Дяволът и дълбокият син океан

брезентова носилка, в гърлото й се надигна горчиво — лютият вкус на страха.

Щом не се носи из въздуха, значи това може и да не е сън… Сърцебиенето й се ускори, устата й пресъхна при тази мисъл. Ако не е сън… тогава какво става с нея и защо не може да помръдне? Кои бяха тези хора и какво искаха от нея? Видя звезди над себе си, покров от тъмнина, напръскан с далечни огнени светлинки измежду клоните на дърветата, танцуващи над главата й. Отново дъхащият на борова смола и сол нощен въздух накара кожата й да настръхне от студ и тогава направи ново откритие. Тя вече не беше облечена с джинсите и горнището от анцуг, които носеше вечерта. На себе си имаше дълга тънка бяла памучна нощница, която не я предпазваше от нощния вятър.

Сега видя и хората, които я носеха — по трима от всяка страна… Фигури, облечени в дълги черни роби, а дълбоки качулки скриваха лицата им от взора й. Опита се да ги различи все пак, но мракът на нощта бе прекалено гъст, а гънките на качулките успешно прикриваха чертите на облечените в роби.

Колко странно… Защо са се облекли така? Умът й мъчително се опитваше да открие смисъла на всичко. Помъчи се отново да надникне зад качулките и я обзе отчаяние. Кои бяха тези хора? Къде я отнасяха и защо изобщо я носеха?

Стани! — нареди й мозъкът, но между него и мускулите явно бе станало късо съединение, та желанието и физическата възможност не правеха връзка. Отново ледените пръсти на страха се впиха вътрешностите й, докато тя се бореше срещу парализата, държаща я в плен.

Това не е сън, а действителност! — крещеше мозъкът й в беззвучен ужас. — Това наистина се случва! — Мисълта караше сърцето й да тупти френетично, готово да се пръсне.

Опасност… Мирисът на злото я обвиваше, поглъщаше я, мозъкът й пращаше светлинни сигнали на предупреждение. Ала тя бе безпомощна, сенките на безсъзнанието я дразнеха, заплашваха да я запратят отново в мрака.

Започна да се бори срещу него, боеше се да прегърне загубата на съзнание, страхуваше се от това, което можеше да й се случи. Макар да не бе в състояние да помръдне, искаше да види какво става. Трябваше да схване смисъла на всичко, което преживяваше.

Излязоха на горска поляна, над която грееше луната — огромната топка на пълната луна. Не, не е пълна, помисли си неизвестно защо, припомнила си думите на Куинтин. Пълнолунието ще настъпи след още една нощ, ако не и две. Но сега месечината бе достатъчно кръгла, за да хвърля зловеща светлина, която само допринасяше да пълното объркване на Дарлин.

Поляната бе осветена от факли, забити в земята на различни разстояния един от друг. Светлината им огряваше голям кръгъл камък, поставен в средата от ограденото от тях пространство. Поставиха я върху камъка и хората се отдръпнаха назад, образувайки кръг около нея. Усещаше студа на камъка под себе си, просмукващ се през брезента на носилката и нощницата, пропълзяващ във вътрешностите й като нещо мъртво и злонамерено.

Поляната се изпълни със странни речитативни напеви, които се издигаха и спадаха, а думите бяха неразбираеми за замъгления й мозък. Но макар и да не ги разбираше, защото звучаха като на чужд език, тя цялата се изпълни с ужас от самото скандиране. Спомни си нещо… Това скандиране… Едновременно чуждоземно и тъй познато…

Какво й ставаше? Защо не можеше да помръдне? Защо не бе в състояние да мисли? Защо не можеше да се отърси от пластовете мъгла, обвиващи мозъка й?

В подножието на камъка, върху който лежеше, двама души се отделиха от останалите. Единият бе облечен в червена роба, другият — в бяла. Лицата и на двамата бяха скрити в гънките на дълбоките качулки. Ала очертанията на телата им й бяха смътно познати. Облечената в червено фигура беше висока, с огромен като варел гръден кош, който ясно си личеше под широката роба. Другата фигура беше също толкова висока. Дарлин знаеше, че би трябвало да различи и двамата, но все не можеше да се сети кои са. Тя бе извън царството на реалността такава, каквато я познаваше.

Докато облечената в червено фигура издигаше ръце над нея, обзе я неизразим ужас, обгърна я в ледените си ръце и тя се отдаде на черната мъгла, която я посрещна с разтворени обятия.

Събуди се рязко. Ранното сутрешно слънце струеше през прозореца в странно противоречие с мрака, който тя току-що остави зад себе си. Миг остана да лежи, като се боеше да помръдне, боеше се да се довери на слънчевата светлина, изпълваща стаята с топлина и спокойствие.

Сън. Тя изхълца от облекчение. Видя, че е все така облечена с джинсите и горнището на анцуга, в които заспа. Кошмар. Всичко е било един жив, безумен, ужасяващ кошмар.

Дарлин се изправи, а краката й още трепереха от остатъчния ужас на нощните видения. Всичко бе тъй истинско… Надушваше боровата смола, виждаше примигващите звезди над главата си… Чуваше зловещото скандиране на странно облечените хора, които я заобикаляха.

— Само сън… — Произнесе тези думи на глас, за да наруши магията, която продължаваше да я дразни с прохладни пръсти. — Ама че си глупава, било е само сън.

И се засмя неуверено.

Придвижи се със сковани крака до огледалото на тоалетката. Да проверим действителността, каза си тя, докато се взираше в отражението си и установяваше с облекчение, че си е все същата. Като се изключеше разрошената коса, бледността на кожата и разширените очи, тя си беше същата, каквато заспа на леглото предишната нощ. Нямаше от какво да се бои… Всичко е било един ужасен сън.

Въздъхна дълбоко и се засмя на собствените си страхове.

Изплези се на образа си в огледалото и се отърси от последните останки от натрапчив ужас. Слънцето препичаше и тя се чувстваше учудващо отпочинала. Било е само един безумен сън, прогонен от сутрешната светлина.

И като се засмя повторно, тя грабна четката за коса и я прокара през разчорлената си коса. И веднага от косата й се отдели нещо и бавно падна на пода.

Тя го загледа втрещено, с внезапно сковано тяло.

Борова игличка. Как бе попаднала в косата й?

Пета глава

Може вятърът да я е заплел вчера в косата ми, докато седях отвън, каза си Дарлин и вдигна от пода боровата иглика. Взе да я върти между пръстите си. После я изхвърли кошчето с отпадъците и седна на ръба на леглото. Да, сигурно вятърът е довял игличката в косата й. Това бе единственият отговор, защото всяка друга мисъл, всяко друго обяснение излизаше от рамките на нормалното. Безумно бе да мисли, че някой някак я е преоблякъл и я е отнесъл в гората докато тя е спяла.

Намръщи се при спомена за горчивия, много особен привкус на алкохола, който пи предишната нощ. Опиат? Избута тази мисъл встрани, защото бе твърде ужасяваща, за да й търси отговор.

Единственото рационално обяснение беше, че боровата игличка се е пъхнала в косата й, докато Дарлин е била вчера на двора. Тогава духаше. Обяснението й се видя разумно.

След като си взе душ и се преоблече, тя отпрати целия епизод там, където му беше мястото… При безумните ярки кошмари, които я мъчеха. И нищо повече.

Закуси спокойно сама, обслужвана от Уилма, която беше разсеяна и необичайно мълчалива. Другите гости явно още не бяха станали, реши Дарлин, докато влизаше в дневната и сядаше пред празната каменна камина.

Облегна назад глава и изведнъж осъзна, че до този момент не й беше липсвала телевизията. Сега обаче й се гледаше някой комедиен сериал, изпитваше необходимост да слуша записания смях и плоските шегички. Макар да бе отписала снощния епизод като лош сън, все още усещаше някакъв уплах, от който не можеше да се отърси. Само след една седмица от нейната триседмична ваканция беше готова да си тръгне, да се върне в познатата къща на баба, да продължи живота си. Пребори се с неудържимото желание да ус махне от това място и неговите странни обитатели.

И все пак не беше готова още да се раздели с единия от обитателите. Куинтин. Дори името му я караше да пламне цялата. Между тях двамата не всичко бе приключило. Нещо се случваше, нещо, което тя не