Сърцето й още думкаше в лудешки ритъм. Тя се наведе и вдигна смачканото парче торта, доволна, че поне чинията не се счупи. Внимаваше да не поглежда към мъжа и отново усети мощната привлекателна сила, излъчвана от цялото му същество.
— Има ли още торта? Ще ти отрежа друго парче — предложи той с дълбок чувствен глас.
— Има, но аз… вече размислих. Всъщност не съм гладна.
От апетита й не бе останала и следа — беше се стопил в по-силното усещане за тревога. Кое в този мъж я караше да бъде постоянно нащрек? Изхвърли тортата в кофата за боклук и остави чинията на мивката.
— Аз пък ще си отрежа — каза той, когато чайникът засвири.
Докато си режеше торта, Дарлин си направи чаша чай и седна на масата. Надяваше се да е от хората, които се хранят бързо. Загърна се по-плътно с робата и я завърза в талията.
Тъй като той беше облечен само в долнището на анцуг, без дори обувки, явно и той не бе очаквал някой да се появи в кухнята. А тя със сигурност не беше имала намерение да пие чая си в компанията на мургав красавец с дяволски очи и голи гърди, които караха ръцете й да я сърбят — толкова й се искаше да се пресегне и да ги погали. Бузите й пламнаха при спомена за целувката, която споделиха през деня.
Той дойде при нея на масата, носейки със себе си възбуждащия мирис на нощта и океанския бриз. Погледна я, а очите му бяха толкова черни, че ирисът се сливаше със зеницата.
— Не можа ли да спиш? — попита.
— Ами… сънувах лош сън — отвърна тя, докато сипваше захар в чая си.
— Този хан е построен върху лоши сънища — каза той, а тъмните му очи напрегнато просветнаха.
— В какъв смисъл?
Той я изгледа изучаващо, после устните му се изкривиха в загадъчна усмивка.
— Няма значение.
И поднесе към устата си парче торта. На Дарлин й се искаше да продължат да разнищват темата, но нещо в израза на лицето му я възпря.
— Това е най-покваряващо вкусната торта, която съм опитвала — каза тя след минутка мълчание. — На вечеря изядох огромно парче.
— Покварата винаги се възнаграждава.
— И заплаща — рече Дарлин и се запита как изобщо навлязоха в тази тема. Куинтин имаше вид на човек, който се потапя в удоволствието както други хора се потапят в религията. С еднаква лекота би се възползвал от него и би го зарязал, без да се замисли.
— И ти ли си дошъл тук на почивка? — попита тя, като се опита да отхвърли опасните мисли, а в същото време й се искаше да научи още за него.
— Да го наречем нещо като работна почивка. Аз съм търговец и се опитвам да продам на Уилма някои много съвременни продукти.
Дарлин го загледа учудено, изненадана от професията му. Търговец? Прекалено кротко и безопасно за този мъж.
— Дълго ли ще останеш тук?
— Колкото е необходимо.
Тя отпи от чая си, едновременна привлечена неудържимо и ужасена от черния ореол, който сякаш витаеше около този мъж. Тайни се спотайваха в тези тъмни очи… Тайни, които приканваха да ги разкриеш и в същото време предупреждаваха, че това може да не е особено приятно. Тя се отърси от тези мисли и за кой ли път се попита какво има в този човек, та поражда топлина, свиваща се в стомаха й като змия, и същевременно караща кожата й да настръхва. Погледна го крадешком как си яде десерта.
Тъмната му коса лъщеше със среднощен синкав блясък и тя се почуди какво ли ще е да зарови пръсти в нея, да го притегли и да накара плътните му устни да потърсят нейните. Гърдите му бяха мускулести. Под гъстите тъмни косми личеше слънчев загар. Дарлин се попита дали кожата му е топла. Едва ли, след като цялата жар бе съсредоточена в очите му. Черните вежди на мъжа се повдигнаха и устните му се извиха нагоре, сякаш се досещаше за посоката на мислите й и се забавляваше. Огън запламтя по бузите й и тя впери очи в чашата си. Съжаляваше, че не умее да гледа на листчета чай, та да прочете в тях съдбата си.
— Спомена днес, че си дошла да си починеш, преди да решиш какво да правиш по-нататък в живота. Какво смяташ да предприемеш, след като си тръгнеш оттук? Спомена нещо за учителстване. С това ли искаш да се занимаваш?
Дарлин сви рамене и го погледна.
— Имам учителска диплома и винаги съм искала да се занимавам с преподаване, но все нещо ми пречеше. Трябваше да се грижа за болната си баба. Подадох си обаче документите за работа в начално училище. Надявам се да ме вземат от есента.
— Къде?
— В родния ми град. Гловил в щата Мисури, малко градче, населението му е предимно фермерско. На около шейсет мили от Канзас Сити. — Макар че разговорът бе банален, Дарлин имаше чувството, че я той я преценява и поради това подбираше всяка своя дума. Странната му напрегнатост я плашеше също толкова, колкото я зашеметяваше физическата му красота. Всеки път, когато двамата бяха заедно, наоколо сякаш се образуваше някаква свръхестествена мъгла и забулваше всичко, освен самите тях.
— Значи си от фермерско потекло. Някой млад фермер чака ли те да се върнеш там?
Дарлин поклати глава.
— Не. Грижите по баба отнемаха цялото ми време и внимание миналата година. Изгубих всякаква връзка с приятели… И нямах време да създам нови връзки.
Той кимна, сякаш доволен от отговора й. Очите му святкаха, тъмни и тайнствени. Дарлин имаше чувството, че ако му бе казала, за съществуването на съпруг и десет деца, очакващи я в Гловил, това не би имало никакво значение. Реши ли Куинтин да я има, нищо и никой не би могъл да се изпречи на пътя на неговото желание. Тя потрепери и изведнъж й се прииска да се махне от потискащото му присъствие. Не желаеше повече да се взира в очите му. Имаше чувството, че ако продължи да го прави, ще бъде загубена завинаги, пленница на хипнотичността, дебнеща в дълбините им.
— Ще отида да си легна — каза тя и стана от масата да отнесе чашата си на умивалника. — Мисля, че сега вече ще мога да заспя.
— Не бих искал да страдаш повече от кошмари.
Той също стана и застана на прага на кухнята, изпълвайки по този начин рамката на вратата, през която тя трябваше да мине. — Забрави това, — подаде й фенерчето.
— Благодаря.
Тя се пресегна до го вземе и в този миг някъде близо се чу часовник, отмерващ часа. Тя се стресна и подскочи, а той сложи ръце на раменете й, за да я успокои.
Останаха така част от секундата, лице в лице, и отброяваха ударите на часовника. Звукът им бе леко фалшив.
— Дванайсет часът. Полунощ. — Дълбокият му глас изпълни тишината, когато часовникът замлъкна. — Часът на вещиците.
— Да.
Дарлин си пое леко въздух. Не можеше да се отмести от него. Докато гледаше в очите му, имаше чувството, че е заобиколена от невероятна гъста енергия, която възпрепятстваше всяко нейно движение, дори поемането на въздух. Ръцете му прегаряха копринения плат, очите му пламтяха с огъня на ада. Тя се губеше в тях, усещаше как волята и се разпилява като прах при силен вятър. Ръцете му се задвижиха, започнаха бавно да милват раменете й.
Тя знаеше, че той ще я целуне и се боеше… Боеше се, че ако устните им се докоснат отново, той ще завладее част от душата й и тя никога вече няма да си я възвърне. Ала друга част от нея копнееше по тази целувка, до болка искаше да усети тези греховно чувствени устни, впити в нейните. Това си беше чиста магия… Черна магия, която изсмукваше всяка рационална мисъл, крадеше разума и го запращаше в безумния вихър на страстта.
Едната му ръка се плъзна от рамото към тила й, а устните му в същото време се спуснаха към нейните. Целувката му беше смела, всепроникваща, повече притежание, отколкото ласка. Устните му се налагаха, не
