оставяха никакво място за отказ или протест. Той й отне дъха, погълна я в жарка треска, от която едновременно я втресе и я хвърли в плам. Отвърна му с отдаденост, която я изплаши. Сякаш той откликваше на някаква вътрешна нейна стихия, за чието съществуване не бе и подозирала.
Дарлин изпусна фенерчето на пода и плъзна ръце по гладките мускули на гърба му. Горещо… Да, тялото му беше горещо като запален факел. Дарлин се притисна към него и позволи на целувката да продължи неприлично дълго време.
Ръката му върху гърба й я държеше в плен със същата сила, сякаш бе завързана за него е вериги. Не можеше да помръднела и не искаше. Можеше само да попива горещината, чувственото удоволствие, предлагано от устните му. Когато той най-сетне прекъсна целувката, тъмната магия се разсея и остави Дарлин объркана, ужасена и силно уплашена от своя невъздържан ответ на целувката.
— Не… биваше да го правиш — произнесе задъхано, докато отстъпваше назад. Вдигна ръка и докосна устните си. Бяха подпухнали и горяха като трескави.
Той се пресегна и погали кичур от русата й коса, омота го около юмрука си като копринена лента.
— Тук действат сили, далеч по-мощни от нас двамата, Дарлин.
И отново застана тъй близо до нея, че тя усети необходимост да хукне през глава. Имаше чувството, че той е в състояние да я лиши завинаги от волята й само ако го погледне в очите. Той пусна косата й, а пръстите му се плъзнаха по бузата й. Показалецът му спря за миг да потърка сластно долната й устна.
— Харесва ми да те целувам. — Гласът му бе като приглушена сянка. — И смятам да го правя пак… и пак… често.
Би трябвало и аз да имам думата по въпроса, искаше да протестира Дарлин, но се вгледа в очите му, парализирана от силата в тях, и вече не беше толкова сигурна дали има изобщо думата по това какво той би правил с нея.
Отстъпи назад, по-далеч от него.
— Лека нощ, Куинтин.
— Приятни сънища, Дарлин — чу го да казва, докато вдигаше от пода фенерчето.
Тя се обърна и побягна. Прескачаше стъпалата по две наведнъж и имаше чувството, че дяволът я гони по петите. Затвори се в стаята си, свали робата с треперещи ръце и се пъхна пак под завивките.
Макар че я беше изплашил, макар че имаше чувството, че се е срещнала със самия Луцифер, тялото й гореше от желание да бъде докосвано от него, устните я боляха от копнеж. Усмихна се. Оказа се, че дяволът нямал нито рога, нито двузъбец — само черни очи и тяло, създадено за любов.
Никога нямаше да повярва, че той е пътуващ търговец. Изключено. Беше я излъгал за професията си и тя се запита каква ли е причината за това. И думите му за сили, които били задействани… Какво искаше да каже? Прозвучаха, сякаш съдбата е отговорна за това, че ги е събрала двамата тук, сякаш са безпомощни да се съпротивляват на неизбежната участ, която им е отредена.
Глупости… Цялата тази работа е една голяма глупост. Никаква съдба нямаше пръст в тази история. И нямаше нищо загадъчно. Този мъж изобщо не бе тайнствено същество. Не беше предрешен дявол. Просто имаше отработен маниер и го биваше да завърта женските глави. Макар че през последните две години времето и усилията на Дарлин бяха посветени изключително на нейната баба, на времето в колежа тя често бе излизала с момчета. Дори се бе замисляла сериозно дали да не се омъжи за един от колегите си, който споделяше нейните мечти и идеали. Но връзката им не издържа на напрежението, когато тя бе принудена да се нагърби с грижите по баба си.
Така или иначе, нищо от миналия й любовен живот не я бе подготвило за Куинтин Маршал с неговата смесица от опасна чувственост и мощен магнетизъм. Опасна… Да, тя усещаше непосредствената опасност, когато се взираше в очите му. Тя нямаше нищо общо с физическата заплаха, но въпреки това се таеше там. Дарлин знаеше, че е крайно непосветена в царството на сексуалността. Не бе имала време през краткия си живот да изследва тази част от себе си. Връзката, която бе имала в колежа, не бе стигнала до физическа интимност. Затова нищо чудно, че един опитен мъж като Куинтин Маршал имаше такова силно въздействие върху нея.
Тя удари с юмрук възглавницата и се настани удобно. Попита се какви ли ще бъдат сънищата й през останалата част от нощта. Беше уморена. Не искаше повече кошмари. Също така се надяваше да не го сънува. Тялото й и без това гореше, нямаше нужда от по-нататъшни усложнения като еротични сънища и чувствени видения. Затвори очи и с усилие на волята отпусна тялото си, нареди на мислите си да се зареят свободно. Съсредоточи се върху равномерното дишане, имитиращо ритъма на съня.
Четвърта глава
Куинтин стоеше до прозореца на стаята си, разположена на втория етаж, и гледаше надолу към жената, прекосяваща вътрешния двор на странноприемницата. Дарлин Тейлър. Макар тя още да не знаеше, техните две съдби бяха неразривно свързани като листата на едно и също дърво. Участите им бяха предопределени преди много време, бъдещето им белязано с кръв в името на една велика кауза.
Тя беше безпомощна пионка в една игра, която не би разбрала. Но пък каква прекрасна пионка, каза си той. Много отдавна не бе желал жена по този начин, а Куинтин бе свикнал да получава всичко, което пожелаеше.
На вратата се почука и той се обърна.
— Да?
Вратата се открехна със скърцане и в стаята влезе Уилма. Държеше поднос с кафе и препечени филии. С колеблива усмивка, примесена със страхопочитание, остави таблата на масичката до прозореца.
Очите на Куинтин отново следяха всяко движение на Дарлин долу на двора. Уилма също погледна навън.
— Доволен ли сте от нея? — попита тя и затаи дъх в напрегнато очакване.
— Много — отвърна той, без да откъсва поглед от Дарлин.
— Значи можем да продължим подготовката за церемонията? — задъхано продължи да пита Уилма.
Куинтин се обърна и загледа възрастната жена, която безуспешно се опита да овладее тръпката, която я разтърси от силата на напрегнатия му взор.
— Дори да не бях доволен, пак щяхме да продължим подготовката за церемонията. От години я очакваме и се трудим, за да я осъществим.
Уилма закима енергично с птичата си глава.
— Да, разбира се. Ще кажа на останалите да продължат според плана.
Куинтин кимна отривисто и старата жена побърза да напусне стаята. Стара глупачка, мислеше си той с презрение. Върна взора си пак върху Дарлин. Слънцето галеше русите й коси и ги караше да искрят като златни огньове. Спомни си допира на ръцете си до тази коса, нейната копринена мекота. Две нощи бяха минали, откак бе вкусил сладостта на целувката й, нейния гладен ответ. Копнееше отново да усети тези устни. Попита се дали тя има някаква представа за ролята си в дяволския танц на желанието, който щеше да се разиграе през нощта на пълнолунието. Едва ли.
Но това нямаше значение… Играта щеше да се играе докрай. Той не можеше да я спре. Нито пък тя. Но от друга страна, той и не искаше да я спира.
Дарлин седеше в ъгъла на дневната и гледаше как другите гости танцуват под тенекиените звуци на радиото, смееха се и общуваха.
Наблюдаваше Куинтин, който се местеше от група на група и забеляза как всички без изключение се отнасят към него с някакво особено уважение. Той като че ли запазваше някаква дистанция от останалите, но те се вслушваха напрегнато в малкото думи, които той разменяше с тях, сякаш в тях се криеше цялата мъдрост на света.
Дарлин прекара основната част от деня навън в двора. Мислеше за този мъж, взел надмощие над сънищата й, изпълващ я с дълбоко парещо желание. Очите му… Как бе възможно очите му да населяват
