Преди да се извърне към бара, Дарлин забеляза, че горните две копчета на ризата му са разкопчани и през процепа наднича кичурче косми. Изчерви се, когато той внезапно се обърна и я улови да го оглежда одобрително. Мъжът се усмихна. Усмивката му беше цинична, знаеща, и тя отново се притесни.
Промърмори едно
— И така, Дарлин Тейлър, какво ви води в „Гарвановото гнездо“?
— Тук съм на почивка.
— Така ли? — тъмните му вежди отново се повдигнаха въпросително. — „Гнездото“ не е типичното ваканционно място. От хубава жена като вас бих очаквал по-скоро да предпочете плажовете на Флорида или нощния живот на Ню Йорк.
Тя отпи от шерито и поклати глава. Започна да се отпуска, усещайки как огънят я затопля отвън, а шерито — отвътре.
— Всъщност чичо ми Доналд ме убеди да дойда тук. Той е чест посетител на хана и реши, че неговата откъснатост от света ще ми подейства благоприятно. — Отново прочете любопитство в очите му и продължи. — През последната година се грижих за баба си. — Стомахът й се стегна конвулсивно при спомена за жената, отгледала я от малко дете. — Беше много болна и… се помина преди месец. Чичо Доналд реши, че трябва да остана известно време насаме със себе си и да се поуспокоя, преди да реша как да продължа живота си… — Тя млъкна, осъзнавайки, че дърдори и казва на този човек много повече, отколкото е необходимо да знае. — Така или иначе, ето ме тук — завърши тя и сви рамене.
— Ето ви тук — Усмивката му не докосна загадъчните му очи. — Как намирате „Гарвановото гнездо“?
Дарлин се изправи. Напрегнатите му тъмни очи я смущаваха. Отиде до големия прозорец, който гледаше към скалистия ръб и бушуващите води под него. Впери очи в далечното море, където просветляващият здрач хвърляше илюзорни бляскави следи по бурните вълни.
— Хотелът е добър — каза безразлично. — По-стар е, отколкото очаквах, и доста изолиран.
Отново погледна през прозореца и се замисли за странното тревожно чувство, което не я оставяше от първия ден на пристигането й тук.
По-скоро усети, отколкото го чу да става от креслото си. Миг по-късно почувства присъствието му зад гърба си. Ноздрите й се изпълниха с неговия мирис. Топлината на тялото му проникна в нея, без той изобщо да я докосне.
— Местността се е казвала Гарваново гнездо много преди да построят странноприемницата. По ръбовете на скалите гарвани са виели гнездата си, но вятърът и водата са ги унищожавали, преди да измътят яйцата си.
Тя отново се впечатли от мелодичната дълбина на гласа му. Ала образът, нарисуван от думите му, не беше толкова приятен.
— Колко тъжно — каза Дарлин след минутно колебание. Здрачът изведнъж прекрати играта си със светлинните отблясъци и остави след себе си само смрачените от нощта вълни. — В целия пейзаж има нещо крайно диво — добави тя след малко.
— Така е, но и в дивото има своеобразна красота — отбеляза той.
Дъхът му погали тила й с топлината си. Той се приближи по-плътно до нея, отмести настрани тежката завеса, за да разкрие по-добре пейзажа отвън. Макар че не я докосна, тя усети близостта му със същата сила, както ако се бе притиснал до нея. Изведнъж се изплаши да не я докосне. Никак не й се искаше.
Дарлин изведнъж усети устата си неприятно суха и мислено се примоли непознатият да се махне. Близостта му я задушаваше, пречеше й да мисли. Обзета от внезапно отчаяние, тя отстъпи назад, по-далеч от него, върна се до креслото и седна. Отпи от шерито, за да накваси сухото си гърло, и насочи погледа си встрани от мъжа към пламъците в камината. Затъкна зад ухото си кичур лъскава светла коса и се вторачи в играта на огъня, изненадана от силата на чувствата си спрямо този съвършено непознат мъж. Отново поднесе чашата към устните си и довърши шерито.
Изведнъж й се прииска да бъде далеч от този човек с тъмни, лишени от блясък, очи и чувствени устни, които караха цялото й същество странно да потръпва.
— Ще се прибирам вече — каза тя и стана, като му отправи още една любезна, но насилена усмивка.
Той погледна часовника си и се опита да я придума.
— Но още е много рано, едва се е свечерило. — Очите му отново уловиха блясъка на огъня и засвяткаха в червено, което я притесни. — Най-приятни са тъмните часове на нощта.
Дарлин се изчерви. Нещо в този мъж и всичко в думите, които изричаше, бе прекалено предизвикателно, прекалено чувствено.
— Възпитана съм в духа на „ранна птичка рано пее“.
— Няма по-досадна мъдрост.
— Така е, но въпреки това се придържам към нея. — Тя остави празната си чаша на ниската масичка и го погледна в очите. — Благодаря ви за шерито и лека нощ, господин Маршал. Приятно ми беше да се запозная с вас.
И бързо излезе от стаята, като потисна желанието си да се обърне и още веднъж да го погледне.
Когато тя напусна салона, отнасяйки със себе си сладкия аромат на цветния си парфюм, Куинтин Маршал се отпусна отново в креслото с висока облегалка. Обърна взора си към дълбините на огъня, умът му бе все тъй изпълнен с видението на нейното лице.
Дарлин Тейлър. Беше много хубава. Овалното лице с цвят на слонова кост и големите сини очи й придаваха израз на непокътната невинност. И все пак около нея витаеше една вродена чувственост, която веднага го привлече. Дори избелелите джинси и огромният пуловер не можеха да скрият красивите форми на тялото й, които накараха кръвта му да закипи във вените. Той отпи глътка шери, наслаждавайки се на топлината на алкохола. Облегна назад глава и се опита да си представи вкуса и усещането на устните й до своите, тежестта и топлината на гърдите й в шепите си. Да, тя наистина бе безупречна. Сега разбираше защо я бяха избрали. От нея ставаше прекрасна невяста за Сатаната.
Втора глава
Още щом слезе на другата сутрин в трапезарията, Дарлин усети, че нещо е по-различно. До слуха й долетя смях — звук, несвойствен за тази странноприемница на сенките. До пристигането на Куинтин Маршал тя бе единственият гост на хотела. Ала сега веселите звуци откъм трапезарията обявяваха присъствието на нови хора и из въздуха се носеше някакво странно чувство на очакване.
— А, Дарлин, ето те и теб — приветства я мъжът на Уилма Харолд Суонсън, когато тя се поколеба на прага на трапезарията.
Ако Уилма Суонсън напомняше на Дарлин за птичка, то Харолд много й приличаше на крава с ваклите си кафяви очи и тромава походка, а лицето му бе застинало в израз на постоянно изумление.
— Добро утро, господин Суонсън — поздрави тя и забеляза особената смълчаност на останалите. Поколеба се още миг на прага с чувството, че е прекъснала някакъв личен разговор.
— Ела, ела да ни правиш компания — усмихнато я подкани Харолд. — Това са много специални наши гости и тъкмо им разправях за теб.
Дарлин се усмихна притеснено. Защо трябва да разказва на хората за нея? Просто се опитва да бъде мил, реши тя, и да ме включи в компанията.
— Значи това е Дарлин.
Към нея се приближи хубава брюнетка с изискан вид.
— Аз съм Сюзън Бенет, а плешивецът ей там е моят съпруг, доктор Уил Бенет — посочи тя към противоположния край на стаята, откъдето помаха с ръка пълен плешив мъж. — Останалите са Милдред Уокър, нейният мъж Джери, Кен Бийчам и жена му Сара.
Дарлин кимна на всички присъстващи.
— Заедно ли пристигнахте?
— Да, снощи, но не едновременно — обясни Сюзън. — Ние всички се събираме веднъж в месеца и
