работа, ще понесеш наказанието си.
Много хубаво го каза. Слава богу, че имаме падишаха, аллах да му удължи дните, без него щеше да настъпи истинска бъркотия по света. Чухте ли какво станало пред Табир сарай?
И вълната от най-невероятни догадки отново се понасяше мътна и бучаща. А тук-таме като ивер сред виещите се талази пак се появяваха злословията около Великия везир.
VIII
С положителност на всички им бе направило впечатление, че годеникът напоследък е доста отслабнал, но единствено тя му го каза, когато се затвориха в стаята й.
— Отслабнал си. Толкова ли много работа имаш?
— Много — отвърна той. И след малко повтори — много.
— Ела и забрави сега за това…
Тя вече изобщо не се боеше от близките си и след като се опъна първа в леглото го обгърна отначало с ръце, а после и с белите си крака. Воплите й бяха съвсем тихи, равномерни и само от време на време прерастваха в нещо наподобяващо стенание.
След малко, когато притихнаха, той впери поглед за миг в моравосините петна, които приличаха на печат върху разголеното й бедро. Тя понечи да му каже нещо за тях, но за нейна изненада той я попита за съвсем друго:
— В нужда обръщали ли сте се някога за помощ към Кюприлиите?
Тя повдигна рамене, без да скрива учудването си.
— Доколкото зная никога. Защо питаш?
— Просто така… Сетих се, че във вашия дом почти не съм чул да се споменава за тях.
— Вярно е, че сме братовчеди, но твърде далечни. Освен това, баща ми, с неговия характер…
— Разбирам — прекъсна я той, без да отмества очи от сините петна.
Тя го погали по гърдите.
— Нещо те измъчва — заговори със спокоен глас.
Той се помъчи да избегне погледа й.
— Нищо ми няма.
— Да не би да изпитваш угризения на съвестта за работата, която вършиш?
Той поклати отрицателно глава.
— Ни най-малко. Нямам никакво основание… Напротив…
— Какво ще рече напротив?
— Ама, че досадни въпроси задаваш!
— Така ли? — отвърна тя засегната и искаше да се извърне гърбом, но той отмести чаршафа, докато тя напразно се мъчеше отново да покрие корема си. Някакъв особен, почти обезумял блясък в очите му я накара да забрави обидата и внимателно да се вгледа в лицето на годеника си. Очите му така се бяха вторачили във венериния й хълм, сякаш го виждаше за пръв път.
— След три седмици ще се оженим — заговори тя, — и ще лежим така с часове.
— Да… Може би тогава ще си взема и отпуската…
— Така ли? Колко хубаво… Ще ставаме късно, защото през нощта може и да не спим… Какво удоволствие, нали, да се любим полусънливи, посреднощ в пълен мрак…
Той трепна, сякаш се стресна от дрямка.
— Посреднощ… в пълен мрак… — Само дето не изкрещя той.
— Шът, по-тихо! Какво ти става?
— Посреднощ, в пълен мрак… — повтори той вече с по-спокоен глас.
Тя го погали по шията, после по слепоочията.
— Нещо те мъчи — каза тя съвсем тихо, както се говори на спящ човек. — Аз мога да си представя какво ти е, но моля те не се тревожи за това… Ти не си нищо друго, освен един изпълнител на закона… Нека ги гризе съвестта онези, които развихриха цялата тая буря… Разбираш ли ме? Нека те се измъчват… А сега ела пак да се полюбим, душко!
IX
Накрая падна и Великият везир. Отначало бе съобщено, че се сваля от поста, за да премине на друга, не толкова отговорна работа, след това, че просто е освободен, докато накрая думата „свален“ бе заменена от „премахнат“. Значи не беше нито понижаване на ранга, нито преминаване на друга работа или пък освобождаване поради недобросъвестното изпълнение на държавните дела и по-специално на Кьорфермана, а просто сваляне от поста и поставянето му още същия ден под домашен арест с категоричното и жестоко обвинение, че има лоши очи.
Това, че погледът на везира беше малко кривоглед го знаеха всичките му близки, както и работещите с него. Но онова, което изуми хората бе как султанът, от чието око не убягваше нищо, не бе забелязал това досега? Не е и чак толкова лесно — оборваха ги други. Сега вече всички знаеха, че кривогледото око не винаги е опасно, ако това не е съчетано и с други неща. Ех, има работи, които можеш да ги тълкуваш както си искаш — намесваха се трети.
Непосредствено след падането на Великия везир отново плъзнаха предишните приказки: „Не ви ли разправяхме, че цялата тая патардия в крайна сметка е заради неговото сваляне“?
Ако е било така — противоречаха им другите, — сега, когато целта е постигната, защо не преустановят кампанията?
Именно за да не излезе наяве истинската причина, поради която я проведоха. Освен това, машината на ужаса, както й е необходимо време, за да бъде приведена в движение, докато набере необходимата скорост, изисква също така време, за да намали скоростта си и накрая да спре.
Както се случва след всяка разруха, бе нужно известно време, докато се слегне прахта, вдигната при разместването на пластовете, трусовете и повсеместното сгромолясване. Нова вълна на чистката, която всички почувствуваха, че е последна, обхвана цялата държава. Хората не мислеха за нищо друго, освен как да се спасят от тази вълна, защото като последна им изглеждаше още по-страшна.
X
Двамата лежаха прегърнати, тя напълно гола, а той полуразсъблечен. Само преди няколко мига й бе казал истината, при което тя нито извика, нито заплака, сякаш я беше очаквала. С бяло като мрамор лице, тя го изслуша и само когато доближи лице до неговото, той усети как сълзите й измокриха скулите му. Навярно така ще потече и киселината по очните ябълки, след като изгори очите му — помисли той.
Ако не одобрят неговата молба, ослепяването да се извърши според средновековния европейски начин (не се осмеляваше да поиска римско-картагенския, чрез слънцето, от страх да не го изтълкуват като липса на скромност) та, ако не одобрят ослепяването с тъмнина, навярно щеше да прибегне до киселината. Има и още по-лошо — му бе казал един приятел от службата, — помисли си за византийския, да не споменавам тибетския, най-ужасния от всички.
— Значи и деня, когато ми каза, че ще си вземеш отпуската, ти вече си знаел: — попита го тя.
— Да. Именно същия ден ми съобщиха за освобождаването ми от длъжност.
— Ах! — простена тя. — Но как си се стърпял, защо не ми каза?
— Не исках да те тревожа предварително. Все още таях някаква надежда, след като ми казаха да изчакам, без да се отлъчвам от столицата, докато се разгледа доносът срещу мен. Но надеждата постепенно гаснеше… По всичко личеше, че бяха повярвали на доноса.
— Но за какво? За какво? — само гдето не извика тя.
Гледаше очите му с тези тънки сиви нишки, сякаш да открие в тях претекста, който би могъл да им послужи като мотив за осъждането му.
— Ти питаш за какво — отвърна той и по лицето му се разля горчива усмивка. — Не причислявам себе си към хората с будни очи, към онези, които прозират по-ясно и по-далеч в бъдещето и са нежелани за
