Неделна почивка

Йон Лука КараджалеНеделна почивка

Рядко се случва един дълго подготвян гуляй да излезе сполучлив, докато случайният, набързо стъкмен, почти винаги е хубав.

Защо ли, защо ли е така? Не трябва постоянно да си блъскаме ума и да философстваме, да търсим причината за всяко нещо… Достатъчно е да констатираме как стават нещата и от тази констатация да извлечем поуката: дори на отдавна подготвян гуляй да не отиваме с големи надежди за веселба, нито пък да се колебаем, когато неочаквано ни се удаде случай за гуляй; да отиваме на драго сърце, ако нямаме някоя по-сериозна работа, казвам по-сериозна, защото в нашия кратък и отруден живот дори гуляят не е нещо толкова несериозно, както казват някои мъдреци, едни от които са проклети, а други са лицемери.

Така поне мисля аз и затова оная вечер прекарах толкова добре.

Миналият четвъртък, понеже нямах работа, към седем вечерта се разхождах по Каля Викторией и гледах как сноват насам-натам каляски, файтони, автомобили: хора, елегантност, изобилие… каквото рядко се вижда дори в най-проспериращите градове. И си казвах: кои са тия, които от известно време са измислили, че в страната се шири беднотия, че животът бил поскъпнал и сме били застрашени от аграрна криза? Какви глупаци!

Докато си мисля така, ето че се сблъсквам с моя приятел Костика Паригориди, който, противно на познатия му от всички характер, сега има вид на унил човек.

— Моншер — казва ми той, — жена ми отиде с децата на село, при роднини, чак в Мусчел… Аз не исках да отида. Първо, мързи ме да отида толкова рано, после, право да ти кажа, не обичам патриархалните веселби. Аз съм си гражданин… обичам града… ааа… не в празник и не в неделя. Не съм виждал нищо по- грозно от голям град през неделната почивка! Всички магазини със спуснати кепенци, като заспали очи… Какво спане! Навсякъде затворено!… Да искаш да се обесиш, няма откъде да си купиш въже… Тази липса на дейност, на живот, на търговско движение ме потиска, кара ме и мен на сън; пък не мога и да спя, сякаш ме е хванало безсъние… И като гледам цялата тази просташка парвенющина, тия елегантни простаци, които се разтакават безсмислено на гумените си колела… През главата ми минават най-различни опасни мисли… От един час скитам, дано срещна някой приятел… Сякаш са потънали в земята!

— Ето — казвам му, — срещна мене.

— Добре, че те срещнах! Проклета да бъде тая неделна почивка!

— Драги Костика, признавам, че неделният град не е тъй хубав както през работния ден; и на мен ми действа тягостно като на теб… Но нека помислим за хората, които се трудят цяла седмица от сутрин до късна вечер. Не им ли трябва един ден почивка?

— Да — отвръща приятелят ми, — но вместо да си почиват, стъпалата им се подбиват от скитане и зяпане цял ден и вечер са капнали от умора.

— Да, но са се поразведрили… позабавлявали са се.

— Да, напили са се!

— Ами какво да правят? Да четат Давидовите псалми ли?… И после, позволи ми да ти кажа, че ми е мъчно, като те чувам да говориш така за трудовия народ, ти, който си със съвременен дух, една такава хуманна душа… И то само защото ти е скучно! Да предположим, че народът се напива… Е?… Сякаш…

— Разбирам какво искаш да кажеш!

— Тогава?

— Не зная, моншер, но съм отегчен като кученце, което е забравено от господаря си вкъщи. Иде ми да вия от скука… Ти зает ли си?

— Не, нямам никаква работа.

— Къде ще вечеряш?

— Безразлично къде.

— Искаш ли да вечеряме заедно?

— Точно това искам.

— Къде ще кажеш?

— Където ти искаш.

Тръгваме двамата надолу. Костика гледа кепенците на магазините и постоянно мърмори. Пред „Капша“ срещаме друг приятел; почти го реквизираме без много приказки; на кръстовището на булеварда — още двама приятели; замъкваме и тях; пред руската легация — още един; пленяваме го… Много интересно! Всички — много отегчени от неделната почивка. Но колкото компанията ни нараства, толкова по-бързо досадата се изпарява! И шестимата ние — все хора с добро социално положение — стигаме, почти в добро настроение, у „Йордаке“ на Ковач.

Горе на терасата…

— Господа — казва Костика, — трябва да знаете, че благодарение на щастливата случайност, че ви срещнах, от главата ми изчезнаха едни черни мисли. Ако не бях срещнал преди малко бате Янку, както бях отегчен, щях да ида право на гарата да се хвърля под първия влак, който ми попадне. Благодаря ви! Вие спасихте живота на бащата на децата на съпругата ми, която утре, в Къмпулунг, щеше да прочете в „Универсул“ за още едно ново трагично самоубийство на спирка Б.М.! Така че щастливият факт, че ви срещнах, се съчетава с не по-малко щастливия факт, че днес е именният ми ден. Свети Константин и Елена ни задължават — мене — да ви помоля, а вие — да приемете, аз да почерпя тази вечер.

Всички го целуваме и един през друг му пожелаваме:

— За много години, Костика! Желаем ти здраве, щастие и радост… и да бъдеш щастлив свекър, драги Костика!

После му се извиних, че съм пропуснал да го поздравя, тъй като никога не държа сметка на светците, понеже не спадат към законните предписания за неделната почивка.

Костика се обръща назад и весел, както винаги, вика:

— Момче! Аперитиви, листът с менюто и разхладителни по места! Веднага!

Знам, че прекарахме добре!…

Какъв гуляй! И ако трябва да бъдем справедливи, трябва да признаем, че Костика плати двойно импровизирания гуляй: с пари и с духовитостта си. Какво сладкодумие, каква богата реч! От време на време, като виждаше пълните ни чаши, оставени да „поизстинат“, вдигаше чаша и се провикваше:

— Долу неделната почивка!… Да работим!… Работете, господа!

И ние, споделяйки неговото мнение, работехме усърдно… Каква детайлност само! Пет часа без прекъсване, без почивка!

На ранина, когато лястовиците се будеха… Плаща! Аперитиви 18, вино в лед 8, шампанско 12, цигари 22… и пет пъти кафе с ром.

Много — как бих могъл да изразя с най-изискани, тоест с най-подходящи термини, — много… втасали, слизаме хубаво, но омълчани и мълчанието ни, без да е зловещо, все пак е тържествено… Съсредоточаваме се в себе си.

Стигаме долу, дето неколцина задрямали кочияши дебнат ранните си жертви. Спираме малко и вдишваме здравословния прах, вдиган към небосвода от общинските метачи.

Костика, след едно героично усилие, пита:

— Дде’тиваме?

Един момент всички разсъждаваме… Аз свивам рамене. Другите също.

— Коч’яш!

И двама по двама се настанихме хрисимо в три файтона. Аз и Костика поемаме начело. Сега аз питам Костика:

— Дде’тиваме?

Костика свива рамене, после ме целува; отвръщам му със същото.

От Ковач поемаме вдясно, по Шелари; от Шелари пак вдясно по Липискини; от Липискини отбиваме вляво. Костика ме целува и казва:

— Ного си сс’адък ба’Янку!

— Съ’сем съм кашкан, Костика!

— Са’тка каша си ти, ба’Янку!