Сянката на Ендър

съвсем скоро започнаха да го правят по инстинкт.

Бийн настояваше и другите да се изреждат на командирския пост.

— Аз също трябва да свиквам да изпълнявам заповеди като тях — каза той. — И да се науча да променям положението на главата си, за да говоря напред и встрани. — Учителят се съгласи и ден след това Бийн бе овладял техниката наравно с другите.

Изреждането на другите деца в командирското кресло имаше и още един благотворен ефект. Никой не се справи толкова зле, че да се посрами, но стана ясно, че Бийн е най-умният и най-бързият от тях — схващаше по-добре ситуациите в развитие и беше най-способен да подбира чутото, да запомня кой какво е казал.

— Ти не си човек — каза му Петра. — Никой не е способен на подобни неща!

— Човек съм и още как — отвърна тихо Бийн. — А и познавам един, който е по-способен от мен.

— Кой? — попита тя.

— Ендър.

Всички млъкнаха.

— Да, ама той не е тук — обади се Влад.

— Ти пък откъде знаеш? — възкликна Бийн. — Защото, доколкото знам, той през цялото време е бил тук.

— Това е глупаво — обади се Динк. — Защо тогава не се упражнява с нас? Защо го държат в тайна?

— Защото си падат по тайните — отвърна Бийн. — Или защото го обучават по различен начин. Сигурно се правят на дядо Мраз — ще ни го поднесат като подарък.

— Или пък просто си се разболял от идиотизъм! — изтърси Самосвала.

Бийн се разсмя. Разбира се, че командирът им щеше да е Ендър. Тази група бе събрана за Ендър. На Ендър те възлагаха всичките си надежди. Причината да сложат Бийн за главнокомандващ беше, че той е резервата. Ако Ендър се разболееше от апандисит посред войната, щяха да прехвърлят командването на Бийн. На Бийн, който щеше да започне да дава заповеди, да решава кои кораби да бъдат жертвани, кои от войниците да умрат. Но дотогава изборът щеше да е на Ендър, а за Ендър това щеше да е само игра. Без смърт, без страдания, без страх, без чувство за вина. Просто… игра.

Определено ще е Ендър. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

На другия ден началникът им съобщи, че от същия следобед техен командир е Ендър Уигин. Той забеляза, че никак не се изненадаха и ги попита защо.

— Бийн вече ни каза — отговориха му те.

— Искат да открия как се сдобиваш със своята вътрешна информация, Бийн. — Граф се взираше над масата в болезнено дребното дете, което седеше срещу него и го гледаше безизразно.

— Не разполагам с никаква вътрешна информация — отвърна Бийн.

— Знаел си, че ваш командир ще бъде Ендър.

— Предположих — уточни Бийн. — Не че беше трудно. Вижте ни кои сме. Най- близките приятели на Ендър. Неговите взводни командири. Той е свързващата нишка помежду ни. Можехте да доведете тук много други деца, вероятно също толкова добри, колкото сме и ние. Но тези тук сме децата, които биха последвали Ендър в открития космос и без скафандър, ако той ни каже.

— Хубава реч, но ти си известен като подслушвач.

— Точно така. И кога да подслушвам? Кога някой от нас остава сам? Нашите чинове са просто тъпи терминали и ние никога не виждаме някой друг да влиза в мрежата, така че не бих могъл да открадна нечия самоличност. Просто правя онова, което ми се казва, по цял ден, всеки ден. Вие непрекъснато мислите децата за тъпи, макар и да сте ни избрали точно защото сме страшно умни. А сега сте седнали да ме обвинявате, че ми се налага да крада информация, за която би могъл да се досети всеки кретен.

— Не всеки кретен.

— Това е просто израз.

— Бийн — рече Граф. — Според мен ти ми дрънкаш пълни глупости.

— Полковник Граф, дори това да беше вярно, а то не е, какво толкова? Е, разбрах, че ще ни пратите Ендър. Да речем, че тайно прониквам в сънищата ви. Е, и какво? Той така или иначе ще дойде да поеме командването, и ще бъде великолепен командир, а после всички ние ще се дипломираме. Аз ще си седя в командното кресло на някой кораб и ще давам заповеди на разни възрастни с детския си гласец, докато на тях не им писне да ме слушат и не ме изхвърлят в открития космос.

— Не ме интересува, че си знаел за Ендър. Не ме интересува и дали е било догадка.

— Зная, вас тези неща не ви вълнуват.

— Искам да знам за какво още си се досетил.

— Полковник… — гласът на Бийн издаваше голяма умора. — Не ви ли хрумва как с този въпрос, ми подсказвате, че има и още нещо, за което бих могъл да се досетя, и така силно увеличава шансовете наистина да се досетя?

Усмивката на Граф стана още по-широка.

— Тъкмо така казах на… офицера, който ми възложи да разговарям с теб и да ти задам тези въпроси. Казах му, че само с провеждането на този разпит ние ще ти кажем повече неща, отколкото ти — на нас, но той ми отвърна: „Полковник Граф, та това момче е на шест години.“

— Мисля, че съм на седем.

— Беше чел стар рапорт и не бе пресметнал точно.

— Само ми кажете коя тайна искате със сигурност да не разбера, и ще ви кажа, че вече я знам.

— Много ми помогна.

— Полковник Граф, аз добре ли се справям?

— Що за абсурден въпрос! Естествено!

— Дори да зная нещо, което вие не искате децата да знаят — да съм обелил дума по въпроса? Да съм казал на някого от другите деца? Да е засегнало по някакъв начин работата ми?

— Не.

— На мен това ми прилича на дърво, което рухва в гората, където никой не може да го чуе. Даже да знам нещо, защото съм се досетил, но не го казвам на никого и то не влияе върху работата ми, защо си губите времето да установявате дали го знам? Защото след този разговор можете да бъдете сигурни, че ще издирвам много упорито всяка тайна, скрита някъде, където може да я намери едно седемгодишно дете. Дори и да открия въпросната тайна обаче, аз пак няма да я издам на другите, така че пак няма да има значение. Така че защо просто не сложим точка?

Граф бръкна под масата и натисна нещо.

— Добре — рече той. — Получиха записа от нашия разговор и ако той не ги убеди, нищо няма да ги убеди.

— В какво да ги убеди? И кои са тези „те“?

— Бийн, това не се записва.

— Записва се — възрази Бийн.

— Аз го изключих.

— Моооля ви се!

Всъщност Граф не беше съвсем сигурен, че записващото устройство е изключено. Дори и машината, която той контролираше, да бе изключена, нямаше гаранции, че няма и друга.

— Да се поразходим — предложи Граф.

— Надявам се, че няма да е навън.

Граф стана от масата — с мъка, защото беше много напълнял, а на Ерос поддържаха нормална гравитация — и поведе Бийн през тунелите.

Докато вървяха, Граф заговори тихо:

— Нека поне ги накараме да си го заработят.