Не убягна и от вниманието на Алекс тоя жаден копнеж в очите на дъщеря му. Блясъкът им беше различен от онзи през първите дни след годежа, когато тя не скриваше, че харесва годеника си. Дори се различаваше и от погледа й по-късно, когато този блясък стана още по-дълбок, с някакъв загадъчен оттенък. Но сега беше нещо съвсем друго. В очите на дъщеря му имаше нещо ефирно, крехко и толкова лесно уязвимо, че бе започнал да избягва да кръстосва поглед с нея, тъй като му се струваше, че при подобно сблъскване ще причини болезненото рухване на всичко това.
Преди две седмици след подобен на днешния обяд му се стори, че чу стъпките им по стълбите, които водеха към нейната стая. За миг застина на място, но не се осмели да извърне глава, като човек, който гледа да избегне сянката на призрак… Денят на сватбата не бе далеч и сега той беше още по-доволен от преди за това сватосване. В трудни времена от само себе си се поражда желанието да се затвори човек между четирите стени в къщи, край огнището с близките си, когато навън бушува сухият вятър на безпокойство и несигурност. А и работата, с която се занимаваше неговият зет бе един ценен извор на информация направо от гнездото на мистерията, точно по времето, когато колкото повече се изостряше човешкото любопитство, толкова по-опасно бе да се говори… Лекомисленият му син и снахата не можеха да оценят това и само търсеха повод да дразнят госта. Но той щеше да въведе ред на тази разюздана трапеза. И то веднага, още сега, напътствувайки докрай разговора.
— Скоро ли ще започне прилагането на декрета?
Алекс Ура не повярва на ушите си от учудване, че той бе произнесъл тия думи. Бе отворил уста с намерението да каже нещо весело, колкото се може по-далечно от декрета, та атмосферата на масата напълно да се промени, а устата му несъзнателно изрече съвсем друго. Дотам ли оглупя, че стана като жените — си каза, — не можеш да контролираш дори езика си.
— Прилагането ли? — попита годеникът учудено с едно раздвижване на раменете. — Надявам се, че скоро. Даже много скоро — добави след малко. — Навярно още тази седмица.
— Така ли? — обадиха се няколко гласа едновременно.
— Вярно ли е, че и ослепяването ще става по различни начини? — попита съпругата на Гьон. — Говори се, че по един начин ще се постъпва с аристократите, а по съвсем друг с простолюдието.
— Напълно логично е да има разграничения — намеси се Гьон. — Както във всичко.
— Разправят за някакво ослепяване чрез слънцето — продължи снахата. — За пръв път чувам такова нещо. Сигурно е някакъв нов начин, или не?
Алекс Ура бе готов да се намеси, но за негово учудване годеникът развеселен се усмихна.
— Това съвсем не е нещо ново — отвърна, — напротив, може би е един от най-старите начини.
Той започна да разказва за някакви пустеещи плажове, за нещо като хотели или луксозни вили край морето, където обречените щели да прекарат спокойно последните си дни на светлина. И в някоя от тези утрини, когато слънцето е по-силно от обикновено, ще ги сложат да седнат срещу слънцето и там за няколко минути…
— Чиста работа, няма какво да се каже — обади се Гьон. — Нито кръв, нито нажежени железа или бог знай там какви други варварщини.
— На мене ми се струва, че този начин е по-болезнен — възрази съпругата му. — Да си сред блясъка на слънцето и морето и изведнъж да ги загубиш завинаги от погледа си.
— Да не би да ти харесва повече другия начин, да те натикат в някакви катакомби за три месеца с превързани очи? — запита я Гьон.
— Навярно е по-добре — отвърна тя. — Човек има време да размисли за много неща сред тъмнината.
— О, не — възрази й Гьон. — Това е истинско мъчение… Главата ти може да се пръсне от мисли.
— За бога, я оставете този разговор — обади се майката. — Няма ли нещо по-забавно, за което да приказвате?
Тя сложи подноса със сладкиша на масата, като ги покани да си вземат колкото искат.
— Какво ли не приказват хората — обади се Гьон замислен. — Някои разправят, че цялото това преследване на лошите очи не е нищо друго, освен една безсмислена глупост, в която не вярват дори и тези, които сами я раздухват.
— Какви са тия приказки? — намеси се Алекс. — Ти с ума ли си?
— Не го казвам аз, тате — отвърна Гьон. — Така говорят хората. Разправят, че всичко това се прави с цел да се откъсне вниманието от икономическите затруднения, в които е изпаднала страната.
— Стига! — прекъсна го Алекс. — Не ти позволявам да говориш така!
— Но не аз го казвам, тате.
— Вина имаш, че си надал ухо на подобни приказки — отвърна Алекс с разтреперан от гняв глас.
Лицето на годеника бе застинало неподвижно.
VI
В петък още на разсъмване отново заудряха тъпаните, за да известят, че прилагането на Кьорфермана е започнало.
Изплашени, с разчорлени коси и подпухнали от внезапното стряскане насред съня очи, през летвите на затворените жалузи, хората се мъчеха да разберат думите на глашатая. Какво разправя, какво разправя, питаха се със сподавен глас помежду си. Млъкни, че да чуем! Струва ми се, че изрежда имена…
Имената на първите доброволци, с най-големи подробности, станаха известни на следващия ден. С едри букви, непосредствено след съобщението, че е започнало прилагането на Кьорфермана, вестниците изреждаха имената на онези, които първи са се представили в кьорофисите, паричното обезщетение, което се дава на всеки, както и отпускането на специална доживотна пенсия.
Редица вестници бяха публикували и изявленията на някакъв си Абдурахим, писар от столицата, в които между другото той казваше: „Пожертвувах на драго сърце очите си. Освен удоволствието, което изпитах, че мога да направя нещо за благото на държавата, благодарен съм на Кьорфермана, че ме избави от угризенията на съвестта, които ми причиняваше мисълта, че очите ми са извор на злини“.
Освен списъка с имената, вестниците не съобщаваха никакви подробности за точния брой на лицата, нито къде се намираха, или по какъв начин е станало
Някои разправяха, че били стотици, други твърдяха, че са хиляди, които държали изолирани в някакви необятни поля.
Междувременно, наред с празничната суетня, продължаваше открито или тихомълком ловът на злооките, за които бе доказано, че са такива, но засега се бяха изплъзнали от зорките очи на тълпата или пък се издирваха ония, гдето след разобличаването им бяха успели да избягат. Имаше и такива, които щом научеха, че някой е направил донос срещу тях или смятаха, че такъв може да бъде изпратен, веднага се укриваха и измъчвани от мания за преследване се разкъсваха от съмнения, които направо ги съсипваха.
Във вторник глашатаите повторно подканиха злооките сами да се представят, защото това е за тяхно добро. „Пророкът е казал, че не е грях ако си се родил с лоши очи“ — деряха гърла те. — „Грях е да скриваш това“.
Из хрониките си вестниците започнаха да поместват различни случаи, свързани със злооките. Някой си Селим бил хванат на местопрестъплението. Скрит зад един храст, втренчил поглед в строящия се мост, чрез лошите си очи искал да разруши единия от сводовете му. Веднага го завързали и на място бил ослепен от зидарите и случайните минувачи. Вестникът не пишеше кой от начините е използуван, но се предполагаше, че е един от трите, които сега се наричаха „трите жестокости“, ако не и по друг, измислен на часа, още по- ужасен от горните три.
Но докато в печата отзвукът за Кьорфермана ту се долавяше по-силно, ту затихваше, то в кьорофисите цареше постоянно оживление. Доброволните куриери пристигаха с бележки, съобщения и нови указания и още преди да си поемат дъх, пак тръгваха нанякъде с развеселени лица, ала понякога и с твърде сериозно изражение, за да придадат необходимата тежест на онова, което вършеха.
Издирването на злооките беше в разгара си. Кьорофисите се надпреварваха помежду си кой ще открие повече хора с лоши очи и понякога, когато работите в даден кьорофис не вървяха както трябва, служителите им, докато седяха вечер късно под светлината на газените лампи с отчаяни и изплашени лица,
