военните, и гражданските съдилища и поради това килиите на цялото осмо отделение бяха претъпкани със „смъртници“. „Смъртници“ имаше и в някои килии на седмото отделение, което заемаше противоположното западно крило на същия етаж. През друго време в това отделение обикновено затваряха или изолирваха само по-тежко провинените политически затворници.
Затворниците лежаха не по дължината, а по широчината на килиите, за да има място за всички. Вечер те се нареждаха като сардели, а когато някой станеше, за да иде до вратата, той трябваше да крачи внимателно между своите другари, за да не настъпи някого. Арестантите трудно се обръщаха и някой от тях, за да поизправи снагата си и да отпусне краката си, ставаше, залепяше се за стената и стоеше така час- два. Другите затворници се наместяха несъзнателно върху мястото му.
В отделението на „смъртниците“ се спазваше строг ред. Те имаха по едно свиждане на месец, но понякога, когато прокурорът беше зает или нямаше добро настроение, дори и свижданията се забавяха и отлагаха. Един път на месеца се допущаше внасянето на храна. Но храна, по разпореждането на директора на затвора, и дори често пъти чрез някой от главните надзиратели, се внасяше комай всяка седмица, в най-лошия случай — на две седмици. Дори писма да пишат и да получават „смъртниците“ имаха право само веднъж на месеца. Но писма те пишеха по-често. Имаше затворници, които ги изнасяха скришом. Но скришното изнасяне на писмата беше сложно и рисковано. „Смъртниците“ и изобщо затворниците имаха много свободно време, за да обмислят най-различни начини за свързване с външния свят.
Дори и с другите затворници „смъртниците“ нямаха възможност да се срещат.
„Смъртниците“ излизаха на едночасовата разходка преди и след обед отделно, в „своето“ каре — карето на „смъртниците“. През тези щастливи, мечтани часове от тежкото денонощие Юрдан, Борис и Иван се виждаха, хвърляха си погледи, пълни с дълбок и неизразим смисъл, казваха си по някоя приказка, в която бяха събрани размислите на цели часове.
И на тримата нови „смъртници“ направи впечатление по-особеното държане на надзирателите. Колкото и да бяха се професионализирали в грубостта и безсърдечието, към „смъртниците“ те бяха по-внимателни. На Юрдан се струваше, че те проявяват към тях оная ласкавост, която се проявява към гергьовденското агне, след като вече то е избрано и отделено за жертва. В това отношение на надзирателите имаше и малко страх — страх от неизвестността след екзекуцията, страх и от самите „смъртници“. Защото никой не знаеше на какво биха се решили някои от тях в това безизходно, мъчително и страшно положение. Дори при раздаването на храната в килиите на „смъртниците“ имаше нещо крайно сдържано, мъчително и дори церемониално. Бакарят и надзирателят, които отваряха шумно вратите на килиите, за да разлеят по една лъжица в канчетата на осъдените, като че ли искаха да кажат: „Защо ли хабите храната, когато и без това ще си отивате от този свят…“
Вечерната проверка беше едно малко развлечение. И макар че то се повтаряше с поразително еднообразие, все пак „смъртниците“ го очакваха с нетърпение.
Формалният срок за обжалването на присъдите мина и тримата млади „смъртници“, свити в три отделни килии между своите другари, за пръв път преживяха очакването на екзекуцията. Онези, които бяха осъдени на смърт чрез разстрел, не знаеха кога точно, в кой час на деня ще ги извикат, за да ги отведат пред дулата на пушките. Тях обикновено ги викаха уж на „свиждане“, уж на „справка“ в канцеларията, уж за „местене“ в друг затвор. Но осъдените на смърт чрез разстрел знаеха за какви „справки“ ги викат и тръгваха, като се прощаваха със своите другари. Това бяха страшни и неописуеми часове. В такива моменти целият затвор се раздвижваше. Един вик на протест, на клетва за другарска вярност, един вик на обещание, че живите ще продължат делото на своите разстреляни другари, се изтръгваше от хиляди гърла. По вратите на килиите заиграваха стотици налъми и този зловещ шум разтърсваше огромния сив корпус на окованото с камъни и желязо здание.
Друга беше процедурата с ония, които бяха осъдени па смърт чрез обесване. Тях ги измъкваха около полунощ, измъкваха ги по възможност по-тихо и по-бързо, със завързани ръце и със запушени уста. Някои от осъдените на смърт чрез обесване понякога посягаха да се защитят и в такива случаи тях ги смъкваха долу отмалели от удари.
Осъдените на смърт чрез обесване обикновено будуваха до късно след полунощ от страх да ги не изненадат. Но уморени от непрекъснатото напрежение, те се унасяха в най-сладкия сън, събуждаха се сутрин и дълго търкаха очи, за да се уверят, че са живи и здрави.
Юрдан, Борис и Иван знаеха този ред при екзекуциите още когато лежаха предварителния арест и поради това през първата нощ след изтичането на формалния срок и потвърждаването на присъдите им, те будуваха до зори. Изтощени, отпаднали, със зачервени очи и плахи погледи, те посрещнаха първото утро, след което идеше втората страшна нощ. Ще осъмнат ли пак живи? Ще дочакат ли пак да се порадват на хубавата светлина през малкото прозорче на затворническата килия?… Техните другари, макар сами да очакваха смъртта всеки момент, се мъчеха да ги ободрят и разсеят. По-старите обитатели на килиите от осмото отделение бяха пообръгнали, бяха добили дори известни навици в чакането на страшния час. Пък и общата участ, веселият нрав на някои от осъдените, смелостта на други, увереността в тържеството на комунизма, за който умираха, всичко това създаваше в килията особена атмосфера. Тук мъчно можеше да се унива, защото унинието беше белег на политическо капитулантство.
В първата килия откъм „колелото“ беше Юрдан. Когато той влезе, в килията имаше седем „смъртници“. След една седмица двама от тях извикаха за „справка“. Юрдан и по-рано беше „изпращал“ с викове и тропане по вратата на килията „смъртници“, които отвеждаха на разстрел, но сега той изживя дълбока душевна криза. Може би утре или други ден в полунощ неговите съкилийници ще изпратят и него с такива викове и с тропане по железните врати на килиите. Но ще му помогнат ли с това? Той се замисляше за страшния миг, съобразяваше с всички частички на тялото си като как би могъл да се откопчи от примката на бесилото, отплесваше се по неосъществими, фантастични проекти, стресваше се, и разтърсен от студени тръпки, като че се свестяваше от някакво необяснимо зашеметяване.
Обикновено той рядко задрямваше до първите часове след полунощ. Със сгънати ръце и с глава, сложена върху дланите, той мижеше, ослушан във всеки шум, долетял до изострения му слух някъде от стълбите. По-тежките стъпки — стъпките от подковани войнишки ботуши, отекваха в тъпанчетата му като удари от чукове. Той гледаше своите другари, които спяха спокойно, като че не бяха „смъртници“ като него, като че не бяха осъдени на доживотен затвор. Може би в началото и те са се тревожили така. Но с времето бяха обръгнали. Неспокоен беше само един бивш учител, който постоянно гледаше портретчето На своето тригодишно момиченце.
В очакване на тежките стъпки в първия час след полунощ, Юрдан прекара няколко нощи, които, струваше му се, няма да забрави, ако ще би да живее още триста години. Той беше уверен, че ще дойдат да го вземат. Отначало го беше страх — не знаеше как ще понесе щракането на ключа, отварянето на вратата, надзирателите, войника с натъкнатия на пушката нож. Като мереше душевните си сили, струваше му се, че няма да издържи, че ще се разхленчи, че ще припадне. И той започна постепенно да преценява всяка секундичка от това опасно и страшно време, да отмерва всяко свое движение, всяка своя стъпка. Най-сетне той стигаше до едно положение, когато смяташе, че ще издържи, че няма да падне духом. А това беше най-важното. Да умре поне като комунист.
След като уточни и установи своето държане при задигането му от килията, Юрдан като че се поуспокои малко. Успокоението идеше и от това, че минаха доста нощи, а никого от тях не закачиха. Тримата излизаха всеки ден по два пъти на разходка в карето на „смъртниците“, разменяха си погледи и мисли, разбираха се по много неща, по които трябваше да се разберат, и се прибираха в килиите потвърди и по-ободрени. Юрдан започна да привиква с този ред, започна да мисли, че вече така ще си върви и че все така ще будува до зори, уверен все пак, че ще дочака здрав и жив новия ден…
И в тези часове на будуване и на сладки дремки той се унасяше в мисли по хиляди неща. Най-много той мислеше за селото и за родителите си. Пренасяше се в оживените привечер улици, когато, привършил работата си, излизаше, за да се поразтъпче и да се види с приятели и другари. Мъчно му беше за празничните дни. След хората и разходките по шосето младите се пръскаха уж да се прибират у дома си. Но вместо да си идат, те се шмугваха с изгорите си в някои глухи кътчета на дворовете и градинките и си бъбреха до късно. Това бъбрене беше предпазливо, лекомислено, но сладко.
Там в Рилкината градинка, зад отрупаните съчки, които бяха докарани от гората още преди година и половина, в сянката на гъстите овошки, той слушаше опиянен гугукането на своята изгора. Но за разлика от много ергени, той разказваше на своята изгора не само как ще се наредят, когато се вземат, но и за
