се сещаха за хора от техния квартал или улица, които може би имаха лоши очи, но се бяха изплъзнали от вниманието им.
Понякога в кьорофисите светеше и до полунощ, а хората от съседните къщи, които не можеха да заспят, докато не угаснат светлините там, роптаеха помежду си: „За какъв дявол стоят толкова до късно? Кой знае какви злини още ни готвят, господ да ги убие!“
Междувременно продължаваха и заплахите спрямо онези, които осъждаха славния Кьорферман, нещо, което съвсем не попречи на хората да го плюят още повече. Ругаеха го, подиграваха се, използувайки името му, наричаха го Декрета на мрака, Слепия декрет или Черния ферман. Същото ставаше и с разпространяването на слуховете, борбата срещу които не правеше нищо друго, а само още повече ги раздухваше. От ден на ден те ставаха толкова ужасяващи, че месата ти да настръхнат. Ето през последните дни плъзна и мълвата за Великия везир. Говореше се, че и спрямо него, дясната ръка на владетеля, имало подозрения, че е с лоши очи. Едно анонимно писмо се бе осмелило да го оклевети. В този особен вид ужас, в който се преплиташе и страх, и любопитство, и някакво радостно опиянение (ето, и големците могат да пострадат като простосмъртните), хората не преставаха да коментират тази последна новина. Как е възможно да се подозира Великия везир… Защо се учудваш, да не би за първи път да се случва…
Дори дочух и нещо друго, хъм, говори се, че цялата тая врява, дето се вдига за лошите очи, цели само едно — свалянето на Великия везир… Извинявай, но това, което казваш е пълна безсмислица. Ако беше така, ако султанът наистина искаше да премахне Великия везир, кой би могъл да му попречи? Малко ли велики везири са замръквали с глави и осъмвали без глава? Ех, това е било някога, но днес нещата са съвсем други. Държавните дела не се вършат само със сеч, както преди. Сега е необходим такт. Освен това не забравяй, че Великият везир е поставен на този пост по настояване на клана на Кюприлиите. Вярвам знаеш, че те не се шегуват. За да свалиш от пост някой техен човек, трябва да подготвиш общественото мнение и вътре, и извън страната, защото външният свят също приказва…
Така продължаваха да пълзят слуховете, но борбата не се водеше само срещу тях. Не по-малко опасни бяха неуместните шеги, ирониите, анекдотите, а понякога и двусмислените гатанки.
През един съботен следобед в някакъв кьорофис в центъра на столицата повикали видния поет Тахсин Куртоглу. В присъствието на тълпата, след като му обяснили в началото, че по изключение, тъй като е известен поет го викат тук, а не направо при следователя, му потърсили сметка за някакви стихове, публикувани преди две седмици, както и за приказките, пуснати нагоре-надолу сред негови приятели.
По отношение на стихотворенията, (по-специално за едно от тях, „Уби ме дъгата, не стрелата“), поетът отстоявал докрай твърдението, че това е просто едно любовно стихотворение, посветено на жена с много красиви вежди, и фактът, че той окачествява като по-нараняващи го веждите (дъгата), отколкото очите й (стрелата), красноречиво потвърждавал, че няма никакво предизвикателство спрямо величествения Кьорферман.
Тогава онези, които го слушали с недоверчиви лица, споменали за двусмислените думи, разпространяване от него, което той също категорично отхвърлил. В това време един от служителите извадил от чантата си някакъв лист и започнал да чете: „На седми този месец, на вечеря с приятели си казал, че мракът в света ще стане още по-голям след това поголовно ослепяване. На дванадесети пък, в едно кафене си разправял, че има равновесие между деня и нощта, светлината и мрака, между святите и тъмни дела, и че това равновесие сега ще се наруши в полза на последните. Казал си също, че това е най- лошото, защото сборът от всички очи по света, около един милиард и нещо, представлявал според теб, онова, което може да се нарече будното око на човечеството и, че то постепенно отслабвало, когато се ослепяват част от хората и особено когато се ослепяват, обърнете внимание, моля ви се, когато се ослепяват най-зрящите очи“.
След всяка фраза, която служителят на кьорофиса изговарял, Тахсин Куртоглу отричал с глава и когато онзи свършил, поетът извикал: „Всичко това са долни клевети и измислици на моите завистници“.
Думите му, вместо да успокоят, разгневили още повече присъствуващата тълпа, която започнала да шуми, дори се зачули провикващи се гласове: „Дълго го слушахме да дрънка, за назидание той заслужава тибетското… Тибетското наказание, тибетското“ — развикали се и други, но един от служителите, след като направил знак с ръка на тълпата да замълчи, произнесъл съвсем кратко слово, в което подчертал великодушието на държавата и казал, че този път се отправя само сериозен упрек към Куртоглу. Но същевременно това е и последното предупреждение — добавил той, като се заканил с пръст на поета.
За всички вече беше ясно, че напливът на доноси и анонимни писма е преминал всякаква граница и когато по улицата се зададеше пощенската кола, минувачите я проследяваха с втрещени очи, тъй като знаеха, че повече от половината е пълна с гнусни клевети.
В един подобен мрачен ден Мария, след като затвори вратата на стаята си, приближи прозореца, за да види годеника си когато излезе от тях и тръгне по улицата. Днес й се бе сторил някак различен от друг път, по-потиснат. И разговорът по време на обяда едва се подхвана, въпреки усилията на баща й да го оживи.
Ето го. Тя проследи с очи сянката му, докато се изгуби под дърветата на тротоарите и отново си помисли — има нещо.
Минаха й през ум всевъзможни неща — претоварване с работа, интриги, угризения на съвестта, докато накрая си каза: „Може и да няма причина“. Често се случва да се събудиш разкиснат и още повече да ти докривее, когато някой изтърси: „Струва ми се, че днес не си в настроение“. Сигурно така е станало и с него.
Полуразсъблечена, както беше, тя приближи огледалото и се погледа известно време като сгъваше ту едното, ту другото си коляно. Ето, в слабините над дясното й бедро имаше две морави петна, спомен от миналата неделя. А следите от днес щяха да се появят след два-три дни… Задържа поглед на гладкия си корем, тъмната бухнала къделя на венериния хълм, после седна на килима с полуразтворени крака и заразглежда прелестите си.
Всичко е толкова спокойно, сякаш нищо не се е случило. Не можеше да откъсне очи от леко извитата дъга, разделяща двете бледорозови срамни устни. Също като безмълвна уста… А само като си помислеше, че мигове преди това те пулсираха като обезумели, потрепваха, разтваряха се.
Просто невероятно — си каза тя. И на часа в съзнанието й проблясна мисълта, че полът у жената е може би най-необяснимото и най-загадъчното нещо на света. Тези неми срамни устни никога няма да разкажат онова, което се е случило с тях и около тях.
Ръката й с признателност погали корема, венериния хълм, а после и самите срамни устни. След миг почувствува студ и стана да се облече.
Въпреки всичко, имам чувството, че нещо го измъчва — сети се тя пак за годеника си, докато забождаше фибата в косите си.
VII
Кампанията срещу злооките беше в разгара си. Като река, заляла бреговете, с всеки изминат ден тя обхващаше все по-големи размери, поглъщайки във водовъртежа си безброй човешки съдби.
Не бяха само хората с лоши очи, които непрекъснато се преследваха. Наред с тях, с не по-малко усърдие, се издирваха онези, които се обявяваха в тяхна защита и по този начин спъваха прилагането на Кьорфермана. Това бяха обикновено близките, братовчеди на обречените или поддържащи защитниците на хората с лоши очи. Други се обвиняваха в недостатъчна бдителност, нехайство или липса на усърдие при провеждане на кампанията. Случваше се, последните да отправят същите упреци към ония, които ги обвиняваха в това. Една невиждана бъркотия фучеше като буря над огромната държава. Открито се говореше за разчистване на сметки и борба за власт между политическите кланове. Чуваха се гласове, че ще бъдат наказани и тези, които изглеждаха най-неприкосновени и защитени от бурята — служителите, които се занимаваха с изпълнението на Кьорфермана. Говореше се, че много от злооките успявали да проникнат и в кьорофисите, дори чак в Централната комисия и там, възползувайки се от положението си, правели сума поразии.
Аха, ето защо сме смятали, а понякога сме и дръзвали да кажем, че много неща ни изглеждат странни — разсъждаваха хората. Несъмнено, върховният владетел е напълно прав. Служил ли си предано, вземи възнаграждението, което ти се полага, но сгрешиш ли, провиниш ли се, независимо от извършената
