да го познаят, пък и сестра Карлота можеше дори да е пратила ченгетата по дирите му. Виж, те щяха да го търсят там, защото там бяха всички улични хлапаци. Щяха да очакват от него отново да се превърне в уличен хлапак.

Но забравяха, че Бийн вече не беше гладен. И тъй като не беше гладен, не бързаше.

Той дълго заобикаля. Далеч от реката, далеч от оживената част на града, където живееха безпризорните. Когато улиците започнеха да му изглеждат многолюдни, той разширяваше кръга и странеше от оживените места. През останалата част от деня и по-голямата част от следващия той описа такъв широк кръг, че за известно време се намери съвсем извън Ротердам. Видя полето, също като на картините — ниви и пътища, издигнати по-високо от земята около тях. Сестра Карлота веднъж му беше обяснила, че по- голямата част от нивите е по-ниска от морското равнище и единствено големите диги удържат морето да не нахлуе обратно и залее земята. Но Бийн знаеше, че никога няма да се приближи до някоя от големите диги. Не и пеша.

После навлезе обратно в града, в квартал Шийброек, и късно следобед на втория ден разпозна името на Риндийк Страат. Скоро откри и кръстовище, чието име знаеше — Еразмус Сингел. Оттам вече беше лесно да стигне до първото място, което си спомняше — задният вход на един ресторант, където го хранеха, когато беше още бебе и не можеше да говори както трябва (заради което възрастните се юрваха да го хранят и да му помагат, вместо да го изритват настрани).

Стоеше там в сумрака. Нищо не се беше променило. Сякаш виждаше жената с малката купичка храна — как му я подава, размахва лъжица в ръка и му говори нещо на език, който той не разбираше. Сега вече можеше да прочете табелата на ресторанта — разбра, че е арменски и сигурно жената му бе говорила на този език.

Откъде беше минал, за да дойде тук? Бе подушил храната, докато вървеше…? Мина малко нагоре, после малко надолу по улицата, като постоянно се въртеше, за да се ориентира наново.

— Какво правиш тук, дебелако?

Бяха две хлапета, може би осемгодишни. Войнствени, но не бяха побойници. Сигурно част от някоя банда. Не, част от семейство, след като Ахил беше променил всичко. Ако промяната се беше разпространила до тази част на града.

— Трябва да изчакам тук моя татко — отвърна Бийн.

— И кой е твоят татко?

Бийн не беше сигурен дали разбират думата „татко“ като баща му или като таткото на неговото „семейство“. Но реши да рискува и отвърна:

— Ахил.

Те му се подиграха:

— Районът му е чак долу край реката, защо ще се среща с дебелак като тебе чак тук?

Но подигравките им не бяха важни — онова, което имаше значение, беше, че славата на Ахил се е разнесла чак дотук в града.

— Не съм длъжен да ви обяснявам неговите работи — заяви Бийн. — Всички деца от семейството на Ахил са дебели като мен. Толкова добре се храним.

— А всичките ли са ниски като тебе?

— Навремето бях по-висок, но задавах твърде много въпроси — отвърна Бийн, промъкна се покрай тях и тръгна през Розенлаан към квартала, където най-вероятно се намираше жилището на портиера.

Те не го последваха — такава магия притежаваше името Ахил. Може би му повярваха заради самоувереността — Бийн не им обърна никакво внимание, все едно нямаше защо да се бои от тях.

Нищо не му изглеждаше познато. Той постоянно се обръщаше да провери дали разпознава нещо, загледан в посоката, в която вероятно беше вървял, след като бе напуснал апартамента на портиера. Не му помогна. Скита чак до тъмно, продължи дори и след мръкване.

Накрая застана близо до някаква улична лампа и опита да прочете надписа на една табела. Тогава някакви инициали, издълбани в стълба, привлякоха вниманието му… „П+Д=ВЛ“. Той нямаше представа какво означава това. Никога не се бе сещал за този надпис при всичките си усилия да си спомни нещо. Но знаеше, че го е виждал и преди. И не само веднъж. Беше го виждал няколко пъти. Жилището на портиера беше много близо.

Той се обърна бавно, огледа района и го видя: малък блок с вътрешно и външно стълбище.

Портиерът живееше на последния етаж. Партер, първи етаж, втори, трети. Бийн отиде при пощенските кутии и се опита да разчете имената, но те бяха закачени твърде високо на стената, а имената бяха избелели. Някои табелки напълно липсваха.

Не че някога бе знаел името на портиера, да си каже истината. Нямаше основания да смята, че ще го разпознае, дори и да успееше да го разчете върху пощенска кутия.

Външното стълбище не стигаше до горния етаж. Сигурно го бяха построили заради лекарския кабинет на първия етаж. И тъй като беше тъмно, вратата в горния му край бе заключена.

Не му оставаше нищо освен да чака. Или щеше да чака цяла нощ и сутринта да влезе в сградата през някакъв вход, или някой щеше да се прибере през нощта и Бийн щеше да се промъкне след него през вратата.

Заспа, събуди се, заспа и пак се събуди. Тревожеше се да не би някой полицай да го види и да го изгони, затова, когато се събуди втория път, заряза всякакви преструвки, че е на пост, пропълзя под стълбите и се сви на кълбо, за да прекара нощта.

Събуди го пиянски смях. Все още беше тъмно. Започваше да ръми, но не толкова, че от стълбището да закапе — Бийн беше сух. Той подаде глава навън, за да види кой се смее. Бяха мъж и жена, и двамата развеселени от алкохола. Мъжът скришом я опипваше, боцкаше и щипеше, жената го отблъскваше с вяли шамарчета.

— Не можеш ли да изчакаш? — попита тя.

— Не — отвърна той.

— Ще заспиш и никаква няма да я свършиш — рече тя.

— Не и този път — увери я той, после повърна.

Тя се отврати и продължи без него. Той се заклатушка подире й.

— Вече ми е по-добре — заяви той.

— Цената току-що се вдигна — каза му тя студено. — И първо ще си измиеш зъбите.

— Разбира се, че ще си измия зъбите.

Сега бяха точно пред сградата. Бийн изчакваше да се промъкне след тях.

После разбра, че няма защо да чака. Мъжът беше същият онзи портиер отпреди толкова години.

Бийн излезе от тъмното.

— Благодаря, че го доведохте у дома — каза той на жената.

И двамата го погледнаха изненадано.

— Ти пък кой си? — попита портиерът.

Бийн погледна жената и завъртя очи.

— Надявам се, че не е чак толкова пиян. — После се обърна към портиера. — Мама никак няма да се зарадва, че пак се прибираш такъв.

— Мама! — възкликна портиерът. — За кого, по дяволите, говориш?

Жената сръга портиера. Той изобщо не можеше да се държи на крака — залитна към стената, свлече се по нея и се пльосна по задник на тротоара.

— Така си и знаех — рече тя. — Водиш ме вкъщи при жена си?

— Аз не съм женен — отвърна портиерът. — Това дете не е мое.

— Сигурна съм, че казваш истината и за двете — рече жената. — Но ще е по-добре да му помогнеш да се качи по стълбите. Мама чака. — И тя си тръгна.

— Ами моите четирийсет гулдена? — попита той жално, но вече знаеше отговора.

Тя му отвърна с неприличен жест и се изгуби в нощта.

— Копеленце малко — рече портиерът.

— Трябваше да говоря с теб насаме — каза Бийн.

— Кой си ти, по дяволите? И коя е майка ти?

— Тъкмо това съм дошъл тук да разбера — отвърна Бийн. — Аз съм бебето, което ти намери и занесе у

Вы читаете Сянката на Ендър
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату