— Отче, ние сме комунисти и умираме за народа — рече Борис.
— Чада мои — разпери ръце свещеникът. — Комунизмът е учение на дявола, който погуби телата ви. А ето, в последния час спасете душата си… Бог обича повече ония, които в последния момент са видели светлината на неговото учение…
— Както и да ни изповядаш, отче, на тебе все едно ще ти платят — обади се Юрдан. — Остави ни на мира, молим ти се.
— Чадо мое — обърна се свещеникът към Иван, — разкрий си болките, изповядай се в последния момент.
Иван мръдна дланите на ръцете си, стегнати до болка в хладното желязо на белезиците.
— Отче, няма защо да се лъжем — рече Иван и пак помръдна нервно и безпомощно дланите си.
Свещеникът сви рамене, изгледа ги поред продължително и излезе.
Изведоха осъдените в коридорчето. Дежурният главен надзирател влезе в кабинета на директора и попита да ги водят ли. Главният прокурор погледна часовника си. Да, беше три часът и четиридесет минути.
Осъдените излязоха вън и свиха към мостовия коридор, който водеше от административното отделение към зданието с килиите. Този коридор, прехвърлен като мост над предния двор, беше известен в осмото отделение като „мост на смъртта“. Трябваше непременно да се мине под него, за да се стигне до лобното място зад картонажната работилница. Тези стотина, сто и петдесет разкрача бяха страшният път, безкрайният път, от който осъдените на смърт вече не се връщаха.
Нощта беше мрачна и студена, подухваше лек, резлив ветрец. Тримата „смъртници“, които поеха свеж въздух, погледнаха малките прозорчета на етажите. Борис се спря за миг и дигна глава.
— Другари! — извика той така, сякаш щеше да произнася дълга и пламенна реч. — Ние отиваме на смърт! Отмъстете за нас!
— Другари! Отиваме! — високо, но с някаква убийствена тъга рече Иван. — Прощавайте, другари!
— Другари, продължете борбата! — обърна се към малките прозорчета Юрдан. — Да живее комунистическата партия.
От сивия корпус на затвора, който беше затихнал за малко, отговориха. Чуха се викове, лозунги, проехтяха отново удари. Някъде пак запяха:
— Усмирете тази сган! — извика отзад главният прокурор.
Бесилките стърчаха между оградата на затвора и източната страна на картонажната работилница. Обикновено в затвора не бесеха повече от двама наведнъж. Но сега заповедта на главния прокурор беше точна и ясна: в четири часа и тримата заедно.
Осъдените спряха. Спряха и всички служебни лица. Най-напред и по средата застана главният прокурор. От лявата му страна, с папка под мишницата, трепереше леко секретарят на съда. Отдясно гледаше смутен и плах директорът на затвора. Малко по-назад от цялата група стоеше безстрастно загледан лекарят. Той се свиваше в балтона си и от време на време поглеждаше с дълбока ненавист тримата осъдени комунисти. Той ги мразеше не само защото бяха комунисти, но и защото заради тях го бяха дигнали по това никое време от топлото му меко и удобно легло. Поддиректорът на затвора и дежурният главен надзирател се въртяха около осъдените на смърт. Свещеникът и палачът бяха минали отпред наляво. Тук бяха всички дежурни надзиратели и всички надзиратели, които квартируваха в затвора, началникът на караула с войниците, двама други чиновници, които бяха събудени и доведени, без сами да знаят кому и за какво са потрябвали.
Осъдените на смърт заеха местата си и секретарят на съда отвори папката. Осъдените на смърт гледаха този гладко избръснат мъж със закръглено личице и им се струваше, че ако им са свободни ръцете, те с един замах биха го смачкали като червей. В кръга на бледата светлина, която падаше върху разтворената папка с присъдата, той им изглеждаше още по-ненавистен и по-отвратителен Свил устни, главният прокурор чакаше, замислен в нещо. Секретарят, който само прелистваше присъдата, се спря, обърна се към главния прокурор и попита тихичко да почне ли. Главният прокурор трепна нервно и рече сухо: „Да.“ Секретарят забърбори, като че ли четеше не смъртна присъда, а някакъв тропар в затънтена селска църквичка. „В името на негово величество…“ — предъвка той началото и подчерта „при-съ-да“ — „признава подсъдимите Борис Илов Митовски“ — следваха годините, родното място и неизменните — „българин, православен, грамотен, неосъждан“ — след това повтори буквално същото за Юрдан Миланов Юрданов и най-сетне за Иван Тодоров Проев — „за виновни в това, че са се сдружили в нелегална комунистическа група с цел да вършат палежи, убийства и саботажи…“
Борис вече не гледаше омразния секретар на съда, нито слушаше мърморенето за членовете и алинеите на ЗЗД и НЗ, които той знаеше наизуст и по които ги осъждаха на смърт. Сега Борис мислеше само за това, че е дошъл краят. Той стоеше като вцепенен и само една сила още го крепеше — силата на комунистическите му идеи. Той не трябва да свърши страхливо, за радост и утеха на тези палачи. Той трябва да им покаже как умират комунистите.
Цялата процедура беше завършена. Попитаха ги поотделно какви са последните им желания. Борис извика:
— Да живее България! Да живее Комунистическата партия! Да живее Червената армия!
Юрдан се огледа, сякаш не разбираше какво искаха от него, и рече:
— Написах едно писъмце… още когато ни прочетоха присъдата… то е до баща ми. — И помоли да го измъкнат от джоба му. След това погледна нагоре и извика:
— Да живее българският народ! Да живее Съветският съюз!
Иван беше се съвзел от виковете, от ударите и песните в килиите на затвора. Тези викове и сега долитаха откъслечно до слуха му и това го ободряваше.
— Нищо — рече той. — Умирам за Партията. — И сви едрите си здрави рамене, защото му беше студено.
Всичко беше завършено, а прокурорът не даваше заповед за изпълнение на присъдата. Той гледаше нервно часовника си. Бяха поизбързали. До четири часа имаше още осем минути. И осем минути осъдените на смърт стояха и чакаха. Тези минути бяха страшни, кошмарни, изпълнени с диво отчаяние и с луди надежди, които се мяркаха като прилепи в тяхното съзнание.
Най-сетне главният прокурор махна с ръка:
— Изпълни присъдата!
И погледна часовника си.
Той беше доволен. Защото знаеше, че в този момент, когато изпълняваше дълга си, в светлия топъл салон тя слушаше неговото любимо танго…
Информация за текста
© Георги Караславов
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007
Публикация:
Георги Караславов
ТАНГО
Второ издание
