заобиколена от хора, които целяха да й навредят, само че този път нямаше да се събуди, окъпана от сутрешното слънце. Затвори очи и си пожела като ги отвори, да бъде отново в кухнята на баба с мириса на лавандула и прясно опечени курабии, заобиколена от обич и чувство за сигурност.
Не знаеше колко време остана така. Изведнъж отвън се чу потракване на ключове. Скочи от леглото и отстъпи назад към стената. Страх я беше да види кой ще влезе в стаята. Изхълца от облекчение и се метна към едрия мъж, който застана на прага.
— Чичо Доналд! — извика и го прегърна през широките гърди, притискайки се към единственото познато нещо в този свят на кошмари. — Моля те, трябва да ме изведеш оттук. Да се махаме веднага!
— Успокой се, успокой се — потупа я той по гърба и се освободи от силната й прегръдка. — Уилма ми каза, че не се чувстваш добре.
Уилма и Харолд се виждаха зад гърба му.
Дарлин отстъпи крачка назад и отвори уста да отговори, но преди да издаде звук, я връхлетя вълна на ужас, от която физически й се догади. Бе поразена от едно видение. Мъжът с огромния като варел гръден кош, облечен в кървавочервена роба — беше й се сторил позната.
Чак сега осъзна, че това е бил чичо й Доналд. Панически заотстъпва назад от него, докато се удари глухо в стената зад себе си.
— Ти… И ти участваш във всичко това — прошепна задъхано. — Ти си част от това зло. Вие всички искате да ме убиете.
Доналд се засмя — дълбок гръмовен смях.
— Не ставай мелодраматична, Дарлин. Никой не иска да ти причини зло. Дори напротив. Ти, мила моя, си нашата надежда за бъдещето.
Дарлин се намръщи, изпълнена с любопитство въпреки страха си.
— Какво искаш да кажеш?
Той се пресегна и взе ръцете й в своите. Тя се пребори с импулсивното желание да се отдръпне рязко, отблъсната от студенината на ръцете му, обхванали нейните. Студени като смъртта.
— Ти си родена тук, в тази къща. В спалнята в дъното на този коридор.
— Знаех си — промърмори тя. — Знаех, че това място ми е познато.
Той кимна.
— Беше зачената на специална церемония с много специално предназначение — най-високата чест. Родителите ти те повериха на Повелителя на мрака. Вие с Куинтин трябва да изпълните предназначението си и да осъществите своята съдба, която ще донесе на всички ни всичката власт и слава на този свят. — Гласът му звънтеше от религиозен плам.
Тя изтръгна ръцете си от неговите.
— Куинтин? — прошепна измъчено името му и затвори очи, за да преодолее болката, обгърнала сърцето и. — Той знае ли за всичко това?
Чу как някой влиза в стаята, отвори очи и го видя — Куинтин. Лицето му беше съвършено безизразно, погледът отбягваше нейния. Дарлин го гледаше втренчено, опитваше се със силата на волята си да го накара да я погледне, да й каже, че не участва във всичко това, че е станало някакво недоразумение. Но той не я погледна. Взорът му остана твърдо прикован в някаква точка на стената зад гърба й.
Доналд потупа Куинтин по гърба и се усмихна благодушно.
— И Куинтин, подобно на теб, бе заченат със специална: цел. Баща му беше един от най-доверените ни следовници. Куинтин бе поверен на Повелителя в церемония, скрепена с кръв. — Усмихна се първо на Куинтин, после отново на Дарлин. — Години чакаме настъпването на тази нощ, на този момент. Довечера, при пълнолуние, ще изпълните съдбата, която бе избрана за вас.
— Какво ще ни се случи? — прошепна Дарлин, а сърцето й се мъчеше да изхвръкне.
Усмивката на Доналд стана по-широка.
— В полунощ, когато пълната луна изгрее над главите ни, Куинтин ще се изпълни с духа на повелителя, а после на специална церемония ще те обладае на жертвения олтар. И ти, мила моя… — усмихна й се той широко като горд баща, — ще заченеш и родиш детето на Сатаната.
Светът се наклони и олюля и Дарлин усети, че се подхлъзва от ръба на здравия разум.
— Вие сте луди — изплъзна се от устните й, докато отстъпваше назад. — Вие всички сте луди.
— Хайде, хайде! Не е необходимо да си приказваме подобни работи — търпеливо я порица Доналд. — От теб зависи дали всичко ще мине гладко и спокойно, или ще си създадеш неприятности. Приеми съдбата си. Радвай се на участта си. Наслади се на играта с Дявола.
Тя се вторачи в Доналд, после прехвърли погледа си върху Куинтин, разходи го по чертите на лицето му, търсейки някакъв знак, някакъв намек за милост.
— Ти… ще ме изнасилиш?
Очите му все така отказваха да срещнат нейните.
— Ще направя всичко необходимо.
Гласът му беше лишен от чувства също като лицето му.
Дарлин изстена и се отпусна на ръба на леглото. Краката отказваха да я държат.
— Точно така, миличка. Почини си.
И Доналд махна на всички останали да напуснат стаята. За миг черните очи на Куинтин намериха нейните и в тях тя прочете напрегнато послание, което не съумя да изтълкува. То изчезна също тъй бързо, както се и появи, погълнато от мрака. Без да каже дума, той излезе от стаята.
— Трябва да се подготвиш за тази специална нощ на церемонии и магия — продължи Доналд. — Ще получим благословията на Повелителя и никой от нас няма да е вече такъв, какъвто е бил.
С тези думи той също се обърна и излезе.
Дарлин чу прещракването на ключа в ключалката и разбра, че отново е в капан, заключена в стая, откъдето не можеше да избяга. Не знаеше колко дълго седя неподвижна на леглото, опитвайки трескаво да проумее онова, което научи. От казаното излизаше, че родителите на Куинтин, както и нейните собствени родители, са били част от това гнездо на злото. Знаела ли е баба й? Защо Дарлин не е била предупредена? Сега разбра защо винаги се бе чувствала неловко в присъствието на чичо си Доналд. Потрепери при спомена как той изглеждаше в алената си роба.
Образи танцуваха в главата й, образи, които чак сега разбра, че са били спомени. През очите на детето, което е била, тя си спомни поляната, наблюдаваше големите, загърнати в роби, да вдигат ръце нагоре, да призовават демоните на ада. Спомни си също, че бе виждала сред тях и доктор Бенет и най-сетне проумя защо събужда у нея тревожни чувства.
Отново преживя страха, пробягал през нея, когато висок тъмнокос мъж с черни очи започна да зове силите на мрака да го изпълнят, да го погълнат. Нищо чудно, че толкова години бе потискала тези спомени… Те бяха отвратителни, изтъкани от отчаяние и ужас. Този ужас, изпитан от нея като дете по време на церемониите, бе породил блокаж в паметта й и тя не си беше спомняла преживяното през целия си съзнателен живот. И накрая си спомни как среща погледа на друго дете, застанало в противоположния край на поляната, и сега бе сигурна, че това дете е бил Куинтин.
Простена отново, а сърцето й се съпротивляваше на онова, което мозъкът вече знаеше. Куинтин бе част от това. Той беше не по-малко зъл от всички останали. Защо не я бе предупредило сърцето? Защо у нея все още живееше една малка частица, която искаше да се вкопчи във вярата, че присъствието му тук е една грешка, че е също толкова безпомощна жертва, колкото беше и тя? Глупачка, сгълча се сама за тази надежда, защото любовта бе още жива в глупавото й сърце. Накрая стана от леглото, давайки си сметка, че е седяла така с часове и се е опитвала да проумее предателствата, които я обкръжаваха. На родителите й… на чичо й… на Куинтин… Тя през цялото време е била безпомощна срещу техните машинации. Отиде до прозореца и видя първите сенки на здрача да се пресягат откъм хоризонта, носещи със себе, си мрака, изпълващ душата й с отчаяние. Скоро щеше да мръкне. Скоро щеше да настъпи полунощ и церемониите щяха да започнат. Дете на Сатаната… Предпочиташе смъртта.
Дворът, покрит с циментови плочи, я зовеше и тя си помисли колко ще е лесно да се хвърли от прозореца. Щеше да умре, но поне щеше да знае, че се е защитила от изнасилване върху кървавия олтар, използвана от хора с перверзни и злонамерени желания. И все пак, въпреки примамливия повик на смъртта, част от нея се държеше вкопчена в мисълта за бягство. Взорът й се спря върху голямата водосточна тръба, която се спускаше в ъгъла на сградата, скрепена с големи метални скоби… които би могла да използва като
