хубавото бъдеще, което ще дойде, когато бъде победен и свален фашизмът. Тогава хората ще работят с радост и с радост ще живеят. Обикновено Юрдан започваше да й разказва за бъдещето, а завършваше с настоящето. Разправяше й какво става по фронтовете и я убеждаваше, макар че тя за нищо не му възразяваше, че немците, въпреки своите временни победи ще бъдат бити от Червената армия и че тогава фашизмът в Европа ще бъде разгромен. Макар че Рилка не разбираше твърде от сложната европейска и световна политика, тя се любуваше на неговите познания, слушаше го с облещени очи и се притискаше галено в него. И изведнъж, опомнен сякаш от някой унес, той я хващаше за раменете, прегръщаше я здраво и след това дълго и ненаситно я целуваше. Тя ту се отпущаше в притома, ту пърхаше в ръцете му като пиле и на целувките отвръщаше с целувки. Дори в здрача на вечерта той долавяше как бузите й руменееха и как сетне цялото й кръгличко, миловидно русо личице пламваше като от треска… И в лекия краткотраен сън, и в неспокойната дрямка той преживяваше тези мигове на любовно блаженство, стряскай от всяко пошавване на другарите му в килията иди от някой случаен шум из коридорите на затвора. И тогава той виждаше пак страшната действителност — претъпканата килия, задухата, мъждивата лампичка, решетките зад мъничкото прозорче…
Късно, след раздялата, той не се прибираше у дома си. Беше свикнал да минава към своите другари и да ги пита за новини. Една вечер Борис Илов го повика, каза му, че има да свършат хубава работа, и го изведе над селото. Те вървяха много предпазливо, провираха се като котки през буренясалите градини зад горната махала. От сянката на Ямишевите канадски тополки излезе Иван. Тримата заобиколиха зад тополките, прилепиха се в един синор под някакъв храсталак и събраха глави. Борис съобщи, че е получил нареждане от партията да обмислят въпроса за по-сериозни и по-ефектни саботажи. Да работят внимателно, да пипат ловко, да се пазят от провал. Борис предложи да подпалят сеното, което беше отрупано на купчини зад гарата и което, както им съобщиха, било за германците. Иван носеше бидон, пълен с газ. Този бидон беше откраднат от една немска част, която през април миналата година се беше настанила в селото.
— Този път сигурно ще предприемат арести — предупреди Борис. — Всеки да си измисли предварително къде е бил през времето, когато ще запалим сеното. Помнете — през тази нощ не сме се виждали, не сме се срещали, не сме си приказвали. Никой нищо не е видял, не е чул, никой нищо не знае.
Юрдан слушаше мълчаливо и сърцето му биеше неспокойно. Той виждаше, че тази акция беше сериозна. За пръв път ще стане ясно, че подпалването е извършено от местни комунисти, а не от случайни хора, както се приказваше за другите по-дребни предишни саботажи.
Те се промъкнаха до купните, като направиха широк завой зад гарата, напръскаха внимателно сеното и хвърлиха по една клечка кибрит върху набелязаните купни. Само след няколко минути буйни и високи огнени струи заляха хоризонта и осветиха полето. На гарата настана суматоха. Няколко железничари се въртяха около вагоните и не знаеха какво да правят. Телефонираха в общината, но оттам никой не се обади. Началникът на гарата изпрати човек, за да съобщи на кмета. Борис, който знаеше, че един такъв пожар може лесно да бъде угасен, беше взел десетина пачки гръцки патрони, които не ставаха за никоя тукашна пушка, и ги нареди около огнищата в купните. В най-голямата купа той сложи една бомба-бухалка. Тя можеше и да убие някого от ония, които ще хукнат да гасят, но нека, реши той, да не се навират много, дето не им е работа. И най-важното, друг път да бягат от пожарите, а не да тичат да ги гасят. Няколко пачки изгърмяха безредно, но ясните пронизителни звуци отекнаха тревожно и на гарата, и в селото. „Партизаните нападат!“ — извика някой на гарата. Началникът на гарата притича до градинката и се стули зад кочината, в която грухтеше спокойно неговият шопар. Кметът, поляците, полицаите от участъка начело със старшията тичаха към гарата. Но когато наближиха семафора, откъм пожарището се чу необикновено силен гърмеж. Какво ставаше там? Полицаите залегнаха готови за стрелба, а поляците се хвърлиха в канавката и бързо започнаха да излазват нагоре към селото. Ставаше някакво нападение, но какво, къде, от кого — не можеше да се разбере.
Юрдан, Борис и Иван се промъкнаха незабелязано по домовете си и след малко излязоха на улицата, за да зяпат наивно и да питат другите селяни — какви са тези пламъци и откъде идат тези гърмежи?…
На сутринта от града дойдоха агенти, обикаляха около гарата, душиха изгорелите купни, шушукаха с кмета в общината и си заминаха. Не арестуваха никого. Кметът уверяваше наляво и надясно, че подпалването е майсторска работа и че от селото такива майстори няма.
След десетина дни Юрдан, Борис и Иван слязоха на дванадесет километра под селото, отсякоха няколко дръвчета край шосето, върху които беше закачен телефонен кабел, разрязаха кабела на стотина метра, прибраха внимателно отрязания къс, натъпкаха го в тресавището над малкото блато, там дето започваха камъшите, и се прибраха. От полицейския участък пак се разшетаха, от града пак дойдоха разузнавачи, обиколиха и по съседните села, и пак всичко се спотаи. На два пъти Юрдан, Борис и Иван се мъчиха да подпалят вагони, които заминаваха за Германия, но не успяха.
Окуражен от успешните акции, Борис организира разпръскването на позиви против предаването на храните, защото, казваше се в позивите, производителите ще ядат клисав кукурузник, а пшеницата ще бъде изнесена, за да бъдат хранени немските пълчища, които тъпчат свещената земя на нашите братя — руските освободители…
Тези позиви бяха написани на общинска пишеща машина от един писар, който наскоро беше приет за член на партията. Няколко дни пак никой нищо не потърси. И един ден арестуваха писаря. Никой не разбра кога го прибраха. Пък и никой не очакваше, че тъкмо него ще арестуват. И защо са го арестували?… Едва при следствието се разбра всичко. Вещи лица от дирекцията на полицията сравнили буквите от двете пишещи машини в общината с буквите от позивите. Установено било, че позивите са писани на „Адлера“. Един от пазачите на общинските бици съобщил, че е виждал няколко пъти писаря да се върти вечер из общината. Още при първите удари в дирекцията на полицията писарят признал всичко. Полицията задържа веднага всички партийци и конспиратори, които писарят познавал. В дирекцията на полицията започнаха разпити и инквизиции. Сандо Кумов, един от най-добрите партийци, на когото от глупост бяха казали за подпалването на купните, не издържа и издаде този саботаж. Иван пък призна за скъсването на телефонния кабел. Бяха задържани всичко девет партийци. Само трима, с които Борис и Юрдан още работеха отделно, се запазиха.
В затвора, докато чакаха насрочването на делото, младите конспиратори се запознаха с по-стари и по- опитни свои другари и разбраха колко простовато, наивно и непредпазливо са работили. Особено поразен беше Борис, който се смяташе за умен и ловък конспиратор. Той беше поразен от това, че по шрифта на пишещите машини можело да се установи кой позив на коя машина е писан. Дотогава той мислеше, че буквите на различните пишещи машини си приличат като песъчинките в морето и като песъчинките в морето са безброй. В затвора младите конспиратори си дадоха сметка за своите саботажни акции и разбраха какво голямо значение имат саботажите в борбата срещу фашизма и немските окупатори. И тъй като властта преследваше безмилостно саботьорите, те се досещаха като какви присъди ще им бъдат издадени. Юрдан, Борис и Иван се готвеха за най-страшната присъда. Те често мислеха за близкия и страшен край, който ги очаква, но освен през редки часове на видимо униние, те се мъчеха да скрият от другарите си дори своята съвсем естествена тревога. А и затворническата среда, в която попаднаха, беше здрава и силна. Тя ги грабна, въодушеви ги. Сега вече те знаеха как трябва да се работи. Само да имаха късмет да се измъкнат отново на свобода! В средата на политическите затворници те бързо укрепнаха и заякнаха духом, възмъжаха и узряха не за годините си. Те живееха трескаво, те гълтаха всекидневните, всекичасните политически уроци на по-възрастните и по-опитни партийци. За тях това не беше затвор, а някаква нова, интересна и неподозирана по-рано академия. При тежките условия на затвора те оцениха свободата навън и се научиха как трябва да се работи за в бъдеще. След присъдите Юрдан, Борис и Иван мечтаеха само да ги оставят на доживотен затвор…
До насрочването на процеса, дори до момента, в който прокурорът произнесе своята дълга обвинителна реч, Юрдан си мислеше, че на тях, като на прости и неуки селянчета, няма да наложат най-тежкото наказание. Но като чу обвиненията на прокурора, той се стъписа. Съдиите, които отначало му изглеждаха на обикновени хора, тъй като измерваха и подсъдимите, и публиката с някакво добродушно пренебрежение и от време на време се навеждаха един към друг, подмятаха си по някоя приказка и се усмихваха кротко, същите тези съдии, особено след прочитането на присъдата, изведнъж се преобразиха на сурови, жестоки, неумолими същества, безсърдечни и глухи за молби и жалби. Задавеният плач на майка му, изуменото лице на баща му, резкият вик на голямата му сестра — всичко това го смаза за момент. Той се окопити едва когато влезе в малката, тясна, набита килия на „смъртниците“. Запознанството с новите „съквартиранти“,
