искаше да остави недовършено. Имаше чувството, че е метеор, който кръжи неконтролирано, а той е попаднал в нейната орбита и сблъсъкът им е неминуем.
Стана от креслото. Беше изпълнена с неспокойна енергия, която не й позволяваше да седи и да бездейства. Може би щеше да се поразходи. Взела това решение, тя се запъти към вратата.
— О! — възкликна неволно.
Куинтин бе изпълнил рамката, а устните се извиха в усмивка, щом я видя.
— Добро утро.
— Добро утро — поздрави и тя, както винаги обзета от задъхваща я паника — толкова силно я омагьосваше неговото присъствие.
— Добре ли спа? — Черните му очи я изучаваха напрегнато, сякаш бе наясно с всеки сън, който някога е имала или щеше да има.
— Да… — изчерви се тя. Не я биваше да лъже. — Всъщност, не. Цяла нощ ме измъчваха странни кошмари.
— Много хора вярват, че кошмарите крият в себе си тайните на бъдещето… Че трябва да гледаме на тях като на предупреждения.
— Предупреждения? Нима съм в опасност? — тихо попита тя, а сърцето й се разтупка тревожно.
— А, ето ви и вас двамата — проговори иззад гърба на Куинтин Уилма и прекъсна евентуалния му отговор. — Другите също са будни вече и питаха дали няма да пиете с тях кафе.
— Тъкмо излизах да се поразходя — обясни Дарлин.
— И аз ще изляза с нея — каза Куинтин.
Думите му доставиха удоволствие на Дарлин, но едновременно с това я изпълниха и с напрегната тревожност.
— Ами… добре тогава — каза Уилма и ги дари с една от бляскавите си — дори прекалено бляскави — усмивки. — Приятна разходка. Ще се видим по-късно.
И тя им се усмихна — същинска квачка, радваща се на двете си любими пиленца.
— Ще тръгваме ли? — попита Куинтин и погледна Дарлин с очакване.
Тя кимна, мина покрай него и Уилма и тръгна по дългия коридор към външната врата.
Въздухът тежеше от ароматите на умиращото лято и въпреки яркото слънце над главите им, усещаха щипещ хлад, предвещаващ наближаването на зимата.
Куинтин се запъти по пътеката към брега на океана, но Дарлин го спря.
— Да тръгнем насам — предложи тя и посочи другата пътека, водеща в обратна посока към близката гора. — Никога не съм ходила натам.
За миг, само един кратък миг, той се поколеба, но после сви рамене и тръгна до нея. Тя се запита дали действително е забелязала моментното му колебание.
Навлязоха в гъстака от дървета и хладният въздух стана още по-студен. Дарлин се зарадва, че предвидливо се беше наметнала с пуловер.
Погледна към Куинтин. Тъмносиният му пуловер бе опънат на раменете и гърдите, но падаше свободно около плоския му корем. Отново я връхлетя магнетизмът на физическото му присъствие.
Не беше ходила преди в гората и сега заоглежда с любопитство всичко, което ги заобикаляше. Листата на дърветата вече започваха да променят цвета си. Заобикаляше ги притаена смълчаност, която създаваше впечатление за някаква особена неподвижност. Тук беше по-тъмно, тъй като слънцето не можеше да прониква безпрепятствено през клоните, на дърветата.
Дарлин прегърна раменете си и се усмихна неуверено на Куинтин.
— Обичам есента — каза тя и пое дълбоко въздух. Лекият мирис на борова смола й напомни за снощния кошмар, но тя отблъсна мисълта с усилие на волята. — Като малка двете с баба ми събирахме червени и златни листа и ги затискахме между страниците на книгите. А след като изсъхнеха, украсявахме с тях цялата къща.
— Аз не си падам по есента. Предпочитам зноя на лятото — отвърна той.
Тя кимна. Изявлението му не я изненада. Умът й се изпълни с внезапни видения — те двамата в легло, сред объркани от телата им чаршафи, с лъскави от влагата на лятната нощ тела. Усмивката му стана по- широка и тя рязко извърна поглед, отново споходена от чувството, че той чете всяка нейна мисъл, всеки неин сън.
— Аз пък като малък обичах да бродя из горите — обади се той след минутно мълчание.
Тя се отпусна от тези думи. Броденето из горите бе такова нормално удоволствие за всяко малко момче.
— Всички деца обичат тайнствеността на горите — съгласи се тя.
— Като станах на дванайсет, взех решение да живея в гората. — Той млъкна за малко, после продължи. — Всичко беше за предпочитане пред дома, в който живеех тогава. Така че си приготвих в една раница малко храна, едно одеяло, взех нож и малка тенджера от кухнята и потеглих.
За пръв път, откакто го познаваше, мускулите на лицето му бяха отпуснати, а очите му се стоплиха от наплива на спомена. Дарлин се усети опасно привлечена към това ново негово измерение, сякаш я притегляше неговата напрегната тайнственост.
— Първите един-два дена беше прекрасно — продължи той. — Чувствах се като Робинзон Крузо, изследващ нови територии. Намерих си чудесно място за лагеруване до едно ручейче и бях убеден, че съм открил рая на земята. Съумях да остана там цели три дни. След това храната ми свърши, одеялото не се оказа достатъчно дебело, за да ме предпази от нощния въздух и аз си дадох сметка, че не съм от тестото на Робинзон Крузо.
Дарлин се засмя съчувствено, после стана сериозна.
— Имаше ли неприятности, след като се прибра?
Очите му отново потъмняха и той стисна здраво челюсти.
— Биха ме с каиш, задето съм задигнал вещите им. Казаха ми, че както съм отишъл при тях с нищо, така без нищо и ще си тръгна.
На Дарлин й се прииска да се пресегне и да го прегърне, да успокои раните, които бяха зараснали, но бяха оставили белези, които той никога нямаше да забрави.
— Просто не е справедливо — каза тя тихо. — И двамата сме останали сираци в ранна възраст и не е справедливо твоето детство да е толкова ужасно, докато моето бе изпълнено с обич, благодарение на баба ми.
Той й се усмихна, а черната напрегнатост отново бе в очите му.
— Така е, но често ни се предоставя възможност да оправим онова, което като деца сме били безпомощни да сторим.
Дарлин се закова на място и го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— Казвам само, че съдбата има начини да предоставя на хората възможности за възмездяване на стари сметки.
Напрежението напусна лицето му и върху него заигра ново чувство. Тя го разпозна — желание.
Желанието му се прехвърли през пространството, което ги разделяше, и я обви като змия от главата до петите.
Взорът му беше тъмен — тъмна бездна, която я зовеше да скочи в нея, да се изгуби в неведомите й дълбини. И тя отвърна на зова му, като пристъпи към него.
Това е лудост — мислеше тя замаяно. — Лудост и предопределеност. Всъщност нямаше значение кое от двете. Тя: просто бе безсилна да противостои на силата, която я тласкаше към него.
Като фокусник, палещ огън с пръстите си, той се пресегна и докосна бузата й, раздухвайки ад от желания по лицето й. После ги плъзна надолу до устните й. С трепереща ръка тя се пресегна и улови неговата, пое палеца му с уста, изгаряща от желание да усети вкуса му. Смътно съзнаваше, че това е най- откровено чувственото нещо, което някога е правила, и знаеше, че той е причината за това. Защото разбуждаше у нея една сексуалност, спала в недрата й през целия неин живот.
Неподправен глад изгаряше чертите му и той със сподавен стон си издърпа ръката и покри устните й със своите. Устата му беше гладна, напориста, а ръцете му я придърпаха силно към твърдите очертания на тялото му. Погълната от прегръдката му, тя се усети попита от него, слята с него. Аз съм негова, помисли си
