ако ще би да е посред бял ден…
По цели дни и нощи той кроеше и съобразяваше като какво ще прави, ако го придружава един полицай, как би се справил, ако полицаите са двама, и по какъв начин ще действува, ако — в най-лошия случай — полицаите са трима и вървят след него с натъкнати ножове. Борис не мислеше общо за бягството, без да пресметне всички възможности. Той беше измерил всяка крачка, всяко движение, всеки удар… Ако успее да избяга, ако смогне да се откопчи от охраната, тогава вече ще мисли за по-нататък. Все пак той вече беше си премислил къде ще се укрие, с кого ще се свърже, за да може да се включи отново в партийна работа. До пролетес. А тогава сигурно ще хване гората.
Много му беше мъчно, че го арестуваха. Той се укоряваше, ругаеше си се сам, че не беше предвидил най-лошото, че не беше и помислил за провал. Осъждаше се с всички сили, задето така наивно беше се отнесъл към такава опасна работа. Той се излъга, дето полицията не направи никакви арести още от началото. Тя изчакваше и това го заблуди. Тя е търсила най-слабото място и го напипа. А тъкмо това той не можеше да предположи… Ах, ако беше с този ум, с който е сега, с този опит тук, в малката, тясната килийка! Сега би пипал другояче, но сега е окован и безпомощен, със смъртна присъда над главата…
Какви умни и интересни неща му хрумваха, като лежеше и мислеше на смачкания мръсен сламеник! А тогава като че е пипал слепешката… Трябвало да бъде постоянно нащрек, да внимава, да бди… Да, с право са казали хората — човек се учи, докато е жив… Но докога ще бъде жив и той, за да използува всичко, което научи в дирекцията на полицията, в предварителния арест, през напрегнатите дни на процеса и сега в отделението на „смъртниците“?… Не. Той няма да им се даде, той ще избяга, само да го изведат вън от затвора!…
През нощта, когато празнуваха рождения ден на госпожица Льоли Каева и грамофонът свиреше любимото танго на главния прокурор, тримата осъдени на смърт комунисти спяха в своите килии. Нервите като пружините от дългото и прекомерно опъване се разпущат. Дълго чакаха осъдените на смърт да ги събудят някоя нощ и да ги изведат зад картонажната работилница на затвора. Но постепенно-постепенно те започнаха да се успокояват и да заспиват спокойно както всички други затворници. Рядко те се стряскаха в късните полунощи — те бяха свикнали да посрещат утрините здрави и читави и да се отдават на своите всекидневни грижи и надежди. И тази нощ те спяха дълбоко и като че по-дълбоко от всяка друга нощ. Те вече се гушеха, защото нощите ставаха студени.
Завивките на Юрдан бяха къси, та поради това той беше се свил и коленете му опираха в кръста на дребничкия негов съсед. Понякога, по стар навик, той измучаваше мъчително на сън, мляскаше провлечено и пак се успокояваше. Той сънуваше, че е на баня, че водата е малко хладничка и че мръсният под, по който стотици налъми бяха довлекли разни боклуци, е студен и студът минава дори през мокрите налъми… Но когато се огледа, за да види дали дрехите му са на място, той разбра, че не е в банята, а е в реката над селото. Той гази като щъркел, крачолите му са мокри и водата е студена, защото това е снежна вода от баирите насреща, дето пролетният сняг вече се топи…
Иван беше легнал на дясната си страна и спеше оня обикновен за него лек и здрав сън, който не оставя никакви следи в съзнанието. Той дишаше равно, дълбоко, спокойно като човек, когото очаква хубав, щастлив и лек ден. Кръвта във вените на мускулестата му и силна шия, изпъната леко, играеше със силата на здравата цветуща младост.
Борис спеше откъм стената. Той беше се изпружил на гръб и единият му крак, сух и жилав, стърчеше навън от завивката. Виждаха се дълги, черни, отдавна нерязани нокти, стеснени и малко извити като на орел. Младото му лице, по което още не бяха изчезнали следите на бронзовия загар от слънцето и ветровете, беше спокойно и мило. Характерната гънка на устните му, която като че бе свързана с неговата твърда воля, сега беше изчезнала. В полуотворената му уста на меката мъждива светлинка бляскаха двата предни горни зъба. В съня си Борис като че се усмихваше на нещо радостно и красиво. Това бяха часовете на най-дълбокия и на най-сладкия сън. Той сънуваше, че пътува с влака, че слиза на някаква непозната гара и че едва когато вижда стария стрелочник, се досеща, че това е тяхната гара. Струва му се, че е ходил, някъде далече, че е бил мобилизиран към Дервишката могила на турската граница. Той бърза да си иде у дома, но в това време насреща му се показа каруца, а в каруцата — те, неговите близки: жената, детето, майката, бащата. Бащата посегна да се ръкува, но старата тютюнджийска кашлица раздра гърдите му. Борис отвори очи и се извърна като ужилен на десния си лакът. И му се стори, че по-вече той разбра с цялото си тяло, отколкото с ума си онова, което от толкова месеци очакваха и часът за което беше ударил. Той се опита да млясне, но като по чудо в устата му сякаш не бе останала нито капчица слюнка. Той мигна плътно, скочи изведнъж и се дръпна към северната стена. Дежурният старши надзирател, придружен от няколко други надзиратели, се изкашля още веднъж и кимна назад с глава, като че ли нищо не беше се случило и като че нищо нямаше да се случи.
— Сбирай си багажа, местят те в Сливен — рече той.
В това време в желязната рамка на вратата се мярнаха двама войника с натъкнати ножове. Борис, който за момент щеше да повярва, че наистина ги местят в друг затвор, разбра всичко. „Издебнаха ме!“ — изпъшка той. Жестоко и безизходно отчаяние наля като с олово цялото му тяло. Той се помъчи да се помръдне, но движенията му бяха тромави. Долната му устна се пукна и тънка, ясна струйка кръв потече по брадата му. Той я облиза и познатият блудкавосолен вкус мина като тръпка по сухия му език. „Няма отърваване! Край!“ — помисли си той. В едно ъгълче на съзнанието си той извика своите близки, за да се прости с тях. Образите на жена му и на детето изплуваха най-ясно в душата му. Той виждаше онова, което мечтаеше да види — как детенцето му се усмихва и маха радостно и безсмислено малките си пълнички и пухкави ръчички. И в същото време събираше всички свои сили, за да вземе най-правилно решение в този последен момент на живота си. Той знаеше и не можеше да не знае само едно — че трябва да се държи достойно. Да, достойно. Но ще издържи ли? Ще има ли сили да понесе твърдо всичкото, което го очаква?…
Да, ще има.
— Хайде, Боре — рече глухо дежурният главен надзирател, като се усмихна лицемерно. — Хайде, че ще изпуснем влака…
Борис издърпа несъзнателно обущата си и дори понечи да ги обуе, но като хвана единия чорап, той като че се опомни.
Тогава единият от „смъртниците“, оня, когото Борис слушаше до захласване, се изправи и махна решително с ръка.
— Палачи! — рече той с разтреперан, но внушителен глас. — Вие изтръгвате още една жертва от нашите редици!
— Хайде и ти! Не се втелявай! — сопна се, при-жумял от гняв, дежурният главен надзирател. И като измъкна часовника си, той посочи циферблата на Борис: — На, виж кое време е. Докато да се уредят документите, докато идете на гарата, и ще стане време за бургаския влак.
Войниците и надзирателите стояха до вратата и гледаха смутени и гузни. Тези мигове на лъжа и насилие бяха непоносими. Всички, които бяха дошли да изведат този млад и умен момък, биха били хиляди пъти по- благодарни и по-доволни, ако бяха им заповядали още с влизането да се хвърлят върху него, да го вържат, както обикновено правеха, отколкото да го наблюдават как той се колебае мъчително и как пръстите на ръцете му треперят.
— Бързо! — заповяда по-строго и вече нетърпеливо дежурният главен надзирател.
Борис остави обущата и взе един налъм. Главният надзирател помисли, че ще замахне да го удари, и даде знак на надзирателите. Те се метнаха отгоре му. Започна глуха схватка, която продължи само няколко минути. Надзирателите включиха ръцете на Борис в белезиците и завързаха устата му.
Когато те се хвърлиха върху него, щракна ключът на килията, в която беше затворен Иван. Резкият звук отекна в ушите на всички „смъртници“. Те се изправиха с ококорени очи.
— Иван Тодоров Проев! — рече с някакъв актьорски тон надзирателят. — Хайде!
Иван се преметна, извърна се, като че искаше да хукне нанякъде и загледа с обезумели очи надзирателя и войничето, което беше застанало на вратата, току зад прага. Защо идеха тези хора? Защо го викаха? „Зад картонажната работилница!“ — прониза го ужасната мисъл, която той толкова дълго време и така упорито беше пъдил от съзнанието си. Още от предварителния арест той знаеше, че зад картонажната работилница на затвора издигат бесилките. Там свършваше оня път, от който никой осъден на смърт не се връщаше вече.
