все същия стар Слейзингър. Докато Сърк беше в такова почти истерично състояние, в каквото никога не бях я виждал.
Сложих Слейзингър в леглото без чужда помощ. Не го съблякох. И без това нямаше кой знае колко дрехи на себе си — къси панталони за езда и фланелка с надпис „СПРЕТЕ ШОЪРХЕМ“. Шоърхем е атомната електроцентрала недалеч оттук. Ако вземе да се повреди и излезе от контрол, тя може да убие стотици хиляди хора и да превърне Лонг Айлънд във вековна пустиня. Много хора са против нея. Много хора са за нея. Аз самият предпочитам да не мисля по този въпрос.
Ето какво ще ви кажа за нея, макар да съм я виждал само на снимка: никога в живота си не съм виждал постройка, която толкова недвусмислено да крещи: „Аз съм от друга планета, хич не ми пука кои сте вие, какво искате и какво вършите! Нещастници, вие сте колонизирани!“
Хрумнаха ми някои добри подзаглавия за тази книга. Например: „Изповедите на един късно узрял арменец“ или „Човекът, който винаги научаваше последен“. Чуйте само: дори за миг не съм подозирал, че вдовицата Бърман е луда на темата хапчета. Научих го едва в оная нощ, в която докараха Слейзингър.
След като го сложих да си легне и придърпах белгийските ленени чаршафи чак до големия му хесенски нос, аз реших че няма да е лошо да му дам някое сънотворно. Не разполагах с подобни лекарства, но се надявах, че госпожа Бърман има. Чух я как бавно се качва по стълбите и влиза в спалнята си.
Вратата й беше широко отворена и аз влязох. Тя седеше на ръба на леглото и гледаше право пред себе си. Помолих я за сънотворно, а тя ми каза да ида в банята и да си взема. Не бях влизал в тази баня откак тя се нанесе, всъщност от години. А може би и никога не съм влизал точно в тази баня…
Господи, бих желал да видите хапчетата й! Предполагам, че такова количество е било събирано години наред, най-вероятно от покойният й съпруг, който като медицинско лице е получавал безплатни мостри от търговците на лекарства. Шкафчето над умивалника беше тясно да ги побере, а мраморният плот около същия умивалник, по моя приблизителна преценка дълъг поне метър и половина и широк петдесет сантиметра, беше буквално отрупан с шишенца. Изведнъж ми просветна и всичко си дойде на мястото. Всичко стана напълно обяснимо — странният й поздрав при първата ни среща на плажа, импулсивното преустройство на фоайето, непобедимостта й на билярд, лудостта й по танците, всичко, всичко!
Ами сега? Кой от двамата пациенти се нуждаеше повече от присъствието ми в късната нощ?
Всъщност, какво бих могъл да направя за една пристрастена към хапчетата хипохондричка? Нищо, което тя не би сторила и без моя помощ. Върнах се при Слейзингър с празни ръце, седнах до него и си поговорихме за пътуването му до Полша. И защо не? При буря всяко пристанище е добро.
Ето ви едно решение на проблема с пристрастяването към лекарствата, който е проблем на много американци. Откри го преди две години съпругата на нашия президент:
— Просто кажете „не“!
Госпожа Бърман може и да успее да каже „не“ на своите хапчета, но бедният Пол Слейзингър беше напълно безпомощен срещу опасните съединения, които произвеждаше организма му и които безпрепятствено нахлуваха в неговото кръвообращение. Той просто нямаше избор и беше принуден да си мисли за хиляди шантави неща. Известно време мълчаливо слушах какви великолепни книги щял да напише, ако мине в нелегалност или го затворят в някой полски затвор; тръпнех от възторжените му твърдения, че книгите на Поли Медисън са най-добрата литература на света от „Дон Кихот“ насам.
Макар да съм сигурен, че не го съзнаваше, в своите бръщолевици той й намери едно изключително подходящо определение — нарече я „Пощенски гълъб на тълпата с дъвка в уста“.
Хайде вече, веднъж и завинаги, да си изясним нещата относно качествата на книгите, написани от Поли Медисън. За да бъда наясно относно тези качества без да ми се налага да ги чета, аз прибягнах до телефонни интервюта с един собственик на книжарница и един библиотекар в Ийст Хамптьн, плюс вдовиците на двама абстрактни експресионисти, чиито внуци бяха вече в пубертета.
Всички мнения бяха горе-долу едни и същи и могат да се обобщят така: „Полезни, откровени и интелигентно написани книги, но без каквито и да било литературни достойнства“.
Това е положението. Затова, ако Пол Слейзингър наистина желае да се държи по-далеч от лудницата, той положително не трябва да повтаря наляво-надясно, че цяло лято не е чел нищо друго, освен Книгите на Поли Медисън.
Не трябва да споменава и факта, че още почти юноша е легнал върху онази японска граната, а оттогава насам непрекъснато се занимава със странни, дори смешни неща. Очевидно се е родил не само с лингвистична дарба, но и с един доста опасен биологичен часовник, който го кара да полудява приблизително веднъж на всеки три години. Внимавайте с боговете, които ви носят дарби!
Снощи, малко преди да заспи, той каза, че нищо не може да се направи. За добро или зло, той е това, което е — „такава е молекулата му“.
— Такава молекула ще си остана чак до деня, в който дойде да ме прибере Великия Атомен Трошач!
— Какво е литературата, Рабо? — попита ме той. — Нищо друго, освен поглед отвътре към живота на молекулите. Живот, който е без значение за Вселената като цяло и засяга само онези няколко молекули, които са заразени от болестта, наречена „мисъл“.
— Сега всичко ми е ясно — рече той. — Всичко разбирам.
— И миналия път каза същото — напомних му аз.
— Значи отново ми е ясно — рече той. — Роден съм на този свят с две точно определени мисии: да донеса заслужено признание на книгите на Поли Медисън — най-добрата литература на света и да публикувам своята „Теория на революцията“.
— Добре — рекох.
— Налудничаво ли звучи? — попита той.
— Да.
— Чудесно! — доволно кимна той. — Значи трябва да издигна два паметника. Един на нея и един на мен. И след хиляда години хората ще продължават да четат нейните книги и да обсъждат „Теория на революцията“ от Слейзингър.
— Хубаво е да си мислиш подобни неща — рекох. А той се наежи.
— Никога не съм ти обяснявал своята теория, нали?
— Не.
Той почука с пръст слепоочието си:
— Защото я държа заключена тук, в този хамбар за картофи от дълги години! Ти, Рабо, не си единствения старец, който пази най-доброто за десерт!
— Какво знаеш ти за картофения хамбар? — попитах.
— Нищо. Честна дума — съвсем нищичко! Но защо един старец ще държи хамбара си под девет ключа, ако вътре не е скрил най-доброто за десерт? Молекулите добре познават себеподобните си!
— Това, което се намира в моя хамбар, не е нито най-доброто, нито най-лошото. Макар че не трябва да е особено добро, за да бъде върха на създаденото от мен и обратно — трябва да е наистина ужасно, ако трябва да маркира паденията ми. Искаш ли да научиш какво има там? — Разбира се, стига да имаш желание
