Сянката на Ендър

ракета, да ги пръснат на парчета и да ни лишат от нашите родени военни лидери“. Великолепна демагогия, предназначена да възбужда страх и гняв. Бийн си представяше объркването сред военните, когато тяхното безценно училище се превърне в политическа тема. Това бе емоционална тема, която Демостен нямаше да зареже току-така, а останалите националисти по света щяха пламенно да му откликнат. И тъй като ставаше дума за деца, нито един политик не би дръзнал да се противопостави на принципа, че всички деца от Военното училище трябва да се върнат у дома в мига, когато свърши войната. Но това не бе всичко — Лок също присъедини престижния си, умерен глас към каузата и открито подкрепи принципа за връщане на децата. „На всяка цена платете на свирача и ни отървете от плъховете- нашественици — а после доведете децата ни у дома“.

Прозрях го, написах го и светът мъничко се промени. Това чувство го опияняваше. В сравнение с него всички задания в Тактическото училище му изглеждаше безсмислени. Искаше да се втурне в класната стая и да разкаже на другите за своя триумф. Но те щяха да го изгледат като побъркан. Те нищо не знаеха за големия свят и не поемаха отговорност за него. Бяха затворени в света на военните.

Три дни след като Бийн изпрати писмата на Лок и Демостен, децата влязоха в час и разбраха, че незабавно трябва да заминат за командирското училище, този път — заедно с Карн Карби, който учеше в Тактическото училище един клас преди тях. Бяха прекарали едва три месеца в МЗС и Бийн не спираше да се чуди дали неговите писма не бяха оказали някакво влияние върху времето за заминаване. Може би заради опасността децата да бъдат изпратени преждевременно у дома, МФ искаше да бъде сигурен, че най- безценните му екземпляри са недостъпни.

22ОТНОВО ЗАЕДНО

— Предполагам, че трябва да ви поздравя за това, че поправихте вредата, която бяхте нанесли на Ендър Уигин.

— Сър, с цялото ми уважение, позволете да не се съглася, че съм причинил каквато и да било вреда.

— Е, добре, тогава не ми се налага да ви поздравявам. Разбирате, че тук ще разполагате със статут на наблюдател.

— Надявам се да ми се предостави и възможност да давам съвети въз основа на дългогодишния си опит с тези деца.

— Командирското училище от години работи с деца.

— Моите уважения, сър, но командирското училище работи с юноши. Амбициозни, надъхани тийнейджъри, натъпкани с тестостерон. Съвсем встрани от това, ние имаме доста голям опит точно с тези деца и аз знам за тях някои неща, които трябва да се имат предвид.

— Всички тези неща трябва да фигурират в рапортите ви.

— Те фигурират. Но, при цялото ми уважение, дали има някой, който така старателно е запаметил рапортите ми, че ще се досети за нужните подробности точно в мига, когато потрябват?

— Ще ви изслушам, полковник Граф. И, моля ви, престанете да ме уверявате в своите уважения всеки път, когато възнамерявате да ми изясните, че съм малоумен.

— Мислех, че с този отпуск искат да ме накарат да се смиря. Опитвам се да докажа, че съм се смирил.

— В момента сещате ли се за някои от въпросните подробности, касаещи тези деца?

— Сещам се за една важна подробност, сър. Тъй като толкова много неща зависят от онова, което Ендър знае или не знае, жизненоважно е да го изолирате от другите деца. По време на самите упражнения той може да присъства, но при никакви обстоятелства не му позволявайте да разговаря свободно с тях и да обменя информация.

— И защо така?

— Защото ако Бийн разбере за ансибъла, лично ще се заеме с проблема. Може дори сам да проумее как стоят нещата — нямате представа колко е трудно да скриеш информация от него. Ендър е по- доверчив — но няма как да си върши работата, ако не знае за ансибъла. Разбирате ли? Не бива той и Бийн да прекарват свободното си време заедно. Нито да им се позволяват разговори извън служебните.

— Но щом е така, то тогава Бийн не може да бъде дубльор на Ендър — в такъв случай трябва да му се каже за ансибъла.

— Тогава няма да има значение.

— Но самият вие сте автор на предположението, че само дете…

— Сър, това изобщо не важи за Бийн.

— И защо?

— Защото той не е човек.

— Полковник Граф, втръсна ми от вас.

Пътешествието до Командирското училище продължи четири месеца и този път непрекъснато ги обучаваха — получаваха възможно най-добрата подготовка по изчисляване на прицела, експлозиви и други свързани с оръжията предмети на борда на бързоходния крайцер. Накрая отново ги обединиха в екип и скоро на всички им стана ясно, че най-добрият ученик е Бийн. Той незабавно усвояваше всичко и скоро стана човекът, към когото всички се обръщаха, за да им обясни идеите, които не можеха да схванат отведнъж. От момчето с най-ниско положение по време на първия полет, пълния аутсайдер, сега Бийн се превърна в отхвърлен точно поради обратната причина — беше сам, с най-високата позиция.

Той се бореше със ситуацията, защото знаеше, че трябва да функционира и като част от екипа, не просто като ментор или специалист. Сега бе жизненоважно да прекарва с тях свободното си време, да разпуска заедно с тях, да се шегува, да си припомнят заедно Военното училище. И дори да им разказва за времената преди това.

Защото най-сетне наложеното във Военното училище табу над разговорите за дома вече не съществуваше. Всички те говореха свободно за майките и бащите си, вече превърнали се в далечен спомен, които обаче продължаваха да играят жизненоважна роля в живота им.

Фактът, че Бийн нямаше родители, отначало малко притесни останалите, но той се възползва от възможността и започна открито да говори за житейския си опит. Как се бе крил в казанчето на тоалетната на Чистото място. Как го бе прибрал пазачът-испанец. Как бе гладувал на улиците и бе търсил начин да оцелее. Как бе разкрил на Поук начина да победят побойниците в собствената им игра. Как бе наблюдавал Ахил с възхита и страх, след създаването на малкото им улично семейство, а също и как „таткото“ постепенно бе избутвал Поук встрани и накрая я бе убил. Когато им описа мъртвото тяло на Поук, видя в очите на неколцина от тях сълзи. А Петра не издържа и се разплака на глас.

Това бе възможност и Бийн се възползва от нея. Естествено, скоро тя избяга от останалите и скри емоциите си в уединението на своята стая. Бийн отиде при нея, веднага щом му се удаде.

— Не искам да разговаряме, Бийн.

— Но аз искам — възрази Бийн. — Необходимо е да поговорим за това. За доброто на целия екип е.

— Ние екип ли сме? — попита тя.

— Петра, ти знаеш кое е най-лошото нещо, което съм направил. Ахил беше опасен. Аз го знаех, ала въпреки това избягах и оставих Поук сама с него. И тя загина заради това. Смъртта й постоянно ме измъчва. Всеки път, когато се почувствам щастлив, си спомням за Поук и за това, че й дължа живота си, че можех да я спася. Винаги, когато обикна някого, започвам да се терзая, че ще го предам, както предадох нея.

— Защо ми го казваш, Бийн?

— Защото ти предаде Ендър и това сигурно ти тежи.

Очите й светнаха от гняв.

— Не съм го предала! На теб ти тежи, не на мен.

— Петра, независимо дали го признаваш пред себе си или не, онзи ден, когато се опита да забавиш Ендър в коридора, нямаше как да не знаеш какво вършиш. Виждал съм те в битка — ти си умна, всичко