Сянката на Ендър

— Ние с вас не сме врагове.

— Хората не водят войни, защото са си врагове. Човечеството таи достатъчно омраза и алчност, страх и страст — тези неща подтикват света към война.

— Щом Господ успя да ни дари с освободител веднъж, значи се вслушва в молитвите ни и може би ще го стори отново.

— Но, сестра Карлота, вие знаете, че това момче не е създадено от Господ. То е творение на похитител, дете-убиец, учен-престъпник.

— Знаете ли защо Сатаната непрекъснато се гневи? Защото винаги когато измисли някоя особено хитроумна пакост, Господ я използва, за да наложи собствената си справедлива воля.

— Значи Господ използва покварените хора като свои оръдия.

— Господ ни дава свободата да вършим големи злини по свой избор. После използва собствената си свобода, за да претвори злото в добро по негов избор.

— Значи в края на краищата Господ винаги побеждава.

— Да.

— Но когато го изживяваш непосредствено, понякога е тежко.

— А в миналото вие бихте ли предпочели да умрете, вместо да живеете днес?

— Точно за това става дума. Ние свикваме с всичко. Намираме надежда във всичко.

— Тъкмо затова никога не съм разбирала самоубийството. Дори и страдащите от тежка депресия или чувство за вина… не чувстват ли Христос Утешителя в сърцето си, който им вдъхва надежда?

— Мен ли питате?

— Господ не ми е наблизо и затова питам смъртен като мен.

— По мое мнение самоубийството всъщност не е желание животът да свърши.

— А какво е тогава?

— То е единственият начин безсилният човек да накара всички останали да се отвърнат от срама му. Желанието му не е да умре, а да се скрие.

— Както Адам и Ева са се скрили от Господа.

— Защото са били голи.

— Де да можеха тези жалки хора да запомнят това: всички сме голи. Всеки иска да се скрие. Но животът въпреки това е сладък. Нека продължава.

— Значи, вие не вярвате, че формиките са зверовете от Апокалипсиса, сестро?

— Не, Антон. Убедена съм, че и те са чада Божии.

— И все пак сте открили това момче точно за да може, като порасне, да ги унищожи.

— Да ги победи. А и ако Господ не желае те да измрат, те няма да измрат.

— А ако желае ние да измрем, то ние ще измрем. Защо тогава работите толкова всеотдайно?

— Защото тези мои ръце съм ги отдала на Господа и му служа най-вярно. Ако той не бе пожелал да намеря Бийн, аз нямаше да го намеря.

— А ако Господ иска формиките да надделеят?

— Ще намери нечии други ръце, които да го сторят. Точно за това дело моите не са подходящи.

По-късно, докато взводните командири провеждаха занятия с войниците, Уигин се покри. Бийн влезе в системата с името ^Граф, за да открие с какво се занимава. Отново гледаше видеофилмите за победата на Мейзър Ракъм, но много по-съсредоточено и целенасочено отпреди. И понеже армията му неизменно побеждаваше — въпреки че водеше сражения всеки ден — останалите армейски и взводни командири, както и редниците, започнаха да посещават библиотеката. Гледаха филмите, които Ендър бе изучавал и се опитваха да ги осмислят, за да видят в тях онова, което виждаше Уигин.

Колко глупаво, помисли си Бийн. В тях Уигин не търси хитри тактики, които да приложи тук, във Военното училище — той вече е създал мощна, гъвкава армия и на място решава как да я използва. Той изучава тези видеофилми, за да открие как да победи бъгерите. Защото е разбрал, че един ден ще се изправи срещу тях. Учителите биха преобърнали цялата система тук, във Военното училище, само ако кризата вече наближава. Те подготвят Ендър да спаси човечеството от бъгерското нашествие. Затова Уигин изучава бъгерите и отчаяно се опитва да проумее какво искат те, как водят битки, как умират.

Защо учителите не разбират какво постигна Уигин? Той вече дори не мисли за Военното училище. Те трябва да го преместят в Тактическото училище или какъвто там е следващият етап от обучението му. Вместо това го назорват и скапват.

Нас също. И ние сме скапани.

Бийн го забелязваше най-силно при Николай, който полагаше повече усилия от останалите просто за да не изостава. Ако бяхме обикновена армия, мислеше си Бийн, повечето от нас щяха да са като Николай. И мнозина от нас са — Николай не е първият, на когото му личи изтощението. По време на хранене войниците изпускат приборите и чиниите. Поне един се е подмокрил в леглото. По време на тренировките само се караме. Учебната ни работа страда. Всеки си има предел. Дори и аз, генетично обработеният Бийн, мислещата машина, и аз имам нужда от време, за да се смажа и заредя с гориво — а такова време няма.

Дори писа за това на полковник Граф — хаплива бележчица с едно-единствено изречение — „Едно е да обучаваш войници и съвсем друго — да ги съсипваш“. Отговор така и не получи.

Беше късен следобед, половин час преди сигнала за вечеря. Сутринта вече бяха спечелили едно сражение, после се упражняваха след учебните часове, макар че взводните командири по предложение на Уигин пуснаха по-рано войниците си. По-голямата част от армия „Дракон“ в момента се обличаше след баня, макар някои вече да си убиваха времето в игралната зала и във видеозалата… т.е. библиотеката. Вече никой не обръщаше внимание на уроците, но някои продължаваха формално да изпълняват възложените задачи.

Уигин се появи на прага, размахал нова заповед.

Втора битка в един и същи ден.

— Тази битка ще е ожесточена, а нямаме никакво време — заяви той. — Съобщиха на Бонсо преди цели двайсет минути и докато стигнем до портала, те ще са вече най-малко от пет минути в залата.

Той изпрати четирима войници, които бяха най-близо до вратата — до един малчугани, но вече не новобранци, а калени ветерани — да съберат липсващите. Бийн се облече бързо — справяше се сам, но другите все така го обсипваха с шеги. Майтапеха се, че повече не бивало да протака, а незабавно да се заеме с тренировки по обличане.

След като надянаха костюмите, всички започнаха да се оплакват, че цялото това юркане вече изтъпявало, на армия „Дракон“ също й се полагала почивка от време на време, Флай Моло се оплакваше най-гръмогласно, дори Том Лудата глава — който обикновено се присмиваше на всичко, беше ядосан.

— Досега никой не е имал две сражения в един и същи ден! — заяви той.

— Досега никой не е побеждавал и армия „Дракон“ — отвърна му Уигин. — Нима сега ще ви натупат?

Разбира се, че не. Никой нямаше намерение да се остави да го тупат. Само искаха да се пооплачат.

Позабавиха се, но накрая се събраха в коридора и тръгнаха към бойната зала. Порталът беше вече отворен. Неколцина от закъснелите навличаха бойните си костюми в движение.

Бийн стоеше точно зад Том Лудата глава и виждаше какво става в бойната зала. Ярко осветление. Никакви звезди, никакви решетки, никакви скривалища! Вратата на противника зееше отворена, а не се виждаше нито един войник от Саламандрите.