злободневни теми — как да се пробие в Съединените американски щати, как да се поучаваме от грешките си, как да накараме непознатите да ни харесват и да ни се доверяват, как да започнем собствен бизнес, как да продаваме всичко на всички, как да оставим всичко в ръцете на Бога и да престанем да се тревожим. И накрая — как да се храним здравословно.
Несъмнено бях истинска издънка на Дан Грегъри, пък и на времето, в което живеех. Това се доказваше съвсем ясно от начина, по който обогатявах речника си и се запознавах с основните събития и исторически личности, а и от времето — което съвпадаше точно с времето за усвояване на тези познания от випускниците на големите американски университети. Още повече, че речникът ми (а между другото и речникът на Мерили) беше не по-малко синтезиран от този на Грегъри. Мерили и аз — дъщеря на миньор и син на арменец-обущар — проявявахме достатъчно разум да не се правим на англичани от благородническо потекло. Прикривахме мизерния си произход с приятно за ухото звучно произношение, което в онези дни още нямаше име (доколкото си спомням), но по-късно придоби популярност като „трансатлантическо“ произношение. То не беше нито английско, нито американско, но това още повече изтъкваше неговата непринуденост и изтънченост. По отношение на него двамата с Мерили бяхме като братче и сестричка — толкова еднакво се изразявахме.
Но докато скитах из Ню Йорк с това великолепно произношение и натъпкана със знания глава, които съвсем не ми помагаха срещу глада и студа, аз изпитах на практика горчивата ирония на вечния стремеж на американеца към самоусъвършенстване: познанието не е нищо друго, освен обикновен боклук, предаден за преработка на големите университети. Докато истинската облага от тези университети е доживотното членство в едно изкуствено създадено, но голямо и влиятелно семейство.
Моите родители също произхождат от големи и влиятелни (поне сред арменците в Турция) семейства, но тези семейства са били естествени, на биологична основа. Докато самият аз, роден в Америка, лишен от присъствието на други арменци, ако не броим родителите ми, постепенно успях да стана член на две изкуствени семейства, които, макар и не толкова престижни като Харвард и Йейл, също бяха достойни за уважение. Ето ги:
1. Офицерският корпус на армията на САЩ по време на войната.
2. Школата за абстрактен експресионизъм след войната.
23
Не успях да си намеря работа в нито една от компаниите, където ме познаваха като момчето за поръчки на Дан Грегъри. Нямам доказателства, но допускам, че им се е обадил да им обясни с какъв нелоялен и бездарен егоист биха си имали работа. Което си е истина. Освен това, защо в тази безработица трябва да приберат точно мен — арменеца? Откъде накъде? Нека арменците сами да се грижат за своите безработни!
Така и стана. Именно арменец ми се притече на помощ, докато срещу стойността на чаша кафе рисувах комични портрети на хората, разхождащи се из Сентрал Парк. Не беше нито турски, нито руски арменец. Оказа се, че родителите му — арменци от България, го бяха завели в Париж още като дете. Били приети с отворени обятия в многобройната и просперираща арменска общност на този град, превърнал се по-късно в Световна столица на изкуството. Вече споменах, че моето семейство също щеше ла се присъедини към общността на парижките арменци, :ако оня престъпник Вартан Мамигонян не беше измамил родителите ми с приказки за златното калифорнийско градче Сан Игнасио. Истинското име на моят спасител беше Марктич Коюмджан, след известно време неизбежно пофренчено на Марк Коюлом.
И до днес фамилията Коюлом е един от гигантите в туристическата индустрия с агенции по всички краища на света, които предлагат почивка във всички възможни посоки. Когато Марк Коюлом ме заговори в Сентрал Парк, той беше едва двайсет и петгодишен, пристигнал от Париж да намери някоя престижна рекламна агенция, която да популяризира семейния бизнес в САЩ. Показа искрено възхищение от артистичните ми способности и каза, че ако искам да стана истински художник, трябва да ида в Париж.
Разбира се, далечното бъдеще предлагаше една особена ирония и за тази ситуация: след години щях да бъда причислен към онази група художници, благодарение на която Париж загуби репутацията си на световна столица на изкуството, отстъпвайки я на Ню Йорк. Мисля, че благодарение на расовите предразсъдъци, които карат всеки арменец да се грижи за ближния си, аз получих чисто нов костюм, риза и вратовръзка, след което моят благодетел ми купи обувки и ме взе със себе си в рекламната агенция, на която се беше спрял — „Лейдвелд и Мур“. Там заяви, че ще получат поръчката на Коюлом само ако ме назначат на работа като художник. И те приеха.
Повече нито го видях, нито го чух. Но знаете ли какво стана? Днес сутринта, когато за пръв път от петдесет години насам се замислих по-сериозно за Марк Коюлом, „Ню Йорк Таймс“ беше отпечатал некролога му. В него се казваше, че Марк бил герой от френската Съпротива, а смъртта го заварила като президент на „Братя Коюлом и сие“ — най-голямата туристическа организация в света. Какво съвпадение! Все пак човек не трябва да обръща прекалено голямо внимание на подобни неща. Съвпадението си е съвпадение и нищо повече.
Сводка от настоящето: Сърк Бърман е откачила на темата танци. Хваща, когото й попадне, без оглед на възраст и физическо състояние и го мъкне на всяка вечеринка, която се организира в радиус петдесет километра оттук. Повечето от тези мероприятия са с чисто благотворителна цел и събират средства за разни пожарни команди, съставени от доброволци.
От доста време насам ме убеждава да се запиша в курса по салонни танци, който са организирали някакви смахнати в хотел „Елкс Лодж“ в Източен Куог.
— Нямам никакво намерение да жертвам последните останки на гордостта си пред олтара на Терпсихора — отвърнах й аз.
В „Лейдвелд и Мур“ постигнах скромен напредък. Именно там нарисувах „Нормандия“ — най-красивият презокеански лайнер на света. На преден план беше „Корд“ — най-красивият автомобил на света, а за фон ми послужи най-красивата сграда на света — небостъргачът на „Крайслър“. От корда слизаше най-красивата актриса на света — Мадлен Карол. Какъв живот беше, господи!
Рязко подобрените условия на живот ми изиграха лоша шега — една вечер се озовах пред Лигата на студентите-творци с папка под мишница. Бях решил да вземам уроци по живопис, за да стана истински художник. Папката със свои произведения предадох на Нелсън Бауърбек — утвърден художник като повечето преподаватели по онова време. Беше известен предимно като портретист, част от произведенията му и до днес висят в моята стара Алма Матер — щатският университет на Ню Йорк. Беше нарисувал портрети на двама от деканите, далеч преди моето постъпване там. И ги беше дарил с безсмъртието, което единствено портретите могат да дарят.
В залата имаше дванайсетина курсисти, всички извънредно заети да рисуват един и същ гол модел. Горях от желание да се присъединя към тях и техните стативи. Гледани отстрани, те приличаха на щастливо семейство, а аз имах остра нужда от такова. Не успях да стана член на семейството в „Лейдвелд и Мур“ просто защото там не одобриха начина, по който бях получил мястото си.
