„…_я не обиждай родния ми град бе нещастник… Хуй сплескан — по жалко копеле от тебе не е възможно да срещна…“_
и така нататък.
в този живот рядко се чувстваш добре
Личния ти развод не е най-страшното. Поне известно време си ебал с друго усещане за нещата. Страшното е, че това нещо разводът се случва все по често и все по близо до теб. Неприятно ежедневие и задължително събитие. Разводът ти прави впечатление чак когато разбереш, че най-добрия ти приятел се е развел. Не можеш да го повярваш — та той се ожени по най-драматичния и истински начин описан във венецуелските саги: взе жена, която беше правила аборт от друг мъж дни преди това.
Любовта би могла да победи дори и в най-тежките моменти от живота на човека. Обаче когато стане дума за брак и развод, забравете за любовта.
16. Просто защото е трудно цял живот да стоиш с лице към вентилатора. Житейски бури, социални поледици, финансов скреж — седи си човек в Обществения Хладилник и гледа как вентилатора му се върти. Ще му се на човек да се събере с някой, та дай Боже вентилатора да почне да духа топло — а то какво се получава. Дойде този някой, запретне, клекне и бам — лайното във вентилатора.
Не е хубаво така.
14. Кървав спорт (дефлорацията)
„Девствеността е лечима, стига да се открие навреме.“
Лято е, сезонът на дефлорациите, сезонът на ципокрилите. Сезонът на гордите мъже, които някои наричат Ловци на ципа. Това се невидимите полови скаути на свободна практика, джин-гиби-тата на т.нар. „първи път“. Това са мъжете (или предметите) стоящи на границата на момичешкото и женското. Това са те — армията на
дефлораторите — хетеросексуалните алтруисти.
Те са една особена порода мъже. Самотници, които жените помнят и люто мразят.Степни богатири, на които често им се налага от женската неразорана целина да създадат колхоз, в който има място и блага за всички.
Ужасно е да си дефлоратор. Само вятърът свири в косите им, само небето е техният покрив. Те преследват с настървение и упорство жената още от прокурорска възраст. Обграждат я с внимание и нежност (по посока на вятъра). После правят най-трудното: създават условия за оставане „насаме“. Малкото минути, когато и мама и татко ги няма. Моментът, когато може да дойде полиция. Тук е
Мигът между писъка на момичето и викът на жената.
До този миг тези мъже (или предмети) са изтърпяли най-тежките изпитания, сравними единствено с изпитанията в Doom, онези на няколко митични героя Персей и част от Изпитанията на Градския Транспорт. Нерядко тези мъже (или предмети) не успяват. Нерядко наистина някой вика полиция. Често им се качват на главите или в най-лекият случай на неуспех момичето продължава да подскача върху пружината на кревата и да крещи:
„
А те стоят със засмъдели от житейския вятър очи и пак дебнат сгодния момент за нанасяне на един- единствения удар, от който зависи всичко по-нататък. И всичко това — заради едното кърваво ебане. Те наричат това „свой дом“.
Ако имаше такъв дом, на вратата му щеше да пише:
внимание! сексуална паника!
danger! sexual panic!
Първия път е свързан с изпотяване, дистрес, неудобно място за лягане (или сядане) и едно (предполагам) чудесно очакване, което жената никога повече няма да изпита. Иначе няма нищо по комично от паникьосана девойка, която antre portas се опитва да отложи Екзекуцията на Ципата — или след това звъни за справка на Телефонни услуги, за да попита колко кръв може да загуби човек без да припадне. И понеже оттам и казват някаква бройка в литри, тя се успокоява и пита: „Сега трябва ли да пия някакво хапче?!“
В този случай й дайте един аспирин и я оставете да поспи.
Няма нищо по-красиво от това: двамата — дефлоратор и екс-девица,екзукутор и потърпевша, инструмент и повърхност, момче и момиче — заедно да си нарисуват на стената нещо. Нещо с кръв, водни бои и малко слюнка. Ей така — за спомен. Въпреки, че
няма нищо романтично в дефлорацията.
Поетите, които възпяват девичите сърца, души и перушина отдавна са разобличени като неодухотворените ретро-чикиджии на фалшивия стар свят. От тях е останало само едно вярно сравнение — за „прасковения мъж по кожата на девицата, необран от груба мъжка ръка“. Освен този мъх, при жените с предстояща дефлорация се регистрира и онзи кисело-сладък мирис като в кофти китайски ресторант. Наблюдава се изключително женско скудоумие (в чистия му вид), неориентирана активност в пространството, както й обикновено акне. Към това се добавя и основния
женски синдром: „не знам какво искам!“
Жените разбират какво искат едва към 70-тата си годишнина, но не го помнят много дълго, защото после веднага навлизат във възрастта на склерозата. Незнанието какво ти предлага светът и какво да вземеш от живота сублимира точно на тази възраст 12–14 г. (данните са от деветдесетте години). Това е и часът на дефлоратора — идва баткото (или чичкото) и ти казва: „животът е такъв, такъв и такъв — искаш ли да го направим?!“
Обикновените мъже (мъжете, които не са отворили нито една жена) се стряскат при вида на девственицата — за тях тя е опасно животно, с което не само че няма да спят, ами може и да ги ухапе. Тогава си личи истинския дефлоратор — той веднага обръща посоката — без да се плаши, започва да говори за:
а) звездите,
б) морето,
в) луната,
и г) ела ми в кревата.
Дефлораторът трябва да демонстрира пред момичето целия живот в образи, такъв какъвто е:
част от баща й — който никога не е виждала гол,
част от вуйчото — единственият,който я е опипвал досега,
част от „Кораба с алените платна“,
малка част от порнофилм (не прекалявайте),
