Дяволът и дълбокият син океан

— Наблизо ли живееш? — попита тя в отчаян опит да разпръсне нарастващото напрежение.

— От Портланд съм.

— А имаш ли семейство, Куинтин?

Усети името много странно на устните си. Искаше й се да научи нещо повече за него. Може би ако чуеше, че има нормално семейство, нормален живот, това би разчупило магическото въздействие, което я притегляше към него.

— Родителите ми загинаха, когато бях на осем години — отвърна той и чертите на лицето се напрегнаха, а очите му се присвиха. — Отгледан съм от няколко семейства, на които общината плащаше, за да ме възпитават.

— Много съжалявам. — Дарлин инстинктивно се пресегна и взе ръката му в своята. — Аз също изгубих родителите си още като малка. Бях едва четиригодишна, когато те загинаха в автомобилна катастрофа.

Той обърна ръката й така, че да може да я стисне едновременно силно и гальовно.

— Значи имаме много общо — погледът му сграбчи нейния и тя отново се почувства в капана на тъмните дълбини, които говореха на непознат език. — Ти си тъй хубава, тъй невинна.

Той произнесе последните думи със съжаление, сякаш невинността й в най-скоро време щеше да бъде накърнена или погубена и Дарлин усети как я обзема всеобгръщащ ужас. В същото време се улови, че неволно се стреми към него, жадна да усети черната жарава, пламтяща в душата му, изгаряща да се потопи в адските огньове. Искаше той да я целуне и той сякаш прочете желанието й да усети вкуса на неговите устни.

Докато устата му покриваше нейната, тя усети световъртежа на мрака около себе си, който я забули в мъгла на плътско удоволствие, прокудило от ума й всяка рационална мисъл. Устните му изпълниха съществото й с огън и тя разбра, че по някакъв начин целувката му се докосна до душата й, жигоса я, затвори й завинаги обратния път към онова, което тя бе преди тази целувка.

Докато той бавно отлепяше устни от нейните, тя отново се взря в очите му… едновременно познати и ужасяващи. Извивката на веждите, формата на самите очи призоваваха към нещо у нея, напомняха й за… Тя не можа да се сети. Знаеше само, че по някакъв начин той се бе уединил с нея, бе постигнал неразлъчност, която тя трудно щеше да забрави. Дарлин се отмести и наруши хипнотизма на впитите им погледи.

— Трябва да се прибирам. Сигурно е време за обяд.

— До обяда има още цял час — запротестира той.

Дарлин се изчерви, завладяна от чувството, че докато той я е целувал, времето е било спряло. Трябваше да се махне от него, да остане за малко насаме със себе си, за да уталожи трепета на нервите си. Усмихна се неуверено.

— Почти не хапнах на закуска, затова умирам от глад.

Той стана и й подаде ръка. Тя му протегна своята, но го пусна веднага, щом се изправи на крака, защото не искаше никакъв физически контакт между него и себе си.

— И аз съм гладен — каза той.

Тя го погледна и пак се изчерви, защото Куинтин ясно даде да се разбере, че не говори за физически глад. Погледът му недвусмислено се разхождаше по цялото й тяло и ставаше съвсем ясно какво има предвид. Върнаха се заедно в хотела, без да отронят дума. Слънцето се криеше зад облак, който хвърляше сенки върху лицето му. Дарлин отново потрепери и през тялото й премина тръпка на неопределен страх. Въпреки непреодолимото привличане, което изпитваше към него, в този човек имаше някаква тъмна страна и тя я плашеше. Не беше осезаема физическа заплаха, а някакъв по-дълбок, по-всепроникващ ужас — страх за духа й.

Никога преди не бе вярвала истински в злото като понятие, ала сега изведнъж си даде сметка, че се бои именно о него. От мига, в който Куинтин се появи в странноприемницата, тя се чувстваше обградена от злото, без да знае неговия източник. Вдигна поглед към Куинтин. Кой бе този хубав мъж и каква бе озадачаващата власт, която имаше над нея? Той ли бе източникът на тъмнината, пропиваща странноприемницата и нейните обитатели? Докато го гледаше, сенките върху лицето му се разпростряха и погълнаха чертите му.

Трета глава

Очи… Черни очи, бълващи безумие… Те се взираха в нея и излъчваха няма закана, изпълваща я с ужас. Не бе в състояние да различи друга черта от това лице и това го правеше още по- ужасяващо. Очите настояваха за внимание, заповядваха й нещо… Нещо, което тя не разбираше.

Дарлин седна рязко в леглото със сподавен вик на ужас: Дълго се оглежда наоколо, но не откриваше нищо познато, което да й помогне да прогони кошмара и кръжащата около нея мъгла: Когато мъглата се разсея, тя осъзна, че се намира в своята стая в странноприемницата, заобиколена от мрак, сгъстяващ се в ъглите. Пресегна се към нощната лампа на шкафчето и въздъхна с облекчение, когато меката светлина прониза булото на мрака.

Макар да бе напълно будна вече, Дарлин от опит знаеше, че ще й трябва време, за да избледнее споменът от кошмара и тя отново да съумее да се потопи в приятен сън. Дълго лежа и диша дълбоко. Изчакваше сърцето й да спре лудешкия си ритъм. Още се тресеше от ужаса на познатия кошмар, но освободи крака от омотаните чаршафи и ги отпусна на пода. Не спря да трепери, докато се изправяше и се пресягаше към светлосинята копринена роба, оставена в долния край на кревата.

Докато я обличаше, тя пое дълбоко въздух и отново си припомни ужасния сън. Нощният й гост не беше непознат. Той я преследваше откак се помнеше, изпълнен с мрак, танцуващи сенки и две черни очи, които й навяваха неописуем страх. Дарлин нямаше представа как се появява, нито как да го отпъди. Знаеше само, че за сън и дума не може да става след този кошмар. Обгърна се с ръце и потрепери леко от влагата на стаята. Трябва ми една хубава чаша горещ чай, реши тя и грабна от нощното шкафче фенерчето. После отвори вратата на стаята си и надникна в коридора. Снопче светлина от малката крушка в ръката й храбро се опита прониже мрака, но без особен успех.

Докато слизаше предпазливо по тесните стълби от втория етаж до партера на странноприемницата, тя отново се замисли за странното тревожно чувство, което я преследваше, откак дойде тук. От мига, в който таксито се приближи къщата и тя зърна за пръв път хана, кацнал несигурно върху острите скали, тя имаше чувството за нещо познато. Виждала съм го вече, помисли си Дарлин, докато слизаше от таксито, загледана в неприветливата стара къща. Но, разбира се, много добре знаеше, че това не е вярно. Не пазеше спомени за онова, което й се е случило преди четиригодишна възраст, когато отиде да живее при баба си в малкото градче Гловил в щата Мисури.

Но доколкото знаеше, кракът й не бе стъпвал в щата Мейн. И все пак не можеше да се отърси от странното чувство, че всичко това й е познато. Преследваше я усещането за стари спомени, носещи се из въздуха около нея, сякаш само да се пресегнеше и щеше да улови един и да го разгледа, за да установи защо някои вещи в къщата и някои стаи докосваха далечни струни на забравени възпоминания.

Мина през люлеещата се врата в кухнята и запали матовата лампа над мивката. На сърцето й поолекна от разсеяната жълта светлина. Уилма й беше казала да използва кухнята по всяко време. Ние тук в „Гарвановото гнездо“ не сме по церемониите, заяви възрастната жена и се засмя, сякаш, това беше шега, която само тя разбираше. Шега или не Дарлин беше признателна за този достъп до кухнята. Ням нищо по- успокояващо от гореща чаша чай и нещо греховно сладко, което да прогони натрапчивия вкус на кошмара.

Напълни чайника с вода и го сложи на печката да заври. След това откри остатъците от шоколадовата торта, поднесена за вечеря, и си отряза щедро парче. Обърна се да го отнесе на масата и застина.

Една от сенките в ъгъла на стаята доби човешки форми и тръгна към нея. Чинията падна с трясък на пода, докато тя сподавяше ужасения си вик.

Куинтин Маршал пристъпи напред от сянката в жълтеникавата светлина.

— Извинявай. Не исках да те изплаша.

Дарлин вдигна ръце към устата си.

— Ти… Просто ме стресна. Не знаех, че тук има някой.