със странна смесица от радост и отчаяние. Той я притежаваше изцяло.
Докато ръката му се плъзгаше нагоре и я галеше под блузата, в гърлото й заседна неизказан стон. Пуловерът се смъкна от раменете й, докато той с опитна вещина пленяваше гърдите й под дантелата на сутиена. Дарлин усети как зърната им разцъфват от допира му и от устните й се отрони стенание.
Той продължаваше да пие устните й и тя се усети понесена от горещия вятър на страстта към някакво тъмно и тайнствено място, което съществуваше само вътре в него. Не я беше страх, по-скоро се радваше на това пътуване, защото, той бе до нея, част от нея, душата му бе преплетена с нейната. Докато едната му ръка дразнеше и измъчваше гърдата й, другата се притисна още по-плътно към гърба й и я накара да усети напрегнатата му възбуда. Тя се заизвива, сякаш за да се увие около него, в него. Дъхът се учести, а сърцето му задумка гръмко в ритъма на нейното.
Тя извика, когато той откъсна устни от нейните и свали ръцете си, за да отстъпи една крачка встрани. Мигом осиротяла, объркана от внезапното му отдръпване, тя вдигна учуден взор към него.
— Не му е тук времето, нито мястото — обясни той с неприкрито съжаление. И чак сега тя разбра, че няма начин очите му да са същите, които я преследваха в кошмарите. Защото в този миг те грееха с една човещина, която изцяло липсваше на онези очи. Дарлин премигна, все още замаяна от бурните си чувства.
— Хайде, нека се върнем.
Той леко докосна ръката й, но тя се отдръпна, защото искаше да е на разстояние от обезсилващата я негова сексуалност.
— Не… Ще повървя още малко.
Трябваше да поразмишлява, да издуха паяжината, която неизменно омотаваше мозъка й, когато беше с него.
Той се поколеба, сякаш не му се искаше да я оставя тук сама.
— Дарлин… — Сякаш щеше да каже нещо, но се отказа. — Гората може да е опасна за този, който не я познава. Не се отдалечавай и не стой дълго.
— Няма… — Бузите й пламтяха. Приятна й беше неговата загриженост. — Просто имам нужда да походя още малко.
Той кимна бавно, неохотно.
— Ще се видим по-късно — обърна се и изчезна по пътеката, по която бяха дошли.
Тя го проследи с поглед, въздъхна треперливо и също тръгна, само че в обратна посока. Докато навлизаше навътре в гората, в ума й се превърташе като на кинолента всеки миг, прекаран с Куинтин. За нея той все още бе също тъй непроницаем и тайнствен, както първия път, когато го видя да седи в сенките на дневната. Въпреки това той й вдъхваше чувство на сигурност и безопасност, увереност, че никога няма да й причини зло.
Тялото й се изпълни с жар при мисълта за целувките му, милувките му… Не, определено не беше в безопасност, когато ставаше дума за това. Този мъж я бе омагьосал окончателно и безвъзвратно. Тя се препъна в някакъв корен, поразена от внезапна мисъл. Въпреки неговата тайнственост, въпреки че не вярваше на приказките му, че бил обикновен търговец, въпреки опасната власт, която упражняваше над нея… Тя разбра, че се влюбва в него. Но това беше безумие! Обаче рационалният свят, който познаваше, се бе преобърнал с краката нагоре от мига, в който тя влезе в странноприемницата. Тя се влюбваше в Куинтин Маршал.
Отпусна се на земята до едно дърво и остави тази мисъл да я обземе. Мислите й за Куинтин бяха прекъснати обаче, когато осъзна, че мирисът на борова смола е станал далеч по-силен отпреди. Напомни й за смразяващия сън от предишната нощ. Тя стана и взе да оглежда клоните над главата си. Намръщи се, откривайки ужасяващи прилики между гледката край себе си и нощните кошмари.
Тръгна бавно напред по пътеката. Дишането й се у чести, сякаш въздухът край нея се беше сгъстил. Дърветата сякаш я притискаха, затваряха я в какавида на задушаваща клаустрофобия. Паника стисна гърлото й и тя преглътна бързо, давайки си сметка, че вече е била тук… снощи, в съня си.
Краката я носеха сковано напред като дървена кукла, движена от външна сила, неподвластна на волята й. Сърцето й барабанеше в гърдите, докато навлизаше все по-навътре в гората, водена от знание, което не би трябвало да притежава. Уханието на боровете стана почти лепкаво и стъпките й се забавиха при мисълта, че ако тя наистина е права, то полянката всеки момент ще се разкрие пред погледа й.
Искаше й се да спре, да не продължава напред. Но не можеше. Трябваше да разбере дали тази поляна с големия плосък камък е ей там, отпред. Не би могла да понесе чувството за неувереност, ако се обърнеше кръгом и се върнеше в странноприемницата, без никога да узнае истината. Трябваше да продължи. Стон се изтръгна от гърдите й, когато гъстата гора се разтвори пред нея. Застана насред поляната от своя сън. Плоският камък, подобен на огромен полегнал надгробен камък, лежеше там в центъра, надсмиваше й се със самото си съществуване.
— Не!
Отрицанието се изплъзна от устните й в отчаян шепот. Ала да отрече съществуването на камъка би означавало да се признае за напълно изгубила разсъдъка си. Дълго време само го гледа, сякаш очакваше да изчезне като облак дим.
После тръгна към него, рязко върната в съня си. Ръката й трепереше, когато я протегна и докосна студената твърдост на повърхността. Задъхваше се, докато усещаше канарата под пръстите си. Беше истинска… Боже господи, истинска беше! Спомни си допира й до гърба си…
Но ако камъкът бе истински, какво остава тогава за останалите среднощни образи? Ами хората в черни роби и дълбоки качулки? Смътно осъзна, че дочува пляскането на вълни. С помътнели очи забеляза едва сега, че от другата страна на камъка към океана рязко се спуска скалист отвее. И внезапно си спомни, че шумът на вълните присъстваше и в съня й.
Извърна се рязко, а очите й се защураха панически из поляната. Сън ли е било, или е била приспана и донесена тук? Въпросът крещеше в главата й и тя политна назад, встрани от камъка. А дали не е било поредното видение на нещо познато от минало, което не бе изживяла? Странното прилепчиво чувство, което не я оставяше от мига, в който стъпи в „Гарвановото гнездо“.
Тя се смрази, когато лъч слънчева светлина просветна през дълбоките сенки и се отрази от нещо златисто на земята до камъка. Връхлетяна от ужас, тя се наведе и го вдигна.
Златиста шнола. Същата шнола, която бе придържала сплетената й коса, когато заспа снощи изнемощяла на леглото. Тя прегаряше ръката й — безспорно доказателство, че Дарлин е присъствала физически снощи тук, на това място. Пое си спазматично дъх и я хвърли на земята. Ужасяващият кошмар е бил истински. Тя е била упоена и донесена в гората. Била е поставена върху камъка… А облечените в тъмни роби бяха припявали над нея.
Странноприемницата и нейните гости вече не й се виждаха просто странни. Те бяха злонамерени. Мирисът на злото смъдеше в носа й и от гърлото й се отрони стон, когато, осъзна, че по някакъв начин бе станала част от техните зловещи намерения. Да бяга! Тези две думи пищяха в кръвта й.
Трябваше да се измъкне оттук, да напусне това място. Тя беше в опасност, в смъртна опасност.
Обърна се и хукна слепешком назад по пътеката. Храсталаците и клоните на дърветата сякаш оживяха и се запресягаха да я удрят и дращят, протягаха бодливи пръсти, за да спрат бягството й. Сякаш природата около нея правеше неприкрит опит да я задържи тук завинаги. Истерични хлипове я давеха, докато си проправяше път през пътеката.
Сълзи замъгляваха зрението й. Ще стигне хана, ще си стегне багажа и ще се спасява по-далеч оттук. Нямаше представа какво точно става, но със сигурност не желаеше да остане, за да провери.
Забави крачки, когато внезапно се сети за Куинтин. Беше ли и той част от тази лудост? Играеше ли някаква роля в това, което ставаше?
Нетърпеливо избърса сълзи и наложи на дишането си нормален ритъм. Не може… Не може Куинтин да не е също толкова невинен колкото беше и тя. И все пак, колкото и да го оправдаваше сърцето й, не можеше да отрече мрачната му привлекателност, начинът, по който я омагьосваше, щом беше близо до него.
Омагьосана… Вещици… Вещери… Господи, нима това бе смисълът на ставащото тук? Беше ли се натъкнала неволно на сборище на вещери? На почитатели на Сатаната? Мисълта й се върна към черните роби, пламъците на свещите, странното скандиране и кръвта й се смръзна.
