изведнъж се скърши. Оттогава тя ходеше като занесена. Наистина пред другите-, дори пред свекърва си и пред снахата, тя не се издаваше, макар, както му беше редно, честичко да си поплакваше пред тях. Но все пак в най-тежките минути тя ги утешаваше и самичка знаеше какво беше на сърцето й през това време.
Постепенно, без да се усети, Вела започна да вярва на някакво неясно свое предчувствие, на някаква смътна своя догадка, че Борис ще бъде запазен. Тя не разбираше много от политиката, но все й се струваше, че някъде, неизвестно за нея къде, има някаква сила, която знае, че синът й е честен и благ. Ето, тази сила няма да позволи да го обесят… Вела с никого не споделяше своите надежди за благополучния край с осъдените на смърт, но Найда долавяше това и й се чудеше. Тя я смяташе за наивна и проста жена и я слушаше със съжаление.
Тъй като и на нея Найда приплака за свиждането с Борис, Вела започна да я утешава:
— Нищо, невясто — рече й тя. — Ами сега ако не те пуща да идеш в София, ще те пусне до неделя, до другата… — И й доверяваше: — Аз съм поръчала на Стоян, когато ще е на сигурно свиждането, да ми обади с едно писъмце…
Като изпрати Тодор Проев, който отиде у Миланови, за да посети и тях, Ило, загърнат в дебелия бозав балтон, няколко пъти излиза а двора и се връща в къщи. Най-сетне, като минаваше край кухничката, той чу безпомощните викове на старата и се наведе през отворената врата на килерчето.
— Ти ли си, сине? — приповдигна се безсилно старицата. — Дай на Найдичка да иде до София, бре! Може днеска да пущат — ами нали ще е грехота да го не види, а?… Пък и да не пущат — нека се поразходи, нека се поразтъжи, като хапъзкиня е тук, сиромашката…
Ило не издаде нито един звук, сякаш нищо не беше чул. Той надзърна и в кухнята.
— Бързай! — рече той на жена си. — Тодор ей сега ше се върне, няма нас да чака човекът…
У Миланови, както винаги, бяха много залисани. Те поканиха Тодор в гостната, разшетаха се да го черпят, разпитваха го как са в къщи и дали старите са добре, но във всичко това имаше нещо тежко и страшно. Милан се мъчеше да подхване какъв да е разговор, но забравяше приказката си, заглеждаше се във върха на обувките си и клатеше унесено глава. Миланица се мъчеше да бъде любезна като пред гостенин и дори да се усмихва, но се виждаше, че едва се държи на краката си и че душата й е попарена. При гостенина дойдоха и трите дъщери на Милан. Двете момуваха вече, а едната, най-малката, беше ученичка.
— Някое писъмце да имате от ваш Ваня? — по пита го с тъжен и плах поглед Миланица.
— Ония две-три редчета, дето получихме напред.
— То е когато и наш Юрдан ни писа — рече тя и отпусна ръце.
— Готово ли е? — обърна се Милан към жена си.
— Ей сегичка — извърна се тя, като че дойде на себе си от троснатото напомняне, и излезе пак.
На свиждане при Юрдан се тъкмяха да ходят и Милан, и стопанката, и Лиляна, най-малката от дъщерите. По-големите й сестри събираха багажа, редяха дрехите, тъкмяха храната и завиждаха на сестричката си, че отиваше в София при батя си. Тя ще го види, ще приказва с него, а те ще си стоят тука и ще тръпнат от страх. Обикновено от града се връщаха с вечерния влак. Но докато да дойде този влак, докато да чуят свирката му, докато да видят фаровете му и да разберат всичко по израженията на майка си и на баща си, момичетата премаляваха от болка и често-често облизваха засъхналите си устни.
Лиляна беше радостно разтревожена, че отиваше на свиждане при батко си. И в същото време сърчицето й беше прищипнато като с клещи. Една мъчителна смесица от страх и скръб гнетеше душата й. Лиляна беше голяма и от нея вече нищо не можеха да скрият. Нейният мил батко беше в затвора, осъден на смърт, и там всеки момент можеха да го убият. Когато беше още в първи прогимназиален клас, тя чете как са затворили, съдили и обесили Васил Левски. Но в представата й Левски беше нещо велико, недостижимо. И тя не можеше дори да си помисли, че такъв случай може да се повтори сега. Защото, съобразяваше Лиляна, сега България не е вече под турско иго — нали русите са ни освободили още преди 64 години! Сега България е свободна и в нея всеки свободно може да поучава хората как да се борят и да работят за по- добър живот. И ето че всичките й представи за свободата на българския народ се объркаха. Български съдилища осъдиха милия й батко на смърт. Защо? Защото се борил срещу германците, които дойдоха в земята ни и които нападнаха нашите освободители. Прав ли е батко й? Прав е. Защо тогава го затвориха, защо искат да го убият? И в нейния мозък започнаха да зреят нови интересни разбирания. Има лоши българи, които сега управляват. Те са с германците, помагат им. А са против Русия, нашата освободителка. Ето, тези лоши българи, които са с германците и които осъдиха батко й на смърт, те са фашисти. Тя и по- рано беше слушала да се говори за фашизъм, но какво точно беше то, не можеше да разбере. Батко й често наричаше някои хора от селото фашисти. Но защо бяха фашисти, Лиляна не проумяваше. От батко си тя знаеше, че фашистите са лоши и противни. А ония, които той сочеше за фашисти, тя ги знаеше, някои дори бяха техни роднини и съседи — но те според нея не бяха лоши хора. Защо тогава батко й ги наричаше така? И сега тя разбра. Сега тя знаеше, че тези хора помагаха на германците. А всички, които помагат на германците, са лоши и са фашисти. И тя с всички сили проклинаше фашистите, защото те бяха причина, дето от месеци в къщата им само се въздишаше и плачеше. Всички у дома й постоянно чакаха да им съобщят нещо страшно. И поради това и тя винаги беше нащрек. Тя също чакаше тази страшна вест, със сърце присвито и с душа угнетена от болка. Тя знаеше, че на нея, ако се случи най-страшното, няма изведнъж да й обадят, защото я смятат за малка. А тя не е вече малка и винаги гледа по-възрастните в къщи с подозрение. И за много неща искаше да ги разпита, но не смееше. Защото се страхуваше, че ще й се скарат. Например тя не можеше да разбере защо баща й и майка й постоянно се вайкаха и постоянно коряха и проклинаха Борис Митовски. Той, казваше баща й, бил причината да затрият батко й. Но защо да е той причината, когато и Борис Митовски е осъден на смърт? Ами нали той е комунист, нали не е фашист? Нали фашистите са причина за това, дето батко й е осъден на смърт? Майка й казваше, че ако батко й Юрдан не бил тръгнал с Борис, че ако не го е слушал, сега щял да си бъде свободен. Но защо и Иван Проев е осъден на смърт? И за неговото ли осъждане са виновни и фашистите, и Борис Митовски?
Такива сложни и тежки мисли разкъсваха душата на Лиляна.
Отначало беше много лошо. Майка й постоянно плачеше. Сетне се поуспокои. Но тя така въздишаше час по час, така отчаяно клатеше глава, така понякога скубеше косите си, като стенеше, че това, според Лиляна, беше още по-тежко. Баща й все говореше за помилване, за амнистия и от неговите приказки всички в къщи се оживяваха. Но това беше за късо време. Защото дори когато се тъкмяха да отиват на свиждане и събираха всичко, каквото имаха за ядене, никой не знаеше дали вече той не е мъртъв.
Общият страх и тревогата на родителите й и на сестрите й бяха пронизали цялото тяло на девойката. Тя посърна, отслабна и очите й се вторачваха грижовно в хората Тя стана сериозна и разсъдлива не за годините си. Рядко излизаше на улицата да се заиграе, защото все й се струваше, че именно ако играе, те, фашистите, могат да затрият батко и. И уроците си тя учеше с голяма мъка, защото когато четеше, буквите галопираха пред погледа й, а в ума й се въртеше той — нейният мил и незабравим батко. И се случваше така, че тя, силната ученичка, тя, най-паметливата в цялото училище, тя прочиташе по две страници, а не запомняше нито ред. На софрата, като всички, сядаше без охота и ядеше по принуждение. Майка й я гледаше строго и я гълчеше. „Яж де, какво такава само мляскаш! — сърдеше се майката. — Я на какво си заприличала!“ Като се върнеше от училище, Лиляна се спотайваше в някоя от стаите и уж четеше, а всъщност мислеше за осъдените на смърт. Мъчеше се да си представи как живеят там в затвора.
Веднъж я водиха на свиждане, но тогава не ги пуснаха. Предадоха само храната, и то след големи молби. Тогава тя за пръв път видя затвора. Високите каменни стени я удивиха. Извънредно интересни бяха куличките по ъглите. От тесните прозорчета на тези кулички наблюдаваха войници. Те пазеха да не избяга някой от затворниците. Те пазеха и батко й. А той беше вътре в голямото сиво здание. Тя се мъчеше да си представи малката му стаичка, леглото му, храната му, мъката по свободата, по селото, по родната къща. И винаги, когато се замисляше как той седи самотен, като затворника от картинката в една стара читанка, и колко му е мъчно за всичко, как въздиша и гледа през малкото прозорче само късче небе, на нея й ставаше жално, тя започваше да преглъща често-често и след това заплакваше мълчаливо и задавено.
Преди да го затворят, батко й беше обикновен селски ергенин. Закачаше се с момите като всички ергени, лудуваше по хората, работеше, както работеха всички от тяхното семейство. Тогава Лиляна гледаше на него като на обикновен батю и нищо друго. Но него го арестуваха, той изчезна от къщата и от селото, и хората в цялата околност изведнъж заговориха за арестуваните — за него и за неговите другари. При съденето писаха и вестниците. И след присъдата писаха. И изведнъж той, селският ергенин, когото тя
