подготвено за мащабна игра на надмощие, която щеше да започне веднага след победата над бъгерите — даже и преди това, ако решаха, че ще им е от полза. Странно, но руснаците доста открито декларираха намеренията си — както винаги. Те не притежаваха дипломатически талант, но го компенсираха с невероятната си упоритост. Преговорите за каквото и да било можеха да се проточат с десетилетия. А междувременно те бяха проникнали тотално във флота. Пехотните войски, верни на Стратегоса, щяха да бъдат изолирани и неспособни да се доберат до местата, където ще са нужни, защото нямаше да има кораби, които да ги откарат.
След края на войната с бъгерите руснаците явно имаха намерение да превземат флота за броени часове, а оттам — и света. Така им бе отредено. Северноамериканците си бяха все така самодоволни и убедени, че съдбата ще разреши всичко, както на тях им е угодно. Само неколцина демагози бяха прозрели опасността. Китайците и мюсюлманския свят я осъзнаваха, но дори и те не бяха способни да заемат някаква позиция от страх да не разрушат съюза, който правеше възможна съпротивата срещу бъгерите.
Колкото повече научаваше Бийн, толкова по-малко му се искаше да постъпва в Тактическото училище. Тази война щеше да е на Ендър и приятелите му. И макар Бийн да обичаше Ендър, колкото го обичаха всички, и с радост би воювал с тях срещу бъгерите, всъщност те нямаха нужда от него. Него го влечеше следващата война, борбата за световно господство. Руснаците
Но в такъв случай трябваше да се запита: а
Така че докато Бийн разработваше своя план за спиране на руснаците, той се опитваше да си изгради представа какво ли би представлявала една световна Руска империя.
Стигна до извода, че тя няма да просъществува дълго. Защото покрай жизнеността, присъща на народа им, руснаците бяха развили смайващ талант да управляват лошо и с едно особено чувство за лични правомощия, което превръщаше корупцията в начин на живот. Институционалната традиция на компетентност, най-важна за успешно управление на света, при тях не съществуваше. В Китай тези институции и ценности бяха най-жизнеспособни. Но дори и Китай би бил недостоен заместител на едно истинско световно правителство, стоящо над националните интереси. Негодното световно правителство щеше накрая да рухне под собствената си тежест.
Бийн копнееше да може да обсъди с някого тези неща — с Николай или дори с някой учител. Това, че собствените му мисли обикаляха в кръг, забавяше мисловния му процес. Без външни стимули бе трудно да се освободи от собствените си предположения. Един ум може да обмисля само въпросите, които сам си задава — рядко успява да се изненада сам. Но по време на пътуването, а след това и през месеците, прекарани в Тактическото училище, той бавно напредваше.
Пребиваването му в Тактическото беше мъгла от кратки пътувания и подробно разглеждане на разнообразни кораби. Бийн бе отвратен от това, че те сякаш се съсредоточаваха главно върху по-старите модели, което му се виждаше безсмислено — защо ще обучаваш командирите си на кораби, които те всъщност нямаше да използват в сражение? Но учителите се отнесоха презрително към възраженията му и заявиха, че корабите в края на краищата си били кораби, а най-новите модели били на въоръжение и патрулирали по периметъра на Слънчевата система. Нямало излишни, които да предоставят за обучение на деца.
Много малко ги учеха на изкуството на пилотирането, защото не ги обучаваха да летят с корабите, а само да ги ръководят в битка. Трябваше да придобият представа как работят оръжията, как се движат корабите, какво може да се очаква от тях, какви са ограниченията им. Голяма част от това си беше чисто зубрене… но тъкмо механичното запаметяване Бийн го владееше дори и насън. Можеше да си спомни всичко, което бе прочел, дочул или изучавал поне малко.
Така че по време на целия си престой в Тактическото училище, където се справяше толкова добре, колкото и всички останали, той в действителност се бе съсредоточил върху текущата политическа ситуация на Земята. Тактическото училище се намираше до МЗС и затова постоянно обновяваха библиотеката му, и то не само с материал, оторизиран за включване в ограничения обем на корабните библиотеки. За първи път Бийн се запозна с произведения на актуални политически мислители от Земята. Четеше материалите от Русия и отново бе смаян от това колко открито те преследваха амбициите си. Китайските автори осъзнаваха опасността, но, нали си бяха китайци, не полагаха никакви усилия да спечелят подкрепата и на други нации, за да организират каквато и да било съпротива. За китайците щом нещо беше известно на Китай, значи беше известно навсякъде, където имаше значение. А сред евроамериканските нации господстваше едно високоучено невежество, което за Бийн си беше чисто влечение към смъртта. Само тук-там се срещаха будни умове, които се бореха за създаване на коалиции.
Особено привлякоха вниманието на Бийн двама популярни коментатори. Демостен на пръв поглед изглеждаше скандалджия, който си играеше с предразсъдъците и ксенофобията. Но имаше значителен успех като водач на народно движение. Бийн не знаеше дали животът под властта на правителство начело с Демостен би бил по-добър от този под властта на руснаците, но поне щеше да въведе конкуренция. Другият коментатор, набелязан от Бийн, беше Лок — високомерен, горделив тип, който бърбореше за световния мир и изковаването на съюзи. Ала въпреки привидното му самодоволство, Лок като че работеше въз основа на същия набор от факти като Демостен. Приемаше за даденост, че руснаците изпитват буйно желание да „ръководят“ света, но не са подготвени да го ръководят по „благотворен“ начин. В известен смисъл Демостен и Лок сякаш провеждаха заедно проучванията си — четяха от едни и същи източници, научаваха фактите от едни и същи кореспонденти, но привличаха съвсем различна публика.
За известно време Бийн дори се забавляваше с предположението, че Лок и Демостен са едно и също лице. Но не, стилът на писане беше различен и, което беше по-важно, те мислеха и анализираха по различен начин. Бийн не вярваше някой да е толкова умен, че да фалшифицира това.
Които и да бяха те, тези двама коментатори бяха хората, които сякаш преценяваха най-точно ситуацията, затова Бийн започна да замисля есето си върху стратегията в света след победата срещу формиките като писмо едновременно до Лок и Демостен. Лично писмо. Анонимно писмо. Защото изводите му трябваше да станат известни, а тези двамата бяха в най-подходящо положение да осъществят идеите на Бийн.
Той се върна към старите си навици — в библиотеката наблюдаваше как различни офицери влизат в мрежата, и скоро на негово разположение бяха шест имена и пароли. Тогава той написа писмото си в шест части, като за всяка част използва различно име, а после ги изпрати на Лок и Демостен само с няколко минути разлика. Направи го точно в часа, когато в библиотеката се събираше навалица, и се погрижи точно по това време самият той да е влязъл в мрежата от чина си в спалнята, уж за да играе на някаква игра. Съмняваше се, че ще броят колко пъти удря клавишите — най-вероятно изобщо нямаше да се досетят, че всъщност по онова време той не е докосвал чина. А ако проследяха писмото обратно до него… щеше да стане лошо. По всяка вероятност нито Лок, нито Демостен щяха да се опитат да го проследят — в писмото си той ги молеше за това. Или щяха да му повярват, или не. Или щяха да се съгласят с него, или не. Не можеше да направи нищо повече. Беше им изяснил съвсем точно какви са заплахите, каква очевидно щеше да бъде стратегията на руснаците и какви мерки трябва да се предприемат, за да се попречи на руснаците да успеят, след като атакуват първи.
Особено наблягаше на това, че децата от Военното, Тактическото и Командирското училище трябва да бъдат върнати възможно най-бързо на Земята след победата над бъгерите. Ако останеха в космоса, или руснаците щяха да ги пленят, или щяха да бъдат държани в безплодна изолация от МФ. Но тези деца бяха най-бляскавите военни умове, които човечеството бе родило в това поколение. Ако трябваше да бъде съкрушена властта на една велика нация, за да й се противостои, бяха нужни великолепни командири.
На другия ден Демостен публикува в мрежите есе, в което призоваваше Военното училище незабавно да бъде разформировано, а децата — върнати по домовете им. „Те отвлякоха нашите най-обещаващи деца. Нашите Александър Велики и Наполеон, нашите Ромел и Патън, нашите Цезар и Фридрих Велики, Вашингтон и Саладин са държани в кула. Ние нямаме достъп до тях, а те не могат да помогнат на собствените си народи, които днес са заплашени от руско господство. А кой ли се съмнява, че руснаците имат намерение да пленят тези деца и да ги използват? О, и да не могат, те несъмнено ще опитат, само с една добре прицелена
