Малко кученце изскочи някъде иззад кошовете, хвърли се с ожесточен лай, но тъй като Тодор не му обърна внимание, то се сепна, отдръпна се, приближи го колебливо, подуши го в краката и завъртя опашка. Тодор потропа на прозорчето. Сивата престилка на прозорчето се отметна и Иловица се вторачи навън, още сънлива и разчорлена. Тя знаеше, че през тези дни и по това време минаваше Тодор Проев, за да ги подсети, но все пак не беше сигурна. Той се наведе, обади се, покани ги да бързат и понечи да се завърти към пътната врата, но Иловица отвори прозорчето и му викна да почака.
— Ела де, не бързай! — покани го тя. — Ило иска да ти каже нещо.
— Е, няма сега какво… по това време — измънка Тодор с отегчение, защото знаеше, че пак ще му се вайкат. Но се спря.
Ило излезе на двора. Той беше побелял и сбърчен не за годините си, суров, начумерен и скъп на думи. Той току-що беше се измъкнал от леглото, загърнат с изтъркано палто от груб бозав шаяк. Ило помоли Тодор, като ще ходи до София, да занесе на неговия Борис храна и една риза. Няма да е кой знай какъв багаж, при това ще ги занесат чак на гарата и ще му подадат всичко в самия вагон. Не се знае, каза той, дали днеска ще дават свиждане, пък и да дават, той има свои хора в София, те ще навестят Борис. Все едно е. Защо, като не е сигурен дали ще го види, да ходи и да харчи пари. В София живеят двамата му по-големи синове.
— Отбийте се у Стоян — поръча Ило, — хем да си отпочинете, хем да почакате, докато стане време за затвора. И разрешение за свиждането заедно ще изкарате.
Тодор съобрази — така дори ще бъде по-добре. Може Стоянчо и сам да иде за разрешенията, а през това време те ще си отпочинат. Инак ще трябва да дремят на гарата.
От прозорчето се показа Иловица и викна, че всичко е готово и че ей сегичка ще го изнесе. Но Тодор каза, че отива да обади и на Миланови и че на връщане ще мине да вземе багажа — няма защо Ило да бъхти пътя до гарата. Ило хъкна одобрително и тръгна към къщи. Е, щом е така, няма какво повече да чака. На вратата на кухничката, дето Иловица събираше в стара плетена чанта каквото бяха приготвили за сина си, Ило срещна снахата. След като напразно се мъчи да приспи детенцето си, което беше се събудило и оборавило от ранната шетня из къщата, и дочула разговора на двора, тя беше задигнала рожбата си като котка и бързаше да разбере за какво става приказка. Така й се искаше и тя да иде до София, може би днес ще позволят свиждане. Пък и да не позволят, тя ще иде с девер си до прокурора и ще го помоли. Едно свиждане — та какво от това? Но свекърът не я пущаше. Не е сигурно, казваше той свъсено, само дето пари ще харчиш. По влакове, по трамваи, за това, за онова, и ето че два стотака няма да стигнат, правеше й той сметка, свъсен и студен. Тя знаеше какво си мислеше свекърът в този момент. Той си мислеше, че за делото на Борис похарчиха тъкмо четирийсет хиляди лева. Пара е това, не е шега работа. Той е сиромах човек, откъде да ги изкара тези пари. Двайсет и пет хиляди лева само им взе адвокатът. Как не го беше грях да остърже джобовете им до стотинка! Мошеник. Бил влиятелен, бил правителствен, бил много учен, със съдиите бил познат, с прокурорите бил приятел — така сладкодумно ги залъгваше, че всичко ще се нареди и че ако не друго, поне главата на момчето ще отърве. Пък то… хем парите отидоха, хем и… И откак изпотрошиха толкова пари, Ило вече не даваше нито лев. Пък и инак, по характер, стана още по-суров и недостъпен. И никой не смееше да го помоли повторно, ако той веднъж беше отсякъл за нещо. „Само ще се разтакаваме“, мърмореше той глухо, сърдито, като на себе си. Пък и право казано, нямаше вече и откъде да вземе. Всичко, каквото можеше да продаде, той го продаде и дългове направи.
Снахата беше взела петстотин лева от майка си, но не смееше да каже, че си има свои пари. Ако свекърът научи за тях, може да й се сърди. И поради това тя само се молеше да я пусне на свиждане с Борис, а за пари и не смяташе да му загатва…
От малкото килерче над избата, тясно и тъмно като гроб, се обади баба Стана. От години се влачеше куцешком, но откак осъдиха Борис на смърт, старицата съвсем грохна. А от един месец само лежеше и пъшкаше, забравена и изоставена. Трябваше някой да я подкрепи, за да се приповдигне, но нямаше кой. Всички в къщи бяха заети, тичаха на-горе-надолу залисани, пъшкаха и плачеха, караха се и проклинаха. Само когато малкият Илчо заспеше, майка му, намерила сгода, се промъкваше до бабичката в килерчето, лежеше на слабите й гърди, които едва пъхаха, и плачеше безутешно. Старата я залъгваше с добротата на хората, от които зависеше животът на Борис, и я утешаваше с милостта на бога. Но снахата в празни работи не вярваше. Тя знаеше, че борбата става още по-ожесточена и се надяваше само на Червената армия. Ако Червената армия напредва, фашистките управници у нас ще се уплашат и няма да го обесят. Ето снощи тя научи, че съветските войски заградили германците при Сталинград. И тъй й се искаше да се види с Борис, да го докосне с пръст през решетката и да му каже радостната вест — да му я каже само с движение на устните. Но свекърът беше такъв темерутин…
И при най-малкия шум в къщата, и при най-слабото скръцване на коя да е врата, баба Стана ококорваше очи. Тази сутрин тя слушаше стъпките и разговорите, досещаше се, че е дошъл чужд човек и се топеше от мъка, дето не можеше да се дигне и сама да види какво става.
— Найде, кой е дошъл ма, чедо? — викна тя на Борисовица. — Но тъй като Найда не се обади, баба Стана помисли, че е Иловица, та повика и нея. — Кой е дошъл ма? Невесто? Вело? — Детето изплака — то беше задрямало в ръцете на майка си, но от виковете и разправиите в къщи отново се разшава и се разциври. — Найде, ти ли си, сна-шице? — викаше умолително баба Стана. — А?
— Аз съм, бабко — изправи се на вратата Найда. — Никакъв да не се види макар! — кълнеше тя без причина. — Тодор Проевият се домъкна, дано се в пъкъла провали проклетникът му… минал да ни подсети, като че ли ние не знаем какъв ден е днеска… И тате му рече, щом ще ходи, да занесе барем храната и ризата на Боре…
— Ами Ило няма ли да иде? — погледна я състрадателно и учудено баба Стана.
— Не — отвърна през глух задавен плач Найда. И като чу заканителната и укоризнена въздишка на бабичката, Найда притисна детето си с една ръка и се спусна, та склони глава върху гърдите й. — Бабко — простена тя глухо, но с такъв умолителен трепет, че бабата я погали милозливо, — кажи му да ме пусне… бабко, помоли го да ида и аз. Тебе той те слуша… на тебе той нищо не ти казва… Няма да му искам пари, мила ми бабо, имам си пари аз… Нали ще му кажеш, бабичко?
— Да му кажа, баби, защо да не му кажа, ама чува ли ме, вампиринът му… Нали го видиш какъв е облак… Тю-ю, как се пръкна такъв налетин… На, да мога да ходя, ще го нахокам, а то… Ох, господи, защо не си ме прибереш, та и аз да не се мъча веке…
— Викни му, бабо — молеше се Найда, като се притискаше до гърдите й и придържаше с една ръка разплаканото си дете. — Тебе той ще те послуша…
Баба Стана обеща да викне на сина си, да го сгълчи за коравото му сърце, и тя дълго и протяжно скимтя от своето тъмно килерче, но Ило не се обади. И старата отново започна да кълне сина си.
Такъв си беше той от малък — мълчалив и корав, все замислен и съсредоточен в себе си, упорит като овен. Той не беше заядлив човек, не беше злопаметен и отмъстителен, но хората се бояха от него. И уважаваха го. Защото той беше умен и приказваше пътни и свестни приказки. Като никой друг сиромах в селото, богаташите не смееха да го под-ритват. Той никога и никому не беше се подмазвал, никому за нищо не беше се молил, простираше се според чергата си и работеше денонощно. Останал сирак, той яде ратайски хляб, живя при втори баща, ходи на гурбет с майстори-зидари. Честолюбив и амбициозен, издръжлив и здрав, него го караха да върши работа, която не бе нито за годините му, нито според платата му. Никога и за нищо той не изклинчи и не се огъна. Беше отстъпчив, но не можеше да търпи, когато някой хитруваше и се мъчеше да му прехвърли своята работа. С другарите беше другар, на враговете беше враг, с честните беше честен и благ. Мъчно обещаваше, но обещаеше ли нещо, изпълняваше го точно и добросъвестно.
Двайсетгодишен той се ожени по настояване на майка си. Тя искаше, като го вземат войник, да си има другар в къщи. Майката се страхуваше, че като си изслужи службата, ще се запилее нанякъде и вече няма да се върне. Защото той, обикновено скъп на думи, често се впущаше да й разказва, че ако иде само за две-три години в Америка, ще се върне богат и тогава ще заживеят другояче. След женитбата престана да говори за Америка, но все пресмяташе как да спечели повече пари, за да заживеят по-до-бре. Канеше се, свърши ли съкратеният срок в казармата, да подхване работа в София. Но няколко месеца след уволнението избухна Балканската война. До 1918 година той прекара из казарми, на походи и по бойни полета. А като се прибра у дома си на село, видя се глава на петчленно семейство, съвършено обедняло без неговите странични доходи от зидарлъка. Парите бяха обезценени, животът беше променен, всичко беше поскъпнало,
