осъдените. „Е, нека си вървят, стига са циврили“, мислеше си Борис.
Молба за помилване до царя той не подписа. И когато при първото свиждане баща му загатна сухо да опита и тъй, може би пък ще хване място, Борис отвърна със спокойна решителност: „Да подам молба за милост, значи да се откажа от дейността си. Пък аз не се отказвам.“ А на адвоката заяви: „Хиляди молби за пара, ако са решили да ни обесят.“
Него го поставиха в килия, дето имаше само трима „смъртници“. Тези мъже бяха осъдени за саботажи и конспиративни действия против реда и сигурността на държавата. Двамата от смъртниците бяха умни и начетени мъже, знаеха за какво се бият и за какво ще умрат. Третият беше капитулант. Той беше себелюбив амбициозен мъж, оплетен още преди да избухне войната от чужда шпионска мрежа. Той се хвалеше, че някога бил социалист, но сетне разбрал, че социализмът не отговарял на нашите условия и на характера на нашия земеделски народ. И поради това еволюирал към по-реални политически разбирания. На Борис се струваше, пък и другите двама „смъртници“ бяха на това мнение, че този човек прави всичко възможно да спаси кожата си. Те се пазеха от него. Той все гледаше да бъде на по-удобно място, да лежи и да се обръща по-спокойно и по-свободно, да си похапва по-хубавичко, да получава пръв от баката и да се прибира последен в Килията… По-късно него го преместиха й седмото отделение. Дойдоха други двама добри мъже, но наскоро след това единият от тях също беше преместен и в килията пак останаха четирма „смъртници“.
Вечерта след прочитането на смъртната присъда Борис легна след проверката и до зори мисли. Какво можеше да се направи, за да отърве въжето? Този въпрос човъркаше упорито и дълбоко мозъка му. На царска милост не се надяваше, нито я искаше. Да моли за милост, значи да признае сам, че е бил престъпник и че е вършил лоши работи. А работата, която свършиха, е добра работа. Само че е много мъничко. Трябва да се продължи. Другите, които останаха на свобода, ще подхванат нататък. Как ще заработят те, как ще продължат хубавото дело, ако той започне да хленчи за милост пред своите врагове? А все пак не трябва да се остави да го закачат на въжето като някаква чучула. Ще избяга. Как? Борис мислеше за това. И ще има време още да помисли. Да му падне и най-малката сгода, няма да се двоуми нито секунда — ще бяга. Най-много да го застрелят. Какво ще загуби той при най-лошия случай? Ще загуби бесилото, ще спечели куршума. Толкова.
Но ако сгодата не дойде сама? Трябва ли човек да скръсти ръце и да я чака, докато го измъкнат някоя нощ? Борис съобразяваше като какво може да се направи, за да се откопчи от ръцете на тези палачи. Най- лесно ще може да избяга, ако го изкарат вън от затвора. Или да го препратят в някой друг затвор, или да го изведат като свидетел по някое дело. Но на какво дело?… И той започна да обмисля. Можеха да излъжат, можеха да го впишат, без да знае нещо. Ей тъй, само да излезе от затвора. Струваше му се, че нататък вече всичко ще се нареди. Той ще вземе мерки да се справи и с вериги, ако му ги закачат, и с белезници, ако му ги сложат на ръцете, и с охраната, па ако ще би тази охрана да се състои от трима души.
На няколко пъти Борис се подемаше нагоре по стената и гледаше внимателно през решетката на малкото прозорче. Долу беше задният двор с „каретата“, със зеленчуковата градина, с пътечките и с примамливия простор до каменната ограда. По ъглите на оградата стърчаха зловещите кулички с прозорчетата, от които всеки момент часовите можеха да се прицелят. Една човешка глава в рамката на малкото прозорче е прекрасна мишенка. Едно натискане на спусъка и — всичко ще свърши. Борис гледаше навън и тръпнеше. Наистина войничетата в куличките бяха добри момчета и се преструваха, че нищо не виждат. Но се случваха и глупави, несъзнателни часови, които изпълняваха заповедта — стреляха във всеки, който дръзне да се мерне на прозорчетата… Зад оградата оттатък е артилерийска казарма. Виждат се няколко оръдия, камиони, на едно място е изоставен лафет, на друго място е разпрегната ракла. Пред помещението прибягват войници, една лека кола завива през вратата и влиза в просторния двор… Като слезе, Борис дълго време мисли за обстановката, за пречките, за опасностите Човек не трябва да се хвърля слепешката, напосока, само защото е намислил нещо полезно. Той трябва да рискува при известна вероятност за успех. Инак няма смисъл. А оттук наистина беше трудно да се избяга. Да слезе комай от четири етажа, Да мине през толкова надзиратели, да се промъкне край стражата от куличките, да прескочи толкова препятствия и да се отърве невредим, не, това беше комай невъзможно. И Борис пак се връщаше на хрумването да го пишат свидетел, за да излезе от затвора законно, придружен от някой глупав стражар.
Често пъти Борис заставаше на шпионката и дълго и жадно наблюдаваше малкото пространство от мрачния коридор на осмото отделение. От срещните шпионки също горяха разширени, светли зеници.
В джоба на затворническия си халат той намери голяма безопасна игла. Кой знай защо, но на тази карфица той се зарадва като на интересна и едва ли не спасителна находка. За какво можеше да му послужи тази дреболия? Дълго и грижливо я оглежда той, но нищо особено не му хрумна. Най-сетне, подпрян на вратата и загледан от време на време през шпионката, той започна да чегърта върху сивата кора на желязната врата. Два дни той драска с иглата и написа името си, откъде е родом, каква присъда има и за какво му е дадена присъдата. На друго място той изчегърта петолъчна звезда, а под звездата написа със ситнички букви: „Да живее РП! Да живее българският народ!“ След това изряза грижливо и любимите четири букви СССР. Звездата, СССР и възгласа на партията той написа на такова място и по такъв начин, че да не се забелязват при отварянето на вратата. Само когато легнеше на дясната си страна, той ги гледаше и им се радваше.
Борис беше упорит и страстен пушач, но след присъдата размисли и реши, че трябва да остави тютюна. Тази проклета отрова притъпяваше волята му и подкопаваше силите му. Постоянната грижа за цигари не го оставяше да си помисли по-спокойно като как ще може да се отърве от примката. Няколко дни след като влезе в затвора, една сутрин той свъси вежди, както правеше, когато вземаше важни решения: „Няма да пуша!“ Много мъки и много усилия му струваше това решение. Три дни и три нощи той не можа да си събере мисълта както трябва. Упорит, непоносим гъдел лудуваше в кръвта му. Пръстите на дясната му ръка се свиваха конвулсивно, като търсеха да притиснат жадуваната цигара. В гърдите усещаше особен сърбеж, сякаш белите дробове тъгуваха за сладкия успокоителен дим. В дрямката си и в съня си той се натъкваше само на цигари и на пушачи, но тъй се нагаждаше всичко, че да не може да смукне нито веднъж от ароматния дим. Отначало по един два часа след обеда и вечерята той не можеше да мисли комай за нищо друго освен за тютюн. Но Борис побеждаваше всички пристъпи и изкушения на могъщия навик. И той се радваше, като усещаше как всеки ден въздухът, който поемаше, ставаше все по-сладък, дробовете му се пълнеха леко и леко изхвърляха навън нечистата, струя… Някаква преснота, забравена комай още от юношеските му години, проникваше в целия му организъм. И той усещаше прилива на ония сили, които щяха непременно да му потрябват, ако му се отдадеше щастливият случай да излезе по някаква работа извън затвора… Може да му се случи да скача, да бяга, да се бори, да се бие, да кърти, да хвърля… След като мъката и грижата по тютюна понамаляха, Борис започна да прави гимнастически упражнения. Като гледаше да не пречи на своите другари, той с часове клякаше ту на един, ту на друг крак, махаше ритмично с ръце, извиваше се назад и се привеждаше надолу встрани. Неговите другари го гледаха с насмешливо любопитство. Защо се упражняваше той? И веднъж те му подхвърлиха с оная примирителност, която е характерна за хора с еднаква най-тежка и комай неизбежна участ: „Ние толкова изтеглихме в дирекцията на полицията, че свети Петър ще ни пусне доброволно в рая.“ Борис не отвърна, а все така усърдно и неуморно продължи да си прави гимнастическите упражнения.
Веднъж Борис има свиждане с брат си, което свиждане брат му беше изкопчил случайно. Присъствуваше надзирател-добряк, който се преструваше, че нищо не вижда и гледаше да стои по-далечко от решетката. Пламнал, уверен, че това свиждане е съдбоносно и спасително, Борис залепи устни върху решетката и рече внушително:
— Наредете да изляза като свидетел… Намерете някой да ме пише… има такива… нека да ми хвърлят някоя вина… Все ми е едно… Ще поема всичко, само да мога да се измъкна оттук…
Брат му слушаше удивен.
— Защо? — попита тихичко гой.
— Не е важно… После ще видиш! — отговори повелително Борис. — Непременно…
Дълго, напрегнато чака той да го пишат и да го извикат за свидетел. При едно свиждане той загатна на баща си, но баща му само сви рамене. Той дори не можа да разбере за какво става дума. Види се, братът не беше му казал нищо. Може би сам уреждаше тази работа. Борис смяташе, че това може да стане много лесно и се надяваше, че само да го изведат из вратите на затвора, ще избяга, непременно ще избяга, па
