смяташе като всички други ергени и като всички хора и когото обичаше само като свой батю, той изведнъж порасна в нейната представа и неочаквано и за самата нея стана голяма и важна личност. Сигурно е бил много страшен, щом го осъдиха на смърт. Като Левски. И тя се учудваше, че тъкмо когато си е бил тук и когато е вършил най-страшните и опасни работи, тя нищо не е подозирала… И колкото повече време минаваше, откак го бяха арестували, толкоз за нея той ставаше по-забележителен и недостижим… Казваха, че в селото имало още много комунисти. Но тях не ги арестуваха. Батко й ще да е бил най-важният, щом не само че го арестуваха, но го и осъдиха на смърт…
Много неща Лиляна не можеше да си обясни самичка. И тя се вслушваше във всички разговори, за да долови някоя интересна приказка. Родителите й я знаеха за умна, предпазлива и съобразителна и поради това говореха открито по общите политически въпроси. Но понякога си шушукаха. Ето, това шушукане се мъчеше да долови Лиляна. Тъкмо там, според нея, беше най-интересното, което и тя искаше да знае. В къщи постоянно се говореше за войната между Германия и Съветския съюз. Бащата следеше внимателно настъплението на Червената армия и казваше, че ако това настъпление продължи с още по-голяма сила, животът на Юрдан ще бъде спасен. Но ако войната там се затегне, тогава… Бащата не се доизказваше, той само махаше отчаяно с длан, но всички разбираха какво означаваше това. И Лиляна си купи карта на Източния фронт. Сега най-големите битки там се водеха за Сталинград. И вестниците само за него пишеха. Лиляна гледаше малката точица на десния бряг на Волга и мислеше. Ако падне Сталинград, това означава, че животът на батко й е застрашен. Ако не падне, това значи, че положението на батко й се подобрява. И от ден на ден тя ставаше все по-нетърпелива. Защо Червената армия не настъпва по-бързо? Лиляна очерта цялата линия на фронта и беше си внушила, че ако германците стигнат до Каспийско море, ще бъде много лошо. Поради това тя знаеше точно на какво разстояние е фронтът от Астрахан…
На хитлеристките войници и офицери, които минаваха по шосето и с влака, тя гледаше с неудържима ненавист, като на лични врагове, които са я обидили и са отнели щастието й. При всеки успех на германците, за който пишеха вестниците, тя впиваше нокти в дланите си и стенеше от мъка. Застанала до пътната вратня, на улицата, в училището или в някой дюкян, тя се вслушваше в разговорите и отбелязваше в паметта си кой се радва на германските победи. Които се радваха на тези победи, тя ги смяташе за свои врагове.
Веднъж кметът дойде на едно тържество в училището и им говори за победата над Съветския съюз. Дотогава тя не му обръщаше внимание. Но след тази реч Лиляна не можеше да зърне спокойно неговото мазно, зачервено, усмихнато и доволно лице. Срещнеше ли го, тя се извръщаше, защото не можеше да го гледа. Според нея, и той беше виновен за осъждането на батко й.
Майка и долавяше, че тя е станала много впечатлителна, и това понякога я тревожеше, но сега нямаше време да се занимава с нея. Лиляна ставаше все по-мълчалива и по-скрита. Тя майсторски подслушваше разговорите на по-възрастните си сестри, знаеше всичките им тайни, но никога и с нищо не се издаваше пред тях. Тя им доверяваше само какво ново е научила за положението на Източния фронт, съобщаваше им кой най-много хвали германците и се радва на победите им, кой се е заканвал, че в най-скоро време ще бъде свършено със Съветския съюз и каква реч е държал поп Тодор в църквата…
Тази сутрин, когато се готвеха да заминават в София, тя се събуди най-рано, най-рано стана и най-рано се стегна. Тя много майсторски се присламчи в гостната, залепи се в един ъгъл и се вслуша в разговора на баща си и на чичо си Тодор Проев. Още като се срещнаха, тя дочу нещо, което я изгори от любопитство.
— Свършено. Вярно е! — каза Тодор. — Заградили ги.
— Заградили ги? — втренчи се радостно, но все още с някаква нотка на недоверие баща й.
— И агрономът ми каза. Той слушал по радиото…
— Ами дали нашите ще издържат? — наведе се и попита доверително Милан, като че ли искаше да каже: „Обади само на мене, ако се съмняваш…“
— Да не издържат ли? — с лек укор го изгледа Тодор. — Слушай! — сложи той ръка на рамото му и в тона му имаше такава вяра и такава сигурност, че Милан почувствува как тръпки полазиха по тялото му. — Червената армия е такава сила, че ще ги помете като перушинки… — Тодор се сепна и скочи нетърпеливо. — Да не закъснеем, а? Да не изпуснем влака?
Милан погледна часовника си и кривна устни, като че ли това засега няма никакво значение.
— Има време — рече той и махна пак нетърпеливо: — Та казваш — ще издържат? И сила са, казваш, а?
— Голяма сила, страшна сила, невиждана сила! — запали се Тодор.
Но сянка на някакво неспокойно съмнение мина пак по лицето на Милан.
— Ами защо отстъпиха чак дотам? — попита той с мъка, с болка и със съжаление.
— Отстъпление! — усмихна се презрително Тодор. — Какво отстъпление е това за Съветския съюз!… Море е там, брате — няма ни край, ни дъно… Потънеш, и уж побеждаваш, пък гледаш — светили ти маслото.
— Аз не се съмнявам, че в края на краищата братушките ще победят — разпери ръце Милан. — Но защо им се дадоха толкова… защо още на границата не им теглиха пердаха… Друго щеше да е сега…
Тодор разбра мъката на Милан.
— Да, друго щеше да е и тук — потвърди той.
— И нашите мръсници нямаше толкова да дигнат глави и… момчетата ни нямаше сега да са на тоя хал — допълни Милан.
Щом стана дума за момчетата, Тодор приповдигна рамене, разтвори примирително длани и нищичко не каза. Й какво можеше да каже? Отстъпиха. Така е трябвало.
Но ето, тъкмо това дълбоко отстъпление тревожеше Милан. В неговата душа беше заседнало някакво неуловимо, коварно съмнение. Смущаваше го непрекъснатата суматоха във вестниците за някакви незнайни и тайнствени оръжия на германците. Кой ги знае, по-хитри са те, белким измъкнат някоя дяволска машина, плашеше сам себе си Милан.
Отначало, когато хитлеристите нападнаха Съветския съюз, Милан никак не се разтревожи. Биеха се някъде далече — дано само не подпалят и нашата черга, съобразяваше той. И смяташе, че за един земеделец като него със стотина декара земя и с едно уредено семейство това е най-разумната позиция. Наистина той желаеше да победи Русия, да победи нашата освободителка. Но се оправдаваше пред себе си с това, че войната е далече и че той с нищо не може да й попречи. И така той проспа, доволен и щастлив от живота и от съдбата си, докато да арестуват Юрдан. Това арестуване му падна като гръм от ясно небе. Той смяташе, че познава децата си и беше уверен, че те без негово разрешение не смеят да направят нито крачка в живота, а излезе, че се е лъгал като слепец. От процеса стана ясно, че още в казармата Юрдан бил привлечен от комунистите. От две години бил член на Работническата партия. Борис Митовски го вмъкнал в нелегалната дейност. От речта на прокурора стана ясно, че организаторите на конспирацията и на саботажите в селото били Борис и Юрдан.
В първите дни след арестите Милан си мислеше, че това са обикновени арести, за дребни и незначителни провинения, че ще ги поразкарат из Дирекцията на полицията, а може да мине и само със задържане в околийското управление. Сетне той разбра, че работата е по-сериозна, но се надяваше, че е момчешка работа и че съдиите — ако се дойде до съд — ще ги оправдаят и всичко ще се забрави. Чак когато се проточиха седмици, а от тях нямаше никаква вест из дирекцията на полицията, чак тогава Милан се стресна. Но пак не предполагаше най-лошото. Сбъркали са, беше уверен той, сгазили са някъде лука, и сигурно ще ги осъдят по на три-четири години. Чак когато ги изпратиха в затвора и родителите се разтичаха да търсят адвокати, едва тогава той разбра колко сериозно беше положението на едничкия му син. За него това беше истинска катастрофа. Изместен от своя обикновен нормален път, най-напред той изпадна в паника и малодушие. Но постоянните и неизбежни срещи с Ило, с Тодор, с родителите на другите арестувани, а и разговорите с един от адвокатите го посъвзеха малко. Той разбра, че съдбата на неговия син зависи не толкова от добрия адвокат, колкото от положението на Източния фронт. Той започна да се интересува от политическите събития, четеше редовно вестници, редеше в паметта си всички новини от фронта. Гръмките заглавия във вестниците за хитлеристките победи просто се попиваха в мозъка му. И той започна да ги сравнява. За голямо негово учудване вестниците съвсем открито и непредпазливо лъжеха, Шумните заглавия за германските успехи на Източния фронт бяха обикновени хвалби. Хитлер заяви тържествено, че ще влезе в Ленинград, а се спъна в покрайнините му и не мръдна нататък. Разгласи на цял
