през Първата световна война. Заведоха ги да присъствуват на един разстрел. На три кола бяха привързани трима войници. Това бяха обикновени прости войници с разтреперани от студа мършави тела. Пред коловете бяха изправени взвод техни другари със заредени пушки. Чу се команда, екна залп и — когато, след замижаването, Тодор отвори очи, на коловете бяха увиснали и трепереха три простреляни тела. Колко просто и колко страшно беше всичко това. И беше толкова страшно, именно защото беше така просто. Разстреляните войници имаха близки, имаха свои, които в този момент нищо не знаеха и се лъжеха с надеждата, че ще ги срещнат, ще ги видят, ще ги прегърнат… С годините страшната картина на този разстрел „за назидание“ избледняваше и изчезваше бавно от съзнанието му. До преди година Тодор май никак вече не си спомняше за това. Но откак осъдиха Иван на смърт, ужасът на разстрела отново изплава от дълбочините на създанието му. И той напразно се мъчеше да се отърве от спомена за телата, които тръпнеха, отпуснати на коловете, като че ли още им беше студено. Тодор така се захласваше в този спомен и така упорито се мъчеше да го прогони, че понякога тръгваше за избата, а се озоваваше в обора. И чак когато воловете се разтъпкваха и се обръщаха към него с големите си влажни очи, той се сепваше и свръщаше бързо назад…
Но понякога му идеха и по-ободрителни мисли. Германците на изток бяха спрени. Червената армия започваше вече да ги отблъсва и да настъпва. А ето сега заградила цяла немска армия при Сталин-град. Смачкат ли тази заградена армия, тогава и тук друг вятър ще завее. Само дано дотогава да не изпълнят смъртните присъди. И защо ще ги изпълнят, питаше се сам Тодор. Че какъв е Иван, какви са неговите другари? Обикновени селянчета, прости момчета, не са някакви водачи, не са видни комунисти, пък не са направили и кой знае каква пакост — отрязали един кабел и подпалили няколко купи сено — голяма работа. Сигурно ще полежат още малко като „смъртници“ и като се види накъде върви работата, ще ги оставят на доживотен затвор, а сетне и съвсем ще ги освободят… Пък и няма тези разбойници да векуват в управлението… Иде краят им, скоро ще им се видят сметките… Само дано момчетата да останат живи… Право казва старата — на роб се надей, на гроб се не надей…
Уплетен в своите тежки и мъчителни страхове и предчувствия, увлечен понякога от надежди за благополучен край, Тодор ходеше в къщи и из двора като загубен. Понякога говореше гласно на себе си, отвръщаше със закъснение, когато го питаха за нещо, и все поглеждаше към пътната врата. Все му се струваше, че някой ще дойде и ще му донесе някаква вест…
Сутрин чакаше с нетърпение вестниците. Той купуваше всички всекидневници и бледен като слама, разгръщаше с разтреперани пръсти големите страници, които прошумоляваха леко. Тодор опипваше с трескав поглед малките заглавия, произшествията, съдебната хроника. Там, сухо и безсърдечно, понякога съобщаваха за извършените екзекуции. После като се прибереше у дома си, той преглеждаше всички вестници колона по колона и едва след това се поуспокояваше малко — до следната сутрин. Куна, която не знаеше защо мъжът й купува всички тези вестници и на която той не казваше защо по цели часове се рови из колоните им, често го гълчеше:
— Тодоре, Тодоре, какво сърце имаш, Тодоре! На нас огън ни гори на главата, а ти вестници четеш.
Той се страхуваше да каже на жена си за какво така усърдно се рови в страниците на вестниците. И мълчеше.
Тодор пошета из двора и се промъкна в килерчето. Майка му и Куна отдавна бяха приготвили и скътали всичко, но те още се суетяха там, като си търсеха работа, за да се залисват. Те местеха едно и също нещо по три пъти, питаха се една друга какво има в бохчата, развързваха я, проверяваха и все попритурваха по нещичко. Те вадеха цели комати хляб, оставяха ги настрана, откриваха ги пак и така пипкаво работеха, че дори дядо Цеко се ядосваше, като ги гледаше. Обикновено той се въртеше около тях и ги наблюдаваше внимателно. И все си мълчеше. Само когато останеше самичък, той се оглеждаше предпазливо, отпущаше ръце и казваше глухо:
— Удариха ни, брей! Съсипаха ни, господ да ги убие.
Но когато жените се разцивреха, той ги мъмреше строго.
— Е де, е де! — дигаше той глава. — Ще ги простят. Та не виждате ли, че работата е детинска… Такива са времената — ще полежат и след някое време ще си дойдат…
— А скоро и на Германия сметката ще се види — рече Тодор, когато старият пак започна да утешава жените. — Пък с нея заедно ще си идат и нашите разбойници. — Тодор каза това с дълбока вяра в хубавото бъдеще, но неволно се огледа да не го чуе някой.
Дядо Цеко го стрелна навъсено.
— Ти… — заекна той и му махна с длан — такива приказки… и пред свои хора да не казваш… зер, ще им занесе някой, и… Ами нали чедото ти е в ръцете им, бре?…
— Ох, много мисли той за чедото си! — издебна сгода Куна, за да укори съпруга си. — Все във вестниците се завира, а не потърчи да помогне с нещо на детето.
Тодор махна само с ръка, притиснат от мъка. Той не можеше да й каже защо чете вестниците, а тя беше проста и само една песен си пееше.
— Само жив да ми го оставят, сиромашкия — мърмореше си баба Дара и ги гледаше с кахърни очи.
След такива разправии обикновено в къщата настъпваше убийствено униние. И сега Куна се сви в един ъгъл и започна да скимти. Навремени тя виеше протяжно и страшно. Старият издърпа сина си навън и започна да го мъмри:
— Мълчи бре, сине! Ще погубиш невястата. Що ти трябва да гълчиш такива приказки… Бре, бре! Остаря, а още умът ти не иде…
— А че аз какво? — оправдаваше се Тодор — Аз само тук… Кой ще чуе! …
Но макар дядо Цеко да окуражаваше другите, сам трепереше от страх да не обесят внука му. Той беше прекарал три войни, беше се месил в политиката, разбираше в какво време живеем и знаеше, че в такива случаи съдилищата не се шегуват. Той пъшкаше по цяла нощ, обръщаше се в леглото и с часове не можеше да мигне. Денем, след като успокоеше другите, той се промъкваше в обора, уж за да прегледа добитъка, свиваше се в някой ъгъл и отпаднал, съсипан, убит, клатеше продължително глава и въздишаше глухо, дълбоко и тежко. Воловете се извръщаха от време на време и го поглеждаха кротко с големите си светли очи, сякаш се чудеха на неговото усамотение. Старецът вдишваше дълбоко топлия дъх на запарената слама и острия мирис на одърната влага, и това, сред което беше прекарал целия си живот, му вдъхваше някакви непознати сили. Старецът вехнеше от ден на ден, лицето му видимо се смаляваше, редките коси над ушите съвсем побеляха. Цялото му тяло като че ли се смаляваше с всеки нов ден и от това сякаш растеше неговата пъргавина и неуморимост. Той беше навсякъде, винаги сръчен, предвидлив и съобразителен.
В навечерието на дните, през които приемаха храна или пък когато разрешаваха редките свиждания с близките на „смъртниците“, дядо Цеко беше настръхнал и неспокоен. Все му се струваше, че ще направят някоя грешка, че ще закъснеят за влака и че Иван напразно ще чака да получи нещо за по-хапване. А с какво ги хранеха в затвора, дядо Цеко съдеше по това, дето тук, на село, фурните вадеха тричави топки, които след един час вкисваха, а по пазара не се намираше вече никаква мазнинка… Без храна отвън, от дома, тревожеше се старецът, момчето ще загине, ако ще и да го помилват…
Сутрин, преди да тръгнат за града, дядо Цеко все се боеше, че времето минава и че ще закъснеят.
— Дали другите са готови? — попита той Тодора.
Тодор смънка, на него не му се говореше.
— Хайде, иди да ги подсетиш! — настоя той.
Тодор, който също мереше всяка секунда от тези тревожни часове, винаги отвръщаше, че има време, че той, старият, да не се бърка в работата му, а това много сърдеше дяда Цека.
— Иди де, иди ги подсети хората! — настоя дядо Цеко. — Няма да ти окапят краката…
На Тодор не му се стоеше в къщи, дето жените редяха бохчата и от време на време въздишаха плачешком, но пък и да се запилее по това никое време из селото и това му бе противно. И защо да ходи да ги подсеща, какъв им е той, надзирател ли? Та те да не са малолетни…
Но старецът не го оставяше на мира. И най-сетне Тодор тръгна неохотно, като упоен, из тъмната, пуста и студена улица.
Най-напред се отби у Ило Митовски. Той бутна небрежно разкривената плетена вратня и влезе в мрачното сглъхнало дворче. В дъното беше сгърбена старата къща, дето едно малко прозорче вече светеше. Бледа, мъждива светлинка падаше току под стряхата и се стапяше безпомощно в гъстите пластове на мрака.
