Сянката на Ендър

друг би забелязал колко е пораснал, но усещаше колко са се удължили ръцете и краката му. По-лесно стигаше до разни неща. Не му се налагаше толкова често да подскача, за да върши нормални действия, като например да поставя ръката си на скенера при влизане в гимнастическия салон.

Променил съм се, помисли си Бийн. Тялото ми несъмнено се е променило. Но и начинът ми на мислене — също.

Николай продължаваше да лежи, захлупил главата си с възглавницата. Всеки се справя по свой си начин.

Всички останали деца ползваха тоалетната или пиеха вода, но единствено Бийн реши, че ще е добре да си вземе душ. Навремето го поднасяха — питаха го дали водата все още е топла, докато стигне чак там долу, но тази шега се беше изтъркала. Бийн имаше нужда от парата. Непрогледната мъгла около него, запотените огледала — нищо не се виждаше и той можеше да бъде кой ли не, къде ли не, голям колкото си иска.

Някой ден всички ще ме видят такъв, какъвто се виждам аз. По-голям от всички тях. Главата и раменете ми стърчат над останалите, виждам по-далече, достигам по-далече, нося товари, които те могат само да сънуват. В Ротердам ме вълнуваше единствено оцеляването. Но тук, където ме хранят добре, открих кой съм всъщност. И какъв бих могъл да стана. Те може да ме мислят за пришълец, за робот и за какво ли още не, само защото гените ми не са обикновени. Но когато извърша великите дела на живота си, те с гордост ще ме признаят за човек и ще се гневят на всеки, който се съмнява дали наистина съм един от тях.

По-велик от Уигин.

Той пропъди тази мисъл от ума си, или поне се опита. Това тук не беше съревнование. Светът позволяваше едновременното съществуване на двама велики мъже. Генералите Лий и Грант са били съвременници, сражавали са се един срещу друг. Бисмарк и Дизраели. Наполеон и Уелингтън.

Не, не това е подходящото сравнение, по-скоро… Линкълн и Грант. Двама велики мъже, които си сътрудничат.

Смути го мисълта, че това всъщност се случва твърде рядко. Наполеон не би понесъл да позволи на някой от лейтенантите си да придобие реална власт. Всички победи трябваше да са само негови. Кой бе великият човек до Август? Александър Велики? Великите имаха приятели, имаха съперници, но никога — партньори.

Ето защо Уигин не ме повиши, макар вече да знаеше от рапортите, предоставяни на командирите на армии, че съм по-умен от всички останали в армия „Дракон“. Защото е прекалено очевидно, че съм му съперник. Защото още първия ден аз изясних, че възнамерявам да се издигна. Дава ми да разбера, че това няма да стане, докато съм в неговата армия.

Някой влезе в банята. Бийн не виждаше кой е заради мъглата. Никой не го поздрави. Сигурно всички вече бяха приключили тук и бяха отишли да се подготвят.

Новодошлият подмина в мъглата душа, под който бе застанал Бийн. Беше Уигин.

Бийн стоеше там, целият в сапунена пяна. Чувстваше се като идиот. Така се беше отнесъл, че бе забравил да се изплакне и стоеше в мъглата, потънал в мислите си. Той бързо се пъхна обратно под душа.

— Бийн?

— Сър? — Бийн се обърна с лице към него. Уигин бе застанал пред отделението с душа.

— Мисля, че заповядах на всички да слязат в гимнастическия салон.

Бийн се замисли. Сцената се разгърна в ума му. Да, Уигин нареди на всички да занесат бойните си костюми в гимнастическия салон.

— Извинете, аз… бях се замислил за нещо…

— Всеки нервничи преди първото си сражение.

На Бийн му беше много неприятно, че Уигин го беше видял да върши нещо глупаво. Да забрави заповед? Бийн помнеше всичко! Просто не го беше отбелязал. А сега се държеше покровителствено. Всички нервничели!

— Ти не си нервничил — възрази Бийн.

Уигин тъкмо се бе отдалечил. Върна се.

— Така ли?

— Бонсо Мадрид ти е заповядал да не вадиш оръжието си. Трябвало е да стоиш там като чучело. Не си нервничил заради това.

— Не съм — отвърна Уигин. — Вбесен бях.

— По-добре е, отколкото да нервничиш.

Уигин се запъти към вратата. После пак се върна.

— Ти вбесен ли си?

— Това го минах, преди да се изкъпя — отвърна Бийн.

Уигин се разсмя. После усмивката му изчезна.

— Закъсняваш, Бийн, а още се плацикаш. Вече свалих бойния ти костюм в гимнастическия салон. Сега ни остава само да напъхаме задника ти в него. — Уигин откачи хавлията на Бийн от куката. — Това също ще те чака долу, така че го давай по-живо.

Уигин излезе.

Бийн спря водата, вбесен. Това бе напълно ненужно и Уигин го знаеше. Да го кара да търчи по коридора мокър и гол, точно когато другите армии се връщат от закуска. Беше подло, а освен това — тъпо.

Би направил всичко, за да ме унижи. При всяка удобна възможност.

Бийн, кретен такъв, ти продължаваш да си стоиш тук. Можеш да изтичаш в салона и да го смелиш от бой. Вместо това висиш тука и тъпееш. И защо? Това са пълни безсмислици, които с нищо няма да помогнат. Ти искаш той да те направи взводен командир, а не да те презира. Защо тогава вършиш неща, които те карат да изглеждаш глупав и малък, страхлив и ненадежден?

И продължаваш да стърчиш тук и да мръзнеш.

Аз съм страхливец.

Мисълта премина през ума на Бийн и го изпълни с ужас. Но не искаше да си отиде.

Аз съм един от онези, които се сковават напълно или вършат пълни безумия, когато ги е страх. Които губят самообладание, изпадат в слабоумие и затъпяват.

Но в Ротердам не бях такъв. Ако бях, щях вече да съм мъртъв.

Или може би съм бил такъв. Може би тъкмо затова не извиках на Поук и Ахил, когато ги видях сами на пристанището. Ако аз бях станал свидетел на ставащото, той нямаше да я убие. А аз побягнах, преди да осъзная в каква опасност се намира тя. Но защо не го разбрах по-рано? Всъщност бях го разбрал, също както бях чул, че Уигин ии казва да слезем в салона. Бях го осъзнал, бях го разбрал напълно, но съм страхливец и затова не предприех нищо. Страх ме беше, че нещо ще се обърка.

Същото бе и когато Ахил лежеше повален на земята, а аз казвах на Поук да го убие. Аз грешах, а тя беше права. Защото всеки побойник, когото тя хванеше по този начин, сигурно щеше да й има зъб — и лесно можеше да си отмъсти, като я убие още щом му позволят да стане. Ахил беше най-подходящият, може би единственият, който би се съгласил с измисленото от Бийн споразумение. Избор нямаше. Но аз се уплаших. Убий го, казах аз, защото исках всичко да свърши.

И продължавам да стърча тук. Водата не тече. Мокър съм до кости и ми е студено. Но не мога да помръдна.

Николай бе застанал на прага на банята.

— Жалко, че имаш диария — каза той.

— Какво?

— Казах на Ендър, че през нощта си имал диария. Затова се е наложило да отидеш в банята. Бил си болен, но не си искал да му кажеш, защото не си искал да пропуснеш първото сражение.

— Толкова ме е страх, че и да искам, не бих могъл да се изсера — рече Бийн.

— Той ми даде хавлията ти. Каза, че било тъпо от негова страна, дето ти я е взел. — Николай влезе и му подаде кърпата. — Каза, че има нужда от теб в битката и се радва, че се държиш кораво.

— Той няма нужда от мен. Изобщо не ме иска.