свят, че войниците му виждали куполите на Кремъл, а се върна назад. Закълна се, че Сталин-град е паднал вече, а Сталинград се държеше. Крещеше, че няма сила да го върне вече назад, а ето, че Червената армия обграждаше войските му. Из Първата световна война Милан знаеше от опит, че германците са добри, спокойни войници и се бият. Но тогава те му се видяха много прости, като овце. Той беше видял с очите си как те се държаха упорито, но в тяхната упоритост нямаше съзнание и чувство. Те стояха и стреляха някак механически, като машини, докато да ги унищожат до крак. Според Милан те не умееха нито умно да настъпват, нито умно да отстъпват. И в Първата световна война те викаха до небесата за своите победи, а в края на краищата ги натупаха. Ето, те и сега вървяха по същия път — хвърляха се слепешката като биволски бици, без да държат сметка на какъв удар ще попаднат. Милан смяташе, че с настъплението си в Съветския съюз те попаднаха на удар. Но дали този удар ще бъде такъв, че да ги смаже веднъж завинаги, или двете страни ще се изтощят и от това ще се възползуват англичаните и американците?
Колкото и да беше внимателен и съобразителен, колкото и да не вярваше на хвалбите на вестниците за германските победи, все пак той се страхуваше, че Съветският съюз не е и толкова силен, колкото му се искаше да бъде. Веднъж той попита Ило Митовски не се ли страхува от германските победи на Източния фронт. Ило Митовски поклати решително глава:
— Мене ме беше страх, докато веднъж да почне — отвърна той сухо и твърдо. — А сега вече за нищо не се страхувам — Съветският съюз ще победи.
Милан не възрази, но той не остана доволен от този отговор. Лесно е да се каже — ще победи, мислеше си той. Но как? А Ило не казваше. У него имаше само някаква сляпа вяра в силата на Съветския съюз. Но може ли само с вяра да се побеждава?
Милан се смяташе за умен мъж, за човек, който разбира външната политика. Той не допущаше, че след такова отстъпление Червената армия ще започне да настъпва и да настъпва така стремително по целия фронт. Заграждането на германците при Сталинград го порази. И ако те унищожат заградената армия, тогава — свършено е с германците.
Милан се излъга и в друго нещо. Като преценяваше вътрешното и външно положение след смъртната присъда на Юрдан, той очакваше, че присъдите ще бъдат изпълнени, като минат всички формални срокове. А ето, минаха толкова месеци, а осъдените си лежаха в затвора. В първите дни след процеса той грохна, побеля, стопи се от ужаса на всекидневното очакване. Сетне постепенно се поуспокои. „Имали сме късмет“, радваше си се той тайно. И сега, след вестта за заграждането на немците при Сталинград, той съвсем се успокои. След такива победи на Червената армия момчетата ще бъдат спасени.
В шетнята си из къщи жена му на няколко пъти се заслушва в разговора им. По-рано, преди да осъдят Юрдан, тя никога не се итересуваше от политиката. Но сега само дочу нещо за Сталинград и ококори очи. Русите заградили германците! За нея това означаваше, че нейният син е спасен. Вечер, като си легнеха, Милан й разказваше за политическите събития, за положението на фронтовете и й тълкуваше всичко така, както той сам го разбираше. Тя смяташе мъжа си за най-вещия човек, вярваше му във всичко и никога не се усъмняваше в правотата на неговите тълкувания. Тя никога не се запитваше откъде той получава такива точни и неоспорими сведения, както не се запитваше кой е написал книгите, по които свещеникът в черквата чете и които тя смяташе за безпогрешни. Тя се молеше само за едно и само за едно мечтаеше — да отменят смъртната присъда на сина й, да си излежи той, каквото има да излежава, и в дома им пак да настъпи такова спокойствие и такава радост, каквото спокойствие и каквато радост имаше, преди да го арестуват. И момичетата пак да запеят, както пееха по-напред…
Голямата дъщеря обади, че всичко е готово и че е време да тръгват. Стопанката също беше готова за тръгване.
— Време ли е? — попита Милан и като погледна часовника си, отговори: — Време е.
Гостът също стана.
— Аз трябва да избързам, че имам багаж да вземам — рече той.
— И за твоя багаж има време — успокои го Милан. — За колко ще идем — ей къде е гарата!
След малко всички се източиха на двора, отрупани с кошници, торби и вързопи.
Навън беше още много тихо. Селото спеше дълбок предутринен сън. Пътниците вървяха по дясната страна на улицата, стъпяха предпазливо и от време на време се сблъскваха леко. На едно място в краката им се стрелна котка, на друго те едва не се удариха в дръглив черен кон, който беше се залепил до зида и тършуваше нещо по земята. Откъм гарата се чуваше глухото, задавено пъшкане на маневрен локомотив. От време на време той изпищяваше рязко и този пресечен, остър звук отекваше самотно и неприятно в сънната пустота.
В дъното на улицата се мярна малкият площад До този площад и около него стигаше електрическото осветление. Надолу в селото още светеха с петролни лампи. На площада пред общинското управление, откроени в светлината на електрическите лампи, се извишаваха двата величествени бора. По шосето насреща изтрополи файтон. Значи, време е вече да се бърза за гарата. Пътниците минаха край Илови. Ило и Найда ги посрещнаха и ги поизпра-тиха донякъде. Вела се върна да наглежда старата и внучето. Когато да се отделят и да се върнат, Найда заплака глухо. Ило, както обикновено, беше начумерен и скъп на думи.
— В колко заминава влакът? — попита той само.
— Точно в четири — отговори Тодор и се отби набързо в една странична уличка, за да прибере и своя багаж. На портата отдавна го чакаха дядо Цеко, баба Дара и Куна. Те се сърдеха, че пътниците закъсняват и че ще изпуснат влака.
Скоро дружинката пресече шосето и пое мълчаливо улицата към гарата, дето при светлината на електричеството се вървеше по-бързо, по-спокойно и по-свободно.
3
След късата разходка до клозетите и след проверката дългите коридори на затвора постепенно заглъхваха. Настъпваше дълбока, неспокойна тишина, която често трепваше от удар или вик в някоя от малките килии. Сдържаните разговори стихваха по-лека-лека и само нечии предпазливи стъпки по стълбите около „колелото“ отекваха из всички коридори. Огромното сиво и мрачно здание потъваше в сън. Някъде заспали затворници започваха вече да хъркат и техните нестройни и неприятни звуци се чуваха като стонове на хора, които агонизират, задушени от силна и безмилостна ръка.
В коридора на осмото отделение, или както го наричаха „отделение на смъртниците“, като че ли беше по-тихо и по-тъжно, отколкото в другите отделения. Тук и остърганите дъски върху перилата на коридора придаваха по-мрачен и по-страшен изглед на този етаж от източното крило на затвора. Тези дъски бяха поставени над четириетажната пропаст, за да не се хвърли някой от „смъртниците“. Можеха да се намерят и такива осъдени на смърт, които, като се хвърлеха долу, щяха или да съкратят мъките на страшното чакане, или да нарушат правилата на официалното умъртвяване.
Разбира се, такива отчаяни „смъртници“ можеха да се хвърлят и от „колелото“, дето нямаше как да се сложат дъски. Тук затворническата управа беше взела предпазни мерки долу, над партера. Там беше сложена мрежа от дебело въже, изплетена сякаш от огромен кръвожаден паяк. Ако самоубиецът все пак се хвърлеше от последния етаж, в най-лошия случай той можеше само да се натърти върху мрежата. Но в никой случай не можеше „сам да се лиши от живот“, както в такива случаи казваха канцеларистите от съдебното ведомство.
За живота на „смъртниците“, затворническата управа полагаше и други, нарочни, предварителни грижи. Осъденият на смърт не трябваше да има под ръка нищо, с което би посегнал на живота си. Преди да го въведат в килията, надзирателите му сваляха поясока, вземаха му ножчето, прибираха всичко, което режеше или което можеше да се направи на клуп. В килиите на „смъртниците“ нямаше и кревати. Оставяха им само обикновени прости сламеници на циментения под. Килията трябваше да бъде съвършено гола, тъжна и еднообразна.
В такива голи, еднообразни, студени циментени килии в северната страна на осмото отделение бяха тикнати Юрдан Миланов, Борис Митовски и Иван Тодоров Проев, след като им прочетоха смъртните присъди. Те бяха затворени в три поредни четни номера близо до „колелото“ и поради това и най-леките и предпазливи стъпки около „колелото“ отекваха зловещо в сърцата им и им изглеждаха подозрителни. Прието беше осъдените на смърт да бъдат изолирани в отделни килии. Но през тези дни усилено работеха и
