всяка тиранична власт.
О, господи — помисли си тя. Баща й една вечер бе казал почти същите думи.
— Та, аз не се причислявам към такива светли умове — продължи той. — Въпреки това има основателна причина нашите очи да не съществуват, с цел да се заличат следите.
— Какво? Не те разбирам — обади се тя.
— Толкова е просто. Ние сме свидетели на много неща, които трябва да се забравят.
— Кои вие?
— Ние, които до вчера сме служили в комисиите по ослепяването. Очите ни са видели твърде много неща, които не е трябвало да видят, разбираш ли ме?
— Неща, които не е трябвало да видите — изрече тя съвсем тихо. — Ужасни ли бяха?
— Несъмнено. Ние бяхме съвсем близо до механизма. Колелцата и ремъците му почти ни докосваха.
— Клетият! — прошепна тя и той отново усети сълзите й върху скулите си, ала мисълта за киселината този път не му се стори толкова ужасна, като че ли кожата му бе станала по-малко чувствителна.
— Понякога списъците се спускаха направо, изготвени от горе — продължи той, — след което веднага започваше процедурата.
— Какъв ужас! — простена тя. — Значи всичките тези шушукания за разчистване на сметки не са били празни приказки.
Той само потвърди с глава.
Мария се притисна още по-плътно до него.
— Ами другите? — попита след малко. — Всички ли, които са работили там ги очаква същото?
— Сигурно не. Най-напред ще сполети тези, в които се съмняват, че може да проговорят.
— И какво може да говорят. Но каква връзка имат с това очите? Преди всичко езикът е този…
— Устата също могат да онемеят — прекъсна я той. — Ако не се вразуми, след като му извадят очите — добави след малко.
— О, господи! — простена тя.
— Освен това, дори и да нямаше подозрения към нито един, част от нас пак щяха да бъдат пожертвувани.
Тя го гледаше в очите с такова състрадание, пораждащо се, когато е трудно да проумееш думите на другия.
— Може би това е и една от главните причини — продължи той. — Осъждат ни, та част от негодуванието да се стовари върху нас. Разбираш ли какво искам да кажа? На всеки би му се искало нещастията, които е причинил, да оправдае с нашите грешки.
В настъпилото за известно време мълчание всеки усещаше само дишането на другия.
— Още в самото начало, когато се зашушука за допуснатите от комисиите грешки, нещо ме прободе в сърцето, но се помъчих да забравя за това — каза тя.
— А пък моят приятел в службата след първите приказки рече: „Удари и нашата камбана!“
Отново замълчаха. Долавяше се само движението на телата в стремежа им да намерят по-удобно положение за нова прегръдка.
— Затова ли един ден ме попита за Кюприлиите? — обади се тя. — Или е било случайно?
— Не, не беше случайно, макар да бях почти уверен в отговора ти. Знаех също, че и Кюприлиите си имат свои грижи. Въпреки всичко попитах, защото дето се казва, удавник за сламка се хваща.
— Сега разбирам защо веднъж, когато споменах, че ще се любим на тъмно, ти го повтори като в несвяст: „Посреднощ… В пълен мрак…“
— Да. Още тогава, като че ли вече бях в онзи друг свят.
Тя дълго го гали.
— Ти винаги ще бъдеш тук, сред светлината, щом като съм с теб.
Очите му бяха твърде тъжни.
— Смяташ ли, че няма никаква надежда? — попита тя. — Не може ли някой да се застъпи?
Той поклати отрицателно глава, за да потвърди, че така смята.
— Но къде се обсъжда това? Къде ще се вземе решението за твоя случай например?
— Навярно никъде — отвърна той. — Решението може би е взето в деня, в същата минута, когато ми съобщиха, че срещу мене има донос.
— Ах, да… Заличаване на следите.
Тя взе да съжалява за безсмислените въпроси и отново го погали. Той едва отвърна на ласките й. Само очите му бяха напрегнати, като пробождани от болезнена светлина. Впиваше жадния си поглед в гърдите й, в моравосините петна по бедрата, ниско в корема, после още по-надолу между краката й, които тя леко бе разтворила, за да може да се наслаждава на прелестите й.
Гледа така жадно, за да може да запомни всичко — помисли си тя.
— Ще живея със спомена за теб — обади се той, сякаш бе прочел мислите й.
— Ще те чакам — отвърна тя с разстроен глас. — Разбираш ли ме, ще те чакам, докато излезеш оттам… Ще живея само за теб, чуваш ли? Струва ми се, че ще умра, ако не остана в паметта ти такава, каквато съм сега, разбираш ли ме? Не искам да имам нито друг живот, нито да изглеждам другояче… Ще бъда само такава, каквато ще ме запомниш ти… И знай, ако ме заличиш, аз наистина след това ще изчезна, както се изтрива рисунка с гума…
Той не отговори, само бавно започна да гали всички онези части на тялото й, които само преди минути бе съзерцавал така жадно. Тя забеляза, че докато я милваше бе затворил очи. Представя си как ще ме гали в пълна тъмнота — помисли си тя.
Идеше й да завие като на умряло, да закрещи до небето и то не само заради бедата, зинала пред нея, а по-скоро от нещо друго, което и самата не искаше да признае, но смътно изплуваше от глъбините на съзнанието й — страхът, че нямаше да удържи обещанието си.
— Ще взема да ослепея и аз заедно с теб — каза тя като в треска. — През някое светло утро на верандата, съвсем лесно е… Така и двамата ще бъдем в един и същи свят… Тогава и да искам няма да мога да избягам от теб…
Плачът задави последните й думи и той не ги чу.
— Глупости — отвърна бавно. — Преди малко говореше толкова хубаво. Сега защо приказваш глупости?
Отново започнаха мълчаливо да се галят, докато той каза:
— Ние пак можем да бъдем заедно, но като деня и нощта. Аз ще съм нощта, а ти моят ден.
Риданието напълно я задави и тя не можа да отговори. Беше някакъв сподавен плач, прекъсван от сърцераздирателни вопли, от онези, които поражда плачът по нещо безвъзвратно загубено.
XI
Не бе трудно да се долови стихването на кампанията. Глашатаите не плъзнаха по улиците, за да известят възцаряването на предишното спокойствие, въпреки това всички разбраха, че градушката е отминала. Тук-таме все още се нанасяха отделни удари, но те отекваха някак далечни и безжизнени, като закъснели гръмотевици.
Последните есенни дни все повече напомняха на обикновеното ежедневие преди Кьорфермана. Една след друга бяха затворени службите за ослепяване, сякаш никога не са съществували, кафенетата отново се изпълниха с хора, по чиито лица се четеше радостта, че са избегнали ударите на слепотата. Ужасяващите думи като „злоок“, „кьорофис“, „тибетски начин“, които неотдавна се бяха появили на хоризонта, сякаш щяха да съпътствуват навеки живота им, започнаха бързо да се забравят.
Моравосините петна по белите бедра на Мария също постепенно изчезваха. Навярно така избледнява и образът ми в паметта му — мислеше си тя.
Какво ли прави сега, завързан в тъмните подземия? Така разправяха, че за да не могат да свалят черните превръзки от очите си, ги завързвали като осъдените на смърт.
Един техен близък им бе разказал какво става из подземията.
Полулегнали, наредени един зад друг, прекарвали часовете на деня. Някои от тях непрекъснато се молели, други плачели, кой мълчаливо, кой на глас. Трети сами си говорели с часове. Имало и такива, които
