да мисля за него и, много ясно, не съм длъжен да пия питието, което той ми предлага.
Бийн отново обърна гръб и този път не се върна.
Слезе в столовата. Тя току-що бе затворила, но Бийн си нямаше друга работа, затова седна в коридора до вратата, отпусна чело на коленете си и се замисли за Ротердам. Спомни си как седеше върху кофата за боклук и изучаваше начина, по който Поук управлява бандата си — тя бе най-почтеният тартор на банда. Изслушваше малките деца, отнасяше се справедливо към тях и не ги оставяше да умрат, дори това да означаваше по-малко храна за нея. Тъкмо затова я бе избрал, защото беше милостива — достатъчно милостива да изслуша едно малко дете.
Нейното милосърдие я погуби.
По-добре ще е да има Господ, че да осъди Ахил на вечни мъки в ада.
Някой го срита по крака.
— Махай се — тросна се Бийн. — Аз не те закачам.
Но онзи отново го срита и го катурна. Бийн успя да се подпре на ръце и да не се строполи на пода. Погледна нагоре. Бонсо Мадрид се беше надвесил над него.
— Разбрах, че ти си бил най-малкото лайно, залепнало за космите по задника на армия „Дракон“ — рече той.
С него имаше и още трима бабаити. Всички имаха физиономии на побойници.
— Здрасти, Бонсо.
— Трябва да си поговорим, пръдльо.
— Какво е това, шпионаж ли? — попита Бийн. — Не е разрешено да разговаряте с войници от други армии.
— Не ми трябва шпионаж, за да знам как да разбия армия „Дракон“ — заяви Бонсо.
— Значи просто издирваш навсякъде най-дребните войници от армия „Дракон“ и после ги посритваш малко, докато се разреват?
По лицето на Бонсо си личеше, че е разярен. Не че някога изражението му издаваше нещо друго, освен ярост.
— А бе ти май си просиш да завра устата ти в задника?
Точно сега на Бийн никак не му беше до побойници. И тъй като в момента се чувстваше виновен, че е погубил Поук, изобщо не му пукаше дали Бонсо Мадрид или някой друг ще изпълни смъртната му присъда. Дошъл бе моментът да заговори откровено.
— Тежиш поне три пъти колкото мен — рече Бийн, — но в черепа ти няма никой. Ти си посредствен войник, който кой знае как се е сдобил с армия — ясно е, че просто не знаеш какво да я правиш. Уигин ще те направи на кайма и ще те размаже по земята, без да си мръдне и пръста дори. Затова, има ли някакво значение какво ще ми направиш? Аз съм най-дребният и най-слабият войник в цялото училище. И естествено — тъкмо
— Да, бе, най-дребният и най-слабият — обади се един от другите.
Бонсо обаче не каза нищо. Думите го бяха засегнали. Той имаше гордост и знаеше че ако сега направи нещо лошо на фъстъка, постъпката му ще е унижение, а не наслада.
— Ендър Уигин няма да ме победи с тази сбирщина от новобранци и утайки, която нарича армия. Той може и да е побъркал разни тъпанари като Карн и…
Бийн впери в него най-изпепеляващия си поглед.
— Не разбираш ли, Бонсо? Учителите са избрали Уигин. Той е най-добрият. Най-добрият за всички времена. Те не са му дали най-скапаната армия. Те му дадоха
Бийн можеше да продължи да говори — нямаше план, а и несъмнено имаше да каже още много неща — но го прекъснаха. Двама от приятелите на Бонсо го сграбчиха, вдигнаха го и го притиснаха до стената по- високо от собствените си глави. Бонсо го хвана за гърлото, точно под челюстта, и натисна. Другите двама го пуснаха. Бийн увисна на врата си. Не можеше да диша. Зарита импулсивно, като се опитваше да го уцели с крак. Но дългоръкият испанец бе твърде далеч от обсега на ритниците му.
— Играта си е игра — рече тихо Бонсо. — Учителите могат да я скалъпят както си искат и да я пробутат на малкия педераст Уигин, защото им подлага гъза си. Но ще дойде време, когато това вече няма да е игра. И когато това време дойде, не замразеният боен костюм ще пречи на Уигин да мърда. Ясно ли ти е?
Очакваше отговор ли? Бийн не може да кимне, нито пък да каже нещо.
Бонсо стоеше и се усмихваше злобно, докато Бийн се мяташе насам-натам.
Пред очите на Бийн започна да причернява и тогава Бонсо най-сетне го пусна на пода. Той лежеше там, кашляше и се задъхваше.
Какво направих? Предизвиках Бонсо Мадрид. Побойник, не толкова коварен, колкото Ахил. Когато Уигин го победи, Бонсо няма да го понесе. Няма да се задоволи само с перчене. Омразата му към Уигин бе дълбока.
Щом най-сетне успя да си поеме дъх, Бийн тръгна към спалното. Николай веднага забеляза синините по врата му.
— Кой те е душил?
— Не знам — отвърна Бийн.
— Не на мене тия — скастри го Николай. — Бил е с лице към теб, виж отпечатъците от пръстите.
— Не помня.
— Ти помниш дори как са били преплетени артериите върху плацентата ти.
— Няма да ти кажа — отсече Бийн. Това вече Николай нямаше как да обори, макар и да не му харесваше.
Бийн влезе в мрежата с името ^Граф и написа бележка до Димак, макар да знаеше, че това с нищо няма да помогне.
„Бонсо е ненормален. Той е способен на убийство, а най-много мрази Уигин.“
Отговорът дойде бързо, все едно Димак бе очаквал съобщението.
— Сам оправяй кашите, които си забъркал. Недей да цивриш пред мама.
Думите го жегнаха. Тази каша не я бе забъркал Бийн, а Уигин. В крайна сметка я бяха забъркали учителите — за начало, бяха назначили Уигин в армията на Бонсо. А и да му се подиграва, че няма майка — кога учителите се бяха превърнали във врагове? Нали уж трябва да ни закрилят от смахнати типове като Мадрид! Защо аз да оправям тази каша?
Единственото, което би спряло Бонсо, е да бъде убит.
Бийн изведнъж си спомни как стоеше, гледаше проснатия на земята Ахил и крещеше: „Убий го! Убий го“
Защо не си държах устата затворена? Защо ми трябваше да предизвиквам Бонсо Мадрид? Уигин ще свърши като Поук. И пак аз ще съм виновен.
16
СПЪТНИК
