Дяволът и дълбокият син океан

кошмарите й откак се помнеше? Как бе възможно един съвършено непознат човек да съществува в подсъзнанието й години, преди всъщност да го срещне?

Сто на сто греша, каза си тя и го погледна. Той беше в другия край на стаята. Не е възможно очите от съня ми да са неговите… невъзможно. Те просто приличат на онези, които ме плашат, докато спя. Това е грешка, някакво ненормално съвпадение, заключи тя решително.

Върна вниманието си към гостите и техните забавления. В странноприемницата имаше общо дванайсет души, ако се броят Уилма и Харолд, и всички те се бяха събрали в малката дневна. Едно нещо й беше направило впечатление в новодошлите — много обичаха да се забавляват. Предишната нощ Дарлин заспа под звуците на техния весел смях, който се носеше от долния етаж. Шумът продължи до късно през нощта, караше я да се върти в леглото, да се мята, да се събуди сутринта с чувството, че нощта е била прекалено кратка.

Сега потисна една прозявка и реши да остане тук долу още няколко минути, да се прави на общителна, а после да се качи горе в стаята си и да се опита да се наспи. Може би и другите щяха да си легнат по- рано.

— Един танц?

Тя вдигна очи и видя Куинтин, застанал пред нея с протегната ръка. Очите му я зовяха, караха я да се включи е него в този танц под звуците на бавна, някак особено натрапчива, музика, носеща се от радиото. Дори през ум не й мина да му откаже. Бе обезсилена, лишена от воля от заповедните дълбочини на черните му очи. Подаде му ръка и я положи в неговата, като му разреши да я обгърне със силните си ръце?

Той бе летен зной, уталожващ зимния й хлад. Плътния допир на тялото му беше парещ и интимен, взорът му я обладаваше, докато те бавно закръжиха под звуците на музиката. Чувството за реалност на Дарлин някак се измести. Всичко в стаята избледня, докато тя се потапяше в чернотата на очите му, в близостта на танца. Имаше чувството, че танцуват на ръба на земята и ако за миг го изпусне, ще закръжи в черната бездна на нищото.

Той ме е омагьосал, каза си тя, осъзнавайки хипнотичната сила на погледа му, на която бе неспособна да противостои. Той държеше положението изцяло в свои ръце, а тя бе лишена от воля, лишена от желание да му противоречи. Усещаше сърцето му, туптящо с ритъм, който говореше със свой собствен глас. Знаеше, че нейното сърце му откликва като първобитен тъпан, осъществяващ връзка в тайнствена джунгла. Болезнено съзнаваше, че тялото му се притиска плътно към нейното, че меките извивки на нейното се напасват към мускулестите ъгли на неговото.

Той се оказа превъзходен танцьор. Движенията му бяха изпълнени с лекота и гъвкавост, които неизвестно защо изобщо не я изненадаха. В тях нямаше колебание, нямаше неловкост и тя изведнъж си помисли, че той вероятно би я любил със същата уверена сигурност. Мисълта предизвика припърхване в стомаха й и тя разбра, че иска да се люби с него, че го желае повече от всеки друг мъж в своя живот. Искаше изцяло да я притежава, не само духом, но и плътски. А по интимния начин, по който я прегръщаше, разбра, че и той я желае. С болезнена острота усещаше ръката му на кръста си, излъчваща всепоглъщащ плам. Дъхът му бе жарък и безумен досами лицето й, устните му извити в лека усмивка, обещаваща нещо, което караше сърцето й да замлъкне. Дарлин притвори очи с пълното съзнание, че стига той да пожелае в този момент, би могъл да я има тук, върху протрития килим, а тя не би имала сили да се противопостави.

— Ах, че беше хубаво, направо прекрасно!

Гласът на Сюзън Бенет наруши магията и Дарлин отвори очи, осъзнавайки изведнъж, че музиката е спряла, а те с Куинтин са заобиколени от другите гости, които им ръкопляскаха и се усмихваха одобрително. Тя се изчерви смутено и се отдръпна. Действителността се сблъска рязко с магията, под чието въздействие бе изпаднала.

— Аз… Време е да се прибирам в стаята си — промърмори тя и направи крачка към вратата на дневната.

— Но моля те, недей да си тръгваш още — задържа я — Уилма и пъхна в ръцете й чаша с някакво питие — Сега ще вдигнем тост.

— Не мисля…

— Трябва, на всяка цена — настоя Уилма, заглушавайки протестите й.

Дарлин сви рамене, прекалено уморена, за да спори по такъв маловажен въпрос. Чашата беше малка — можеше да пресуши съдържанието й на един дъх. Пък и току-виж се отпуснала достатъчно, за да заспи, колкото и шумна да бъде компанията и колкото и до късно да продължи да се весели. Може би щеше да заспи достатъчно дълбоко, та да не я преследват жарките видения, оглавени от Куинтин.

Само миг по-късно всички държаха чаши в ръцете си и щом ги вдигнаха, Уил Бенет се прокашля.

— Пия за Гарвановото гнездо — обяви той тържествено. — Дано има много бъдещи поколения, които да продължат нашите традиции и церемонии.

— Амин! Наздраве — допълни Сюзън, докато всички пресушаваха чашите си.

Дарлин обърна своята и цялата се разтърси от силния тръпчив вкус, както и от горчивината на напитката, която се запази в устата й.

— А сега трябва наистина да си лягам — каза тя и подаде чашата си на Уилма.

За миг погледът й срещна очите на Куинтин и тя прочете нещо в тях, което не можа да изтълкува. Сякаш искаха да й кажат нещо, което устните не бяха в състояние да изрекат. Тя откъсна погледа си от неговия, объркана от чувствата, които той събуждаше у нея.

— Щом настояваш, скъпа. Приятни сънища.

Уилма майчински потупа рамото на Дарлин, която каза лека нощ на всички, като не си позволи да задържи погледа си върху Куинтин за повече от миг. Не желаеше да го сънува тази нощ. Копнееше са спокоен сън без сънища и кошмари. Когато се заизкачва по стълбите, изведнъж взе да й се вие свят. Чувството за световъртеж се появи изневиделица и тя се вкопчи в парапета, докато то премине. Но то не минаваше. Напротив, докато стоеше вкопчена в дървената ръкохватка, то сякаш се засили, а заедно с него я връхлетя някаква всеобхватна летаргичност, която затрудняваше всяко нейно движение.

Насили се да продължи нагоре, влачейки крака, стъпка по стъпка. Съпротивляваше се на непреодолимото желание да се свие на кълбо върху протъркания мокет и повече да не помръдне.

Какво ми става, недоумяваше тя. И друг път се беше чувствала уморена, но никога по този начин. С всяка крачка от устните й се изтръгваше тежко изнурено дихание и тя се попита дали няма да повърне всеки момент.

Най-сетне стигна стаята си, където се стовари върху леглото, без сили да се съблече, без сили дори да разплете плитките на косата си. Вихърът в главата й я плашеше, че ако помръдне, веднага ще повърне. Затвори очи и световъртежът като че ли леко се успокои. Просто беше уморена до смърт. Няколкото глътки алкохол явно бяха свършили останалата работа.

С дълбока въздишка Дарлин се отдаде на мрака, който я зовеше със сладки успокояващи шепоти.

Тя се носеше отвън в хладния нощен въздух като лист, откъснат от брулено от вятъра дърво. Долавяше мириса на боровата тора, която задълбочаваше нощните сенки, които заобикаляха Дарлин. Това бе сън. Тя знаеше, че е сън, защото много добре съзнаваше, че хората не могат да се носят във въздуха. Но всичко бе тъй истинско… тъй живо…

Как е възможно кожата й да настръхва от вятър, духащ в съня й? Как е възможно дърветата да миришат толкова силно в съня?

— Будна е — прошепна наблизо глас и я стресна, защото тя разбра, че не е сама в съня си.

— Не може да бъде — откликна втори глас. — Няма начин. Сипах достатъчно опиат в чашата й, за да я държи в несвяст през цялата нощ.

Умът на Дарлин запрепуска, опитвайки да се прехвърли отвъд прозрачната пелена, която я заобикаляше, да проумее какво се говори около нея, кои са тези хора. Гласовете като че ли бяха познати, но не можеше да им сложи имена.

Помъчи се да седне, насили волята си да остави зад себе си сънното състояние, в което се намираше, но не можа да помръдне. Беше в капан, неспособна да прави каквото и да било, освен да следва посоката, където щеше да я отведе сънят. Чак когато разбра, че не се носи във въздуха, а я носят през гората върху