Мисълта за тази Проклета картонажна работилница като че ли досега беше се таила някъде в съзнанието му и сега с неудържима сила го порази. Той искаше да извика, но нямаше глас. Стори му се, че гласът му е потънал някъде дълбоко и не може да излезе навън.
— Ставай, викат те долу в канцеларията — излъга нескопосано надзирателят.
Иван замахна с ръце, като че бяха го налетели мухи. Най-сетне гласът му изригна с необикновена сила.
— Не искам! — извика той. — Махайте се! — И гласът му прокънтя из глухия коридор на осмото отделение. Някъде насреща ритнаха желязната врата на една от килиите.
Надзирателите го хванаха за ръцете и се опитаха да му сложат белезиците, но той с един замах ги отхвърли, облещил очи, готов да ги смаже. Дежурният главен надзирател, като чу вика и разбра, че са изтървали жертвата, се спусна в килията на Иван и се хвърли върху него. Иван го удари по шията, но в това време другите надзиратели, окопитени, се спуснаха и се вчепкаха-в него. Иван насочи всичките си усилия да се отърве от тях и в това време дежурният главен надзирател го удари по главата с желязно парче, което той носеше при извеждането на „смъртниците“. Ударът го зашемети, той се обърка за момент и надзирателите, опръскани с кръв, сложиха белезиците на ръцете му и завързаха устата му.
— Мъкнете го надолу! — посочи дежурният главен надзирател, зачервен от напрежение и гняв, също опръска с кръв.
Но двете отделения от последния етаж на затвора бяха настръхнали вече. По шпионките се лепяха любопитни очи, чуваха се възгласи против палачите, по няколко от железните врати вече чукаха с налъмите.
Преди надзирателите да отворят килията на Юрдан, той вече беше станал. Бяха станали и неговите другари. Всички чакаха, бледи като платна, облещени, нетърпеливи. Сърцата им барабанеха до спукване.
Един от надзирателите завъртя ключа и бутна желязната врата.
— Юрдан Миланов Юрданов! — извика той високо и малко декламаторски.
Лицето на Юрдан съвсем побеля, ръцете му се отпуснаха, като че бяха закачени за раменете му. Той се мъчеше да разбере дали във всичко това няма частичка от оня тревожен сън, който беше прекъснат от шума в коридора. „На смърт“ — опомни се той съвсем и се посъвзе. Но колко беше часът? Не беше ли много късно за обесване?
— Викат те долу за справка — опита се да го подмами с най-изтърканата и общоизвестна лъжа надзирателят.
— Знам — рече Юрдан и като се наведе, прегърна един по един своите другари, разцелува ги горещо и силно и бос както си беше, промъкна се в коридорчето между слисаните надзиратели и изправеното отстрани като свещ младо войниче. В коридора той се обърна към „колелото“ и извика с висок и ясен глас!
— Сбогом, другари! Отиваме на смърт! Отмъстете за нас!
Надзирателите се метнаха върху него и докато да му сложат белезиците и да му завържат устата, той продължаваше да вика.
Затворът изведнъж заеча от ударите на налъмите. Удряха не само „смъртниците“, удряха не само всички от седмо отделение, удряха всички политически, надигнаха се криминалните затворници, широките прозорци в дъното на коридорите затрептяха. Огромното сиво здание потръпваше в студената сива нощ и кънтеше от хилядите удари.
Главният прокурор, който вече беше пристигнал, пушеше сърдито в кабинета на директора, скачаше нервно, отваряше троснато вратата и се вглеждаше в коридора, където неколцина от низшия затворнически персонал чакаха. Тропотът и виковете откъм килиите режеха като с трион слуха му. От южните прозорци на седмото отделение запяха:
— В карцера! — скърцаше със зъби главният прокурор. — До един в карцера! — Той се обърна към директора на затвора: — Какво е това, господин директоре? Има ли ред, има ли власт тука?
— Утре… още сега ще издирим виновниците, господин главен прокурор…
— Ще издирим виновниците! — изсъска проточено главният прокурор, като се мъчеше да окарикатури израза на директора. — Какво има да се издирва тук! — И той посочи към килиите. — Режим трябва, режим! Гък да не могат да кажат!
— Комунистите… нали ги знаете… — опита да се оправдае директорът, но думите му секнаха, защото главният прокурор махна с ръка и защото в коридора се чуха стъпки и глъч. Доведоха осъдените на смърт. Главният прокурор отвори пак вратата. Погледите на „смъртниците“ за един миг се срещнаха с неговия поглед. Той се оттегли бързо зад бюрото, седна отново на стола на директора и запали нова цигара.
— Да ги изповядат там! — посочи той с длан и погледна часовника си.
Въведоха тримата осъдени на смърт в широката и комай четвъртита стая, дето обикновено ставаха изповяданията. Прозорците на тази стая гледаха към двора на север. Стаята приличаше на плевник и имаше изглед на нещо изоставено, необитаемо. Тя беше нечиста, немита, дори неметена. Надзирателите изблъскаха Бориса до северната стена, Юрдана до западната, Ивана до южната. Главният надзирател ги накара да се обърнат с лице към стената, но те дори не се помръднаха, сякаш не го чуха. Той се спусна към Борис и го блъсна грубо по рамото:
— Кръгом, марш!
Борис го изгледа презрително и не се помръдна.
Другите надзиратели се хвърлиха да обръщат Юрдана и Ивана. В това време вратата се отвори и в стаята за изповедите влезе свещеникът. Той изгледа изпитателно осъдените на смърт и се вторачи в Иван. Двамата се изгледаха продължително. Иван издържа погледа на попа.
— Оставете ме самичък с момчетата — рече той.
Надзирателите се изсулиха навън.
— Чада мои — обърна се той към Бориса и след това погледна Ивана и Юрдана. — Обърнете се към стената, за да мога с всекиго от вас да поговоря насаме.
— Ние нямаме какво да крием един от друг — обади се Борис.
Свещеникът като че не го чу.
— А ако някой от вас има да ми каже нещо нарочно, тогава можем да идем в друга стая. А?
Никой не продума, никой не се помръдна.
Тогава свещеникът се залепи до Иван.
— Чадо — рече той с подсладен тон, като се мъчеше да бъде сърдечен и близък, — имаш ли нещо да кажеш, нещо да ти тежи на душата, да се изповядаш от сърце, за-да спечелиш милостта на всеблагия господ бог наш?
Иван, целият оплескан с кръв, зашеметен от удара, с очи уморени и сякаш безразлични, заклати отрицателно глава.
— Отче, не си прави труд, ние сме безбожници — обади се Борис.
— Ти ще отговориш за себе си — обърна се наставнически свещеникът. — Всяка коза за свой крак. Чада мои — подхвана с професионална кротост свещеникът. — Никой няма да остане на тоя свят. Онова, което е от пръст по божия воля, на пръст ще се превърне. А онова, което е достойно за царството божие, то ще иде в царството божие…
— Отче — прекъсна го Борис. — Разправяй ги тези работи на бабичките.
Свещеникът дори не трепна.
— Защото — продължи той все в същия миньор-но-наставнически тон — и ако живеем, за господа живеем, и ако умираме, за господа умираме, както е казано в посланието на апостол Павла.
