въпросите, отговорите, коментариите около политическите процеси през последно време го посвестиха. Но после, когато си легна и вдаден в мислите си, възобнови в съзнанието си картината на присъдата, той изпъшка глухо: „Свърши се!“ Струваше му се, че изпъшка, че изрече тези две съдбоносни думички с глас и се огледа. Но другарите му не се помръдваха. Наистина той само си помисли, че за него всичко вече е свършено, но помисли така, като че цялото му тяло нададе неповторим прощален вик. И тутакси след това нейде във въображението му се мярна съвсем бегло мигът на обесването. Но той не можа да изживее докрай тази ужасна представа. Само се потресе цял и извърна глава. По-хубаво е, отплесна се той веднага, ако ще се мре, да се мре в открит бой. Човек върви или се притичва, или се хвърля зад някакво прикритие… Юрдан си представяше боя така, както го беше изживял на маневрите като войник. Неприятелят бие с картечници и артилерия. Чува се команда за атака. Сивите редици се надигат от окопа и се спущат стремително напред. Край ушите им, като разсърдени оси, бръмчат куршумите, При една такава атака той се хвърля, прави няколко крачки напред, един куршум го парва в гърдите, той се спира за миг, поглежда с разширени очи, захлупва се по лице и… край… Юрдан си помисли като как би загинал така, в открит бой. Но дори и в представата си той не искаше да умре. Миг след това мисълта му се подхлъзва настрана, той си представя как се свестява и как с радост установява, че не е убит, а е само тежко ранен. Той мечтае как ще лежи в болниците, как лекари и милосърдни сестри ще се грижат денонощно за него, как най-сетне той оздравява и се прибира у дома си…
Някой лакът го смушваше в тясната килия и Юрдан се опомваше от своя унес. Другарите в килията, циментените стени, мъничкото решетесто прозорче, тръбата на парното отопление, която приличаше на колец, забит зад желязната врата с шпионката, раираните затворнически дрехи, всичко това му напомняше къде и какво го очаква. Когато ги пущаха в коридора, той хвърляше жадни погледи ту към двора и помещенията на телеграфната дружина, дето свободни хора свободно и безгрижно се разхождаха, ту към седмото отделение, дето повечето от затворниците не бяха осъдени на смърт. Той чуваше шума в по- долните етажи, дето хиляди щастливци излежаваха присъди за криминални или политически деяния, но не трепкаха всяка нощ от подозрителните стъпки на палачите и не чакаха да ги измъкнат навън и да ги закачат на въжето…
Най-голямата радост за политическите затворници и особено за „смъртниците“ бяха новините, че Червената армия настъпва. Секнаха вече угнетителните известия за завземането на съветските градове от хитлеристите. Колелото се обърна. Новините от ден на ден ставаха все по-радостни и по-ободрителни. Как идваха тези новини и в циментените килии на изолираните „смъртници“? По какви тайнствени пътища минаваха, през какви невидими пролуки се провираха? Като мравки, които се, навеждаха една към друга в пътя си и се разбираха с чудноватия си език, така и затворниците си предаваха един на друг новините отвън. Срещи с адвокатите, думи, прехвърлени през решетката зад гърба на надзирателите, криминални затворници, които излизаха из затвора и носеха новини, арестанти, които току-що бяха докарани отвън и които предаваха последните сведения на нелегалните радиостанции, много и неуловими бяха пътищата, по които се пренасяха всички новини. Така в килиите на „смъртниците“ долетя радостната новина за заграждането на германските войски при Сталинград. Вярно ли беше това? Писъмца, оставени на определени места в клозетите, потвърдиха най-радостната от всички досегашни новини в затвора. Червената армия разкъсала всички фронтове, сломила всяка съпротива, на-тикала ги в миша дупка и пипнала като в клещи триста хиляди хитлеристи… Юрдан слушаше и подскачаше от радост. Той знаеше, че тази мила славна любима армия ще спаси света. Но ще доживее ли и той да влезе в този свят на щастливите свободни народи?
В съседната килия беше затворен Иван. Нито инквизициите в дирекцията на полицията, нито предварителният затвор, нито напрежението през дните на съдебния процес можаха да сломят този млад и здрав организъм. В неговата жизненост имаше нещо детско. Той кипеше от сили, от пориви, от възторзи. Той искаше да живее, да диша, да се движи, да се радва. Имаше моменти, когато забравяше, че се намира в най-страшното отделение и че над главата му виси клупът на бесилката, смееше се и пееше полугласно, но с дълбоко радостно чувство. Но имаше и моменти, когато Иван изпадаше в дълбоко, мрачно настроение. Наистина това отчаяние, като у децата, беше краткотрайно, но на Иван се струваше, че всичко е пропаднало, че е безсмислено да се борят, да търпят и да се мъчат, че животът е глупав и празен. В такъв един момент на униние и безверие той призна, че са скъсали и телефонния кабел. Имаше ли смисъл, мислеше си той тогава, да мълчи, когато те бяха предадени от един мизерник, от една долна твар… Малко след това той се разкая за своето малодушие, укори се с всички сили и се кълнеше в душата си, че ако втори път му се случи да изживее такова, пък и дори много по-страшно изпитание, ще го понесе мъжествено… Иван често мислеше за изпълнението на смъртната присъда. Но мисълта му не се задържаше продължително върху това. Защото той усещаше как сърцето му биеше силно и правилно и му се струваше невероятно този така хубаво нагласен организъм да спре… Той дишаше с наслада дори спарения мръсен въздух на малката претъпкана килия, изтягаше се от стена до стена с такова удоволствие, като че беше полегнал на някоя поляна, хранеше се с вълчи апетит. Той ядеше с такова доволство, че дори клисавият хляб, който им даваха, в неговите ръце изглеждаше на козунак. И броеше дните, когато от селото ще му донесат за ядене. Денем, напращял от сили, той чакаше с нетърпение часовете на разходката, а после, затворен в тясната клетка, прескачаше предпазливо през краката на своите другари, поглеждаше през шпионката и пак се връщаше на мястото си.
След проверката той се ошупваше. Идеше нощта. Какво щеше да се случи? Щяха ли да дойдат?… Струваше му се, ако не е осъден на смърт и ако не ляга със съмнение, че след полунощ могат да го измъкнат, той дори би бил щастлив, макар и на такова неудобно място.
По затихването на глъчката в голямото здание, по шума отвън, по движението на някои влакове, той съдеше за приближаването на полунощ. Само когато наближаваха тези съдбоносни часове около полунощ, Иван се замисляше. Може би това е последната му вечер. Може би за последен път лежи на неудобното затворническо легло. Може би за последен път гледа малката електрическа лампичка, която светеше само с една мъничка жичка и изпущаше жалка, скъперническа светлина. До късно след полунощ Иван будуваше. Но в дъното на душата си той беше уверен, че все пак няма да изпълнят присъдата. Тази присъда, според него, беше издадена, за да се сплашат комунистите от съседните села. Ето, искаха да кажат съдиите, властта не се шегува, мирувайте, защото и на вас ще нахлузим торбите. Но всъщност няма да им нахлузят торбите, тъй като това още повече би наежило против властта всички близки и познати, всички другари от цялата околност… До късно след полунощ Иван мислеше как Червената армия ще разбие на пух и прах хитлеристката сбирщина и как всички фашисти у нас ще си глътнат езика…
В такова напрежение и в такъв размисъл, в такива полунощни тревоги, представи и мечти се нижеха дните. Изминаха няколко седмици. Иван започна да си се успокоява. Всичко, според него, ставаше точно така, както предвиждаше. И той започна да си заспива спокойно, уверен, че на сутринта ще се събуди здрав и читав. Много рядко, при някакъв силен и подозрителен шум след полунощ, той се събуждаше, приповдигаше се на лакът, наперен като заек, ослушваше се полуразтревожен и щом шумът заглъхнеше, лягаше пак, доволен, че всичко е минало благополучно. Но обикновено той спеше дълбоко и се събуждаше призори, когато коридорите на затвора започваха да кънтят от стъпките на надзиратели и арестанти- прислужници.
Много често той мислеше за селото, за дома си, за родителите си. Интересуваше се за брат си, мъчеше се да си представи как живее в концлагера, изпращаше при случай много здраве на сестра си и я молеше да изпрати снимка на детето, за да му се порадва. Но най-много мислеше той за старите. Беше му мъка за бабата и за дядото, които толкова много го обичаха, за баща му и особено за майка му, която трепереше над него като над дете и която сега сигурно се съсипва от страхове и плач. Той ги жалеше, искаше да им помогне по някакъв начин, но как? При последното свиждане той забеляза колко много е отпаднал баща му. Бузите му бяха хлътнали и кожата на лицето му беше станала сивопепелява. Иван се помъчи да го ободри с няколко думи през решетката, но бащата само заклати печално глава. По-рано Иван се страхуваше от баща си, макар и да знаеше, че е мек и добродушен човек. Той чувствуваше, че баща му стои високо над него и му се струваше, че няма никога да го достигне. И едва сега, зад решетката, като го видя отпаднал и омърлушен, Иван почувствува, че е израснал вече над него и че го гледа от високо, че го жали и обича още повече. „Така е, когато старите не знаят какво вършат младите!“ — рече бащата на раздяла. Иван се усмихна снизходително. „Е, има време старите да се поучат от младите“, отговори Иван и впил поглед в родителите си, той ги следи, докато да излязат от мрачната стаичка с двойната решетка по средата…
