всичко щеше да тръгне по-добре. Вече никакъв огняр нямаше да дърдори в главната каса, само последното му бръщолевене щеше да остави доста приятен спомен, защото, сенаторът изрично заяви, то бе станало косвена причина за откриването на племенника. Впрочем този племенник по-рано неведнъж се бе опитал да му бъде полезен, тъй че отдавна преди това му се бе отблагодарил повече от достатъчно за неговата услуга при разпознаването; на огняря и през ум не минаваше да иска още нещо от него. Всъщност искаше му се и той да е племенник на сенатора, далеч още не беше капитан, но в последна сметка от устата на капитана щяха да излязат гибелните думи. — В съответствие с разбирането си огнярят не се и опитваше да поглежда към Карл, но за жалост в това помещение, пълно с врагове, за очите му не оставаше друго място за отдих.
— Не схващай положението погрешно — рече сенаторът на Карл, — може би става въпрос за справедливост, но в същото време става въпрос за дисциплина. Двете, а особено последното, подлежат на преценката на господин капитана.
— Така е — промърмори огнярят.
Който го чу и разбра, се усмихна озадачено.
— А освен това ние вече тъй много попречихме на господин капитана при изпълнението на служебните дела, които тъкмо при пристигането в Ню Йорк сигурно невероятно се натрупват, че за нас е крайно време да напуснем кораба, за да не би на това отгоре чрез някое напълно ненужно вмешателство да превърнем тази незначителна свада между двама машинисти в произшествие. Впрочем отлично разбирам, скъпи племеннико, поведението ти, но точно това ми дава правото бързо да те отведа оттук.
— Веднага ще наредя да спуснат лодка за вас — каза капитанът и за учудване на Карл, не възрази ни най-малко срещу думите на чичото, които все пак можеха да се приемат като проява на самоунижение от негова страна.
Главният касиер се втурна към писалището и по телефона предаде на боцмана заповедта на капитана.
„Времето не чака — рече си Карл, — но каквото и да направя, ще обидя всички. Все пак сега не мога да изоставя чичо, след като едва ме е намерил. Наистина капитанът е вежлив, но това е всичко. Вежливостта му свършва при дисциплината и чичо сигурно изрази напълно мислите и чувствата му. С Шубал не желая да разговарям, дори съжалявам, че му подадох ръка. А всички други хора тук са измет.“
И обзет от такива мисли, той бавно пристъпи до огняря, изтегли дясната му длан от колана и леко я задържа с две ръце.
— Но защо не казваш нищо? — попита той. — Защо търпиш всичко?
Огнярят само сбърчи чело, сякаш търсеше думи за това, което искаше да каже. Иначе бе свел поглед към дланта си в ръцете на Карл.
— Та спрямо теб е извършена несправедливост, както спрямо никого на кораба, зная това съвсем сигурно.
И Карл задвижи пръстите си напред-назад между пръстите на огняря, а той с блестящи очи се озърташе наоколо, сякаш го изпълваше блаженство, за което обаче никой не биваше да го вини.
— Но ти трябва да се отбраняваш, да отговаряш с „да“ и „не“, иначе хората няма да имат и понятие за истината. Трябва да ми обещаеш, че ще ме послушаш, защото самият аз, боя се, по много причини вече изобщо не ще мога да ти помогна.
И сега Карл се разплака, целуна ръка на огняря, вдигна напуканата, почти безжизнена длан и я притисна до бузите си като съкровище, от което човек трябва да се откаже. Но ето че до него вече бе чичото сенатор и макар и с най-леко насилие, го отдръпна.
— Изглежда, огнярят те е омагьосал — рече той и с дълбоко разбиране погледна капитана. — Чувствувал си се самотен, тогава си попаднал на огняря и сега си му благодарен, та това е съвсем похвално. Но вече заради мене, не отивай прекалено далеч и проумей положението си.
Зад вратата се вдигна врява, чуха се викове и дори сякаш някой брутално бе тласнат във вратата. Влезе един моряк с доста разпуснат вид, а на кръста му бе вързана женска престилка.
— Вън има хора — извика той и ръгна с лакът веднъж около себе си, като че още бе в навалицата. Най- сетне се окопити и понечи да козирува пред капитана, тогава забеляза женската престилка, смъкна я, запрати я на пода и изрева: — Това е отвратително! Вързали са ми женска престилка! — Но после тракна и козирува.
Някой направи опит да се разсмее, но капитанът строго каза:
— Това се вика добро настроение! Кой е вън?
— Моите свидетели — обади се Шубал и излезе напред. — Покорно моля за извинение заради неподобаващото им държане. Но завърши ли едно пътуване, хората са понякога като луди.
— Веднага ги въведете! — заповяда капитанът и като се обърна начаса към сенатора, любезно, но бързо каза: — Имайте сега добрината, уважаеми господин сенатор, заедно с господин племенника ви да последвате този моряк, който ще ви настани в лодката. Навярно не е нужно тепърва да заявявам какво удоволствие и каква чест представляваха за мене личното запознанство с вас, господин сенатор. Само си пожелавам да ни се удаде скоро случай да възобновим с вас, господин сенатор, прекъснатия си разговор върху положението в американската флота и той може би наново да бъде прекъснат по такъв приятен начин, както днес.
— На първо време ми е достатъчен този племенник — каза чичото през смях. — А сега приемете големите ми благодарности за вашата любезност и останете със здраве! Впрочем напълно възможно е ние — той сърдечно притисна Карл до себе си — да се видим отново с вас навярно за по-дълго при първото ни пътуване за Европа.
— Много ще се радвам — отвърна капитанът.
Двамата господа си стиснаха ръце, а Карл успя само набързо и мълчаливо да подаде ръка на капитана, щото той вече бе зает с може би петнайсетина души, които под ръководството на Шубал, макар и малко смутени, но все пак доста шумни нахлуха в помещението. Морякът помоли сенатора да мине напред и след това проправи път през тълпата за него и Карл и двамата преминаха лесно помежду покланящите им се хора. Изглежда, тези иначе добродушни люде схващаха спора между Шубал и огняря като някаква шега, чиято смеховитост не изчезваше дори пред лицето на капитана.
Сред тях Карл забеляза и кухненското момиче Лине, което весело му намигна и си завърза хвърлената от моряка престилка, защото бе нейната.
Като вървяха подир моряка, те напуснаха канцеларията и свиха в един малък коридор, който след няколко крачки ги отведе до една вратичка, а оттам къса стълбичка се спускаше в приготвената за тях лодка. Водачът на лодката се озова в нея с един единствен скок, а чакащите моряци се изправиха и козируваха. Сенаторът тъкмо предупреди Карл да внимава при слизането, когато той още на горното стъпало избухна в горък плач. Сенаторът прекара дясната си длан под брадичката на Карл, притисна го здраво до себе си и го замилва с лявата си ръка. Тъй те, стъпало по стъпало, бавно заслизаха и плътно прилепнали се спуснаха в лодката, където сенаторът намери за Карл хубаво място точно срещу себе си. По знак на сенатора моряците я отблъснаха от кораба и начаса се заловиха здраво за работа. Едва се отдалечиха на няколко метра от кораба, и Карл направи неочакваното откритие, че се намират тъкмо от тази страна, накъдето гледаха прозорците на главната каса. И трите прозореца бяха заети от свидетели на Шубал, които най-приятелски поздравяваха и махаха, дори чичото благодари, а един моряк се изхитри, всъщност без да прекъсва равномерното гребане, да им изпрати въздушна целувка. Действително всичко изглеждаше така, сякаш вече не съществуваше никакъв огняр. Карл се вгледа по-добре в чичото, с чиито колена неговите почти се допираха, и го обзеха съмнения дали някога този човек ще може да му замени огняря. А и чичото отбягваше погледа му и съзерцаваше вълните, които се плискаха около лодката им.
Информация за текста
© 1982 Венцеслав Константинов, превод от немски
Franz Kafka
Der Heizer, 1913
