Сянката на Ендър

проблем, който има някакво значение за МФ. Откровените ви отговори няма да ви изложат на никакъв персонален риск, обещавам ви.

Елена се овладя. Юлиан отново седна. Сега вече гледаха сестра Карлота почти развеселено.

— О, питайте ни каквото пожелаете — подкани я Юлиан. — Толкова се радваме, че… питайте ни каквото ви хрумне!

— Ще ви отговорим, ако можем — додаде Елена.

— Казвате, че имате син. Изниква възможността… съществува причина да се запитам дали някога не сте… дали вашият син не е заченат при обстоятелства, които биха позволили да се създаде клонинг на оплодената яйцеклетка, от която се е родил той?

— О, да — отвърна Елена. — Това не е тайна. Заради дефект в едната фалопиева тръба и извънматочна бременност в другата на мен ми беше невъзможно да забременея по нормалния начин. Искахме дете, затова извлякохме няколко мои яйцеклетки, оплодихме ги със спермата на съпруга ми и после клонирахме онези, които избрахме. Клонирахме четири и от всяка направихме по шест копия. Две момичета и две момчета. Досега сме имплантирали само една. Той беше… беше такова необикновено момче, че искахме да му се отдадем изцяло. Сега, когато образованието му вече не зависи от нас, сме намислили да си родим и едно от момичетата. Време е вече. — Тя се пресегна, хвана Юлиан за ръката и го дари с усмивка. Той й се усмихна в отговор.

Пълна противоположност на Волеску. Трудно е да повярваш, че изобщо имат общи гени.

— Вие казахте, че сте направили по шест копия на всяка от четирите оплодени яйцеклетки — каза сестра Карлота.

— Шест, като включим оригинала — поясни Юлиан. — Така имахме най-много шансове да имплантираме всяка от четирите клетки и Елена да износи докрай бременността.

— Значи, двайсет и четири оплодени яйцеклетки общо. И от тях е имплантирана само една?

— Да, имахме голям късмет — още първата се разви идеално.

— И са останали двайсет и три.

— Да. Точно така.

— Господин Делфики, всички тези двайсет и три оплодени яйцеклетки ли се съхраняват в очакване на имплантация?

— Разбира се.

Сестра Карлота се замисли.

— Кога сте проверявали за последен път?

— Миналата седмица — отвърна Юлиан. — Когато започнахме да говорим за второ дете. Лекарят ни увери, че нищо не се е случило с яйцеклетките. Каза, че могат да бъдат имплантирани само няколко часа след като ги уведомим.

— Но лекарят провери ли дали самите яйцеклетки са в наличност?

— Не зная — отвърна Юлиан.

Елена бе започнала леко да се тревожи.

— Какво сте чули? — попита тя.

— Нищо — отвърна сестра Карлота. — Аз издирвам източника на генетичен материал на едно конкретно дете. Просто трябва да се уверя, че вашите оплодени яйцеклетки не са били този източник.

— Но разбира се, че не са били. Освен за нашия син.

— Моля ви, не се тревожете за него. Само бих искала да узная името на лекаря ви и на болничното заведение, където се съхраняват яйцеклетките. А после бих се радвала, ако вие се обадите на лекаря си с молбата лично да отиде и сам да види яйцеклетките.

— Те не се виждат без микроскоп — отбеляза Юлиан.

— Да провери дали не са били размествани — поправи се сестра Карлота.

И двамата отново се бяха напрегнали докрай, най-вече защото нямаха представа за какво всъщност става дума — за съжаление тя не можеше да им каже. Веднага щом Юлиан й даде името на лекаря и болницата, сестра Карлота излезе на верандата и — загледана в изпъстреното с платна Егейско море — използва глобалната връзка, за да се свърже с главния щаб на МФ в Атина.

Щяха да изминат няколко часа, може би, докато или нейното обаждане, или обаждането на Юлиан не им донесеше отговора. Затова тримата с героични усилия се преструваха на спокойни. Изведоха я на разходка из квартала, който предлагаше и древни, и съвременни гледки, наред със зелена растителност, пустиня и морска шир. Сухият въздух им подейства освежително, защото и морският бриз не закъсня. Сестра Карлота с удоволствие слушаше разказа на Юлиан за неговата компания и на Елена за учителската й работа. Всякакви мисли, че са се издигнали в обществото чрез шуробаджанащина изчезнаха, когато разбра, че независимо по чие ходатайство бе назначен, Юлиан бе сериозен и всеотдаен програмист, а Елена — пламенна учителка, която възприемаше професията си като същински кръстоносен поход.

— Веднага щом започнах да преподавам на сина ни, разбрах колко забележително дете е той — разказваше й Елена. — Но чак когато мина предварителните тестове за приемане във Военното училище разбрахме, че дарбите му са подходящи тъкмо за МФ.

В главата на монахинята звъннаха алармени звънци. Сестра Карлота бе останала с впечатлението, че синът им е вече мъж. В края на краищата, те не бяха в първа младост.

— На колко години е синът ви?

— На осем навършени — отвърна Юлиан. — Изпратиха ни снимка. Същински малък мъж в униформа. Не позволяват до нас да стигат много писма.

Синът им учеше във Военното училище. Те изглеждаха прехвърлили четирийсетте, но може би бяха създали семейство късно и после известно време напразно са се опитвали да имат деца. Бяха преживели една извънматочна бременност, преди да разберат, че Елена вече не може да зачева. Синът им беше само с две години по-голям от Бийн.

Което означаваше, че Граф можеше да сравни генетичният код на Бийн с този на сина на семейство Делфики и да разбере дали не произлизат от една и съща оплодена яйцеклетка. Тогава ще разполагат с контролен екземпляр за сравнение между Бийн със задействания ключ на Антон и другият, чиито гени не бяха променени.

И като се замисли — разбира се, всеки истински брат на Бийн щеше да притежава съвсем същите умения, които биха привлекли вниманието на МФ. Ключът на Антон превръщаше децата, общо взето, в „ненормални гении“ — особената смесица от умения, които търсеше МФ, не бяха засегнати. Бийн щеше да ги притежава независимо от всичко — промяната просто му позволяваше да развие много по-остър ум, с който да управлява вече наличните си способности.

Ако Бийн наистина беше тяхно дете. Но все пак, при това съвпадение между двайсет и трите оплодени яйцеклетки и двайсет и трите деца, създадени от Волеску в „Чистото място“, до какъв ли друг извод можеше да стигне?

Скоро дойде и отговорът — първо за сестра Карлота, но веднага след това — и за семейство Делфики. Изследователите на МФ бяха отишли с лекаря в клиниката и заедно бяха открили, че яйцеклетките липсват.

Новината беше тежка за семейство Делфики и сестра Карлота дискретно изчака навън, за да остави сами Елена и Юлиан. Но скоро те я поканиха да влезе.

— Какво можете да ни разкажете? — попита Юлиан. — Дошли сте тук, защото сте заподозрели, че нашите бебета би могло да са откраднати. Кажете ми, родили ли са се?

На сестра Карлота й се искаше да се скрие зад паравана на военната секретност, но в действителност тук не се засягаше военна тайна. Данните за престъплението на Волеску фигурираха в обществения архив. И все пак… нямаше ли да е по-добре да не знаят?

— Юлиан, Елена, в лабораториите стават нещастни случаи. Яйцеклетките можеха и без това да загинат. Сигурност не съществува. Не е ли по-добре да мислим за това като за ужасен инцидент? Защо да добавяме допълнително бреме към загубата ви?

Елена я изгледа свирепо.

— Ще ми кажете, сестра Карлота, ако обичате Бога на истината!

— Яйцеклетките са били откраднати от престъпник, който… нелегално ги е доразвил чрез гестация. Когато разбрал, че престъплението му ще бъде разкрито, ги упоил и ги умъртвил безболезнено. Не са