достояние история Карл бе поискал в каютата да запази като особена тайна.
— Но ето че тази Брумер — продължи чичото — добила от моя племенник дете, здраво момченце, и то било кръстено с името Якоб, несъмнено в чест на моя милост, чието споменаване от моя племенник, навярно дори само мимоходом, сигурно е направило дълбоко впечатление на момичето. За щастие, бих казал аз. Защото родителите, за да избягнат плащането на издръжка или други неприятности, включително засягащ и тях самите скандал — трябва да подчертая, че не съм запознат нито с тамошните закони, нито с положението на родителите, — и тъй, за да избягнат плащането на издръжка и скандала, те пращат сина си, моят скъп племенник, в Америка с безотговорно оскъдна екипировка, както се вижда, така че момчето, предоставено само на себе си, без подкрепата на още живите тъкмо в Америка знамения и чудеса, навярно бездруго щеше да пропадне в някоя уличка край нюйоркското пристанище, ако онази прислужница не бе отправила до мене писмо, което след дълги странствания завчера ме намери, и не ми бе разказала цялата история, придружена с описание на отличителните белези на моя племенник и наименованието на кораба. Ако целта ми беше да ви занимавам, уважаеми господа, навярно бих могъл тук да ви прочета — той измъкна от джоба си два огромни, ситно изписани листа и ги размаха — някои пасажи от това писмо. То сигурно ще произведе ефект понеже е написано с малко простовато, макар винаги добронамерено лукавство и с много любов към бащата на детето. Ала нямам желание нито да ви занимавам повече, отколкото е необходимо за добиването на яснота, нито пък още с посрещането да накърнявам навярно все тъй съществуващите чувства у моя племенник, който, ако иска, може за своя поука да прочете писмото сред покоя на вече очакващата го стая.
Карл обаче не изпитваше никакви чувства към онова момиче. Сред наплива от спомени за едно оставащо все по-далеч минало, тя седеше в своята кухня до бюфета, опряла лакти на плота му. Когато сегиз-тогиз той влизаше в кухнята, за да занесе чаша вода на баща си или да изпълни някаква поръчка на майка си, тя го гледаше. Понякога, седнала в неудобно положение странично на бюфета, тя пишеше писмо и черпеше вдъхновение от лицето на Карл. Понякога притискаше очи с длан и тогава никакви изречени думи не стигаха до нея. Понякога коленичеше в тясната си стаичка до кухнята и се молеше пред един дървен кръст; тогава Карл, минавайки оттам, я наблюдаваше винаги плахо през пролуката на полуотворената врата. Понякога тя сновеше диво из кухнята и със смях на вещица отскачаше назад, щом Карл се изпречеше на пътя й. Понякога затваряше вратата на кухнята, когато Карл влезеше и стискаше дръжката в ръка дотогава, докато той настоеше да си тръгне. Понякога донасяше неща, които той изобщо не бе поискал, и мълчаливо му ги тикаше в ръцете. Един ден обаче тя каза „Карл“ и докато той още се чудеше на неочакваното обръщение, правеше гримаси и въздишаше, тя го отведе в стаичката си и я заключи. Обви ръце около врата му, сякаш искаше да го удуши, и докато го молеше да я съблече, тя наистина го разсъблече и го сложи в леглото си, като че възнамеряваше отсега нататък да не го дава на никой друг, да го милва и гледа до края на света. „Карл, о, мой Карл“ — викаше тя, сякаш го виждаше и си потвърждаваше притежанието му, докато той не виждаше нищо и се чувствуваше неловко сред многото топли завивки, които тя, изглежда, бе натрупала специално за него. Накрая и тя легна и пожела да узнае от него някои тайни, но той нямаше какво да й каже, а тя на шега или сериозно се ядоса, раздруса го, преслуша сърцето му, предложи му гръдта си, за да я преслуша и той, ала не успя да склони Карл, после притисна голия си корем о тялото му, тъй противно, че Карл заизмъква глава и врат от възглавниците, след това блъсна няколко пъти корема си срещу него, стори му се, сякаш тя е част от самия него и може би по тази причина го обзе ужасна безпомощност. Най-сетне след много пожелания за нови срещи от нейна страна той с плач се прибра в леглото си. Това беше всичко, но ето че чичото съумя да направи от него голяма история. А значи готвачката е мислела за него и е уведомила чичото за пристигането му. Бе постъпила хубаво и той навярно щеше да може някога да й се отплати.
— А сега — извика сенаторът — искам да чуя открито от тебе твой чичо ли съм или не.
— Ти си моят чичо — отвърна Карл, целуна му ръката, а за това получи целувка по челото. — Много се радвам, че те срещнах, но ти се лъжеш, ако мислиш, че родителите ми говорят само лошо за тебе. А независимо от това, речта ти съдържаше някои грешки, тоест искам да кажа, че в действителност не всичко е протекло така. Но оттук ти наистина, не можеш да съдиш за нещата съвсем добре, а освен това мисля, че няма да навреди особено, ако в някои подробности по един въпрос, който действително не може да бъде от голямо значение, господата са били информирани малко погрешно.
— Добре казано — рече сенаторът, заведе Карл при явно споделящия радостта им капитан и попита: — Нали имам чудесен племенник?
— Щастлив съм — отвърна капитанът с поклон, какъвто са в състояние да направят само военно школувани хора, — че се запознах, господин сенатор, с вашия племенник. За моя кораб е особена чест, че стана място за подобна среща. Но пътуването на междинната палуба навярно е било доста неприятно; та откъде да знаем кого превозваме. Е, правим всичко възможно максимално да облекчим пътуването на хората от междинната палуба, много повече например от американските компании, но да превърнем едно такова пътуване в удоволствие, наистина все още не ни се е удало.
— Това не ми навреди — каза Карл.
— Това не му е навредило — повтори сенаторът, като звучно се разсмя.
— Боя се само, че загубих куфара си …
И с това той си спомни за всичко, което се бе случило и което оставаше още да се направи, огледа се и видя, че всички присъствуващи стояха на предишните си места, онемели от почит и удивление, вперили очи в него. Само пристанищните чиновници, доколкото можеше да се надникне в строгите им, самодоволни лица бяха изпълнени от съжаление, че са дошли в толкова неудобно време и сега сложеният отпреде им джобен часовник вероятно бе за тях по-важен от всичко, което ставаше в помещението или тепърва щеше да се случи.
Първият, който след капитана изрази благопожеланията си, бе за учудване огнярят.
— От сърце ви честитя — каза той и раздруса ръката на Карл, с което искаше да покаже нещо като одобрение.
Когато след това пожела със същите думи да се обърне към сенатора, той отстъпи крачка назад, сякаш по този начин огнярят превишаваше правата си: и огнярят веднага се отдръпна.
Но сега другите разбраха какво трябва да направят и начаса се струпаха в безпорядък около Карл и сенатора. Стана така, че Карл получи и прие поздравления дори от Шубал, като благодари за тях. Последни се приближиха сред отново възцарилата се тишина пристанищните чиновници и казаха две английски фрази, които направиха смешно впечатление.
Сенаторът бе в отлично настроение и желаеше да се наслади докрай на удоволствието да припомни на себе си и на другите някои по-маловажни моменти, което всички, естествено, не само изтърпяха, но и приеха с интерес. Така той обърна внимание, че е нахвърлил в бележника си най-отличителните черти на Карл, упоменати в писмото на готвачката, за да може при нужда начаса да му послужат. И ето че по време на непоносимия брътвеж на огняря с единствената цел да се поразвлече той извадил бележника и на шега се опитал да установи някаква връзка между, естествено, не съвсем по детективски точните наблюдения на готвачката и външността на Карл.
— И тъй човек открива своя племенник! — заключи той с тон, сякаш очакваше нови поздравления.
— Какво ще стане сега с огняря? — попита Карл покрай последния разказ на чичото. Вярваше, че в новото си положение може да изрече всичко, каквото мисли.
— С огняря ще стане това, каквото е заслужил — каза сенаторът — и каквото господин капитанът намери за добре. Смятам, че се наситихме и преситихме на огняря, с което сигурно ще се съгласи всеки от присъствуващите господа.
— Та това няма значение, щом става въпрос за справедливост — рече Карл. Той стоеше между чичото и капитана и вярваше, може би повлиян от това разположение, че решението зависи от него.
И въпреки това огнярят, изглежда, вече не хранеше никаква надежда за себе си. Бе пъхнал длани дополовина в колана на панталоните си, който поради възбудените му движения се бе показал заедно с крайчеца на една шарена риза. Но това никак не го безпокоеше, той бе излял цялата си мъка, сега нека видеха и няколкото парцала, които имаше на гърба си, а после можеха да го отнесат. Представяше си как слугата и Шубал, двамата най-нископоставени тук, ще му окажат тази последна любезност. Подир това Шубал щеше да намери покой и вече нямаше да стига до отчаяние, както се бе изразил главният касиер. Капитанът щеше да назначи само румънци, навред щеше да се говори румънски и може би тогава наистина
