „Момчето е на прав път“, казваше си той. „Ето, такива като него ще оправят света.“ И нито веднъж не се тюхна, когато го арестуваха, макар и да знаеше, че присъдата можеше да бъде и от най-тежките. След прочитането на присъдите той едничък от близките на „смъртниците“ не захленчи, не изпадна в паника, не хукна да подава молби за царска милост. Инак той тича много, той тича дори повече от всички, за да организира добра защита на сина си и да облекчи положението му. Той знаеше, че борбата е ожесточена до крайност, че времето е тежко и че осъдените на смърт са жертва на политическия момент. По-рано за много по-тежки провинения даваха дванайсет години, в краен случай осъждаха на доживотен затвор.
Като се върнаха в село след прочитането на присъдата и като гледаше как жените се бъхтят и се късат от рев, той рече:
— Е, няма що, това е бой, а в боя и противникът стреля — все някой ще падне.
Но колкото и да беше външно спокоен, затворен, разсъдлив и по своему корав, все пак откак осъдиха Борис на смърт, Ило като че ли се смали, лицето му още повече хлътна и се сбърчи, очите му още по- дълбоко потънаха в свъсените орбити и започнаха да гледат по-строго. Той обичаше еднакво всичките си деца и еднакво се грижеше за всички, но дълбоко в сърцето му имаше някакви по-силни чувства на обич към Борис. Той го виждаше такъв, какъвто сам желаеше да бъде на младини: събуден, самостоятелен, практичен, издигнат политически. Наистина и годините сега бяха по-други, по-благоприятни за работата и напредъка на сиромашките младежи, но все пак и по характер Борис беше такъв, какъвто го искаше Ило.
През много вечери след произнасянето на смъртната присъда Ило се свиваше в някой затулен кът на двора, пушеше механически, пущаше по навик гъстите кълбета дим и мислеше за малкия си син. Мило му беше за него, съжаляваше го и с радост би отишъл да го замени и в килията, и на бесилката. Защото той знаеше, че Борис е по-потребен за работата, за партията, за борбата. Той и сега би го заместил, колкото му държат силите, и беше готов да помага на ония, които продължаваха делото, но те и не идеха при него, те не търсеха неговата помощ. И това го огорчаваше. Струваше му се, че е вече излишен… Той сам се опита да намери заместниците на осъдените комунисти, но сигурно не попадаше на тях или пък те се страхуваха да му се открият, защото винаги удряше на камък… А че работеха, личеше от това, дето полицията се опита да арестува още един момък, но не успя. Той се изплъзна от ръцете й и стана нелегален… Да можеше да влезе във връзка с него, Ило би му дал подслон, храна, би му помагал във всичко. Но при Ило не се отбиваха. Защо?
Ило заспиваше много късно и се събуждаше рано. Но не ставаше тутакси, а се взираше в тъмните стени на стаята и през главата му минаваха какви не кроежи.
Понякога жена му искаше да го попита за положението на Борис, копнееше да чуе за него поне една утешителна дума, но се страхуваше да го подхване, защото знаеше колко Ило е открит и прям. Преди два дни тя съвсем предпазливо загатна, че се говорело за помилване.
— Не ми се вярва — отговори той студено и веднага поясни: — На Източния фронт германците губят, тук народът се надига — и нашите фашисти все ще удушат някого, за да покажат, че са силни.
Вела примижа, като че я удариха по главата. Тя политна и се подпря на вратата. „Все някого ще удушат!…“ Ох, как го рече! Цял ден и цяла нощ тези страшни думи чукаха в мозъка й. Той можеше да бъде и по-мек, и по-внимателен, каквито бяха някои други мъже, но тя го обичаше и го тачеше дълбоко в душата си. Тя и сама не знаеше защо го обичаше и защо му прощаваше от сърце и суровината, и коравината, и затвореността.
Вела не се омъжи за него по любов. Той не беше нито хубавец, нито знатен с нещо, нито пък беше богат. А тя, макар че беше бедна, не беше от последните моми. Майка й я убеди да го вземе. Бил сам, каквото имал, само на него щяло да остане, нямала свекър, а свекървата била добра, щели да се разбират с нея… Младото момиче е като млад стрък — навеждай го все на една посока и то ще се превие. Така се преви и склони и Вела. И тя сигурно не би се излъгала, ако да не бяха тия проклети войни. Близо шест години тя го посрещаше и изпращаше все като войник. Бяха мъки без него, беше сиромашия, беше труд, но мина всичко, забрави се. И няма мъка на този свят, която да не може да се забрави, стига да има живот и здраве. Докато да я сполети бедата с Борис, Вела беше доволна. Синовете й отраснаха, не бяха ни сакати, ни слепи, умни и редовити мъже бяха и уважаваха и тачеха я, но… дойде ударът върху Борис и всичко
