точно на съвременната терминология. Бил едновременно най-богатият и най-малко известният член на прочутата фамилия. Никога не е рисуван, имал само един мраморен бюст, който скулпторът Лоренцо Гиберти му направил като дете. Натрошил го със собствените си ръце, когато навършил петнайсет години и го хвърлил в Арно. В зряла възраст не ходел на приеми и не давал такива, никога не излизал на разходка из града, придвижвал се само със закрита карета.
След като строителството на двореца му завършило, той се появявал пред най-близките си сподвижници, включително и пред двама от братовчедите си, които били Папи, единствено в ротондата. Те имали право да стоят на прага, докато той, облечен в безформено монашеско расо и мъртвешка маска на главата, заемал средата на помещението.
Удавил се по време на изгнанието си във Венеция. Тогава спасителните пояси все още не били открити.
Когато Мерили каза по телефона да отивам веднага в двореца, тонът на гласа й, комбиниран с признанието, че точно в този момент мъже в живота й няма, ме накара да повярвам, че най-много след два часа ще мога отново да се наслаждавам на най-сладостната страст в живота си — при това не като неопитен юноша, а като препатил герой от войната, груб и мъжествен космополит!
Аз на свой ред побързах да я предупредя, че в бой съм загубил окото си и ще нося превръзка. После й признах, че съм женен, но бракът ми се разпада.
Страхувам се, че й казах и още нещо — че през войнските си дни непрекъснато съм „разресвал косата си от котенца“, което би трябвало да й внуши, че през ръцете ми да минали купища жени. Всъщност този малко странен идиом е вариант на една метафора, която звучи далеч по-смислено: човек, който е прекарал дълго време под обстрела на противника, спокойно може да каже, че е вадел трески от косата си.
И тъй, аз се появих в уречения час изпънат като струена от суетност и похотливост. Една прислужничка ме подведе по дълъг коридор, който водеше към ротондата. Всичките прислужници на графиня Портомаджоре бяха жени, включително портиерите и градинарите. Тази, която ме посрещна, беше недружелюбна мъжкарана, а гласът, с който ми заповяда да спра в ротондата, ми прозвуча съвсем фелдфебелски.
Мерили стоеше в средата на величественото помещение, облечена в черно отгоре-додолу. Все още беше в траур за покойния си съпруг — граф Бруно.
На лицето й нямаше мъртвешка маска, но то беше толкова бледо и толкова близо по цвят до сламенорусата й коса, че под слабата светлина, идваща откъм купола, главата й приличаше на скулптура, изваяна от къс стара слонова кост.
Бях ужасен.
А гласът й прозвуча осъдително и едновременно с това надменно.
— Ето че отново се срещнахме с моето малко и безбожно арменско протеже — каза тя.
28
— Бас държа, че пристигаш наточен за чукане — каза тя. Думите й отлетяха към купола и се върнаха към нас под формата на шепот. Сякаш Светата Троица, изографисана горе, се бе заела да ги обсъди.
— Но те чака изненада — продължи тя. — Днес дори няма да се ръкуваме!
Поклатих глава в знак на разочарование и попитах:
— Защо си ми толкова ядосана?
— По време на Голямата депресия мислех, че ти си единственият ми истински приятел на този свят — отвърна тя. — Но след като си легнахме, ти изчезна и повече не се появи!
— Невероятно! — рекох. — Нали ти беше тази, която ми каза да се махам… за доброто и на двама ни! Забравила ли си това?
— Сигурно си бил дяволски доволен да го чуеш, нали? Защото побърза да изчезнеш!
— А ти какво очакваше да сторя?
— Да ми дадеш някакъв знак, че мислиш за мен — отвърна тя. — Какъвто и да е! Имаше на разположение цели четиринайсет години да го сториш, но уви! Не се обади по телефона, не прати дори една пощенска картичка! А сега се появяваш тук и очакваш какво? Очакваш пак да чукаш!
— Искаш да кажеш, че можехме да продължаваме да бъдем любовници, така ли? — попитах с недоверие аз.
— Любовници? Любовници? Любовници? — дрезгаво ме имитира тя. Ехото на презрението й към думата „любовници“ прозвуча над главите ни така, сякаш горе се бяха вчепкали ято косове.
— На Мерили Кемп никога не й е липсвала обич! — продължи тя. — Баща ми ме обичаше толкова много, че всеки ден ме биеше. Футболният отбор на колежа ме обичаше толкова много, че ми се изреди до последната резерва в нощта на абитуриентския бал. Помощник-режисьорът на „Фоли Зигфилд“ ме обичаше толкова много, че ме заплаши с уволнение и киселина в лицето, ако не се включа в харема на любовниците му. Дан Грегъри ме обичаше толкова много, че ме хвърли по стълбите, когато разбра, че ти изпращам от неговите материали.
— Какво?! — смаях се аз.
Тогава тя ми разказа истинската история покрай приемането ми за чирак на Дан Грегъри. Бях сащисан.
— Но… Но нима той не хареса рисунките ми? — промърморих объркано аз.
— Не! — отсече тя.
— Това беше първият бой, който отнесох заради теб — информира ме тя. — Вторият отнесох след като правихме любов и ти се измъкна! Сега нека си поговорим за всички чудесни неща, които ти си сторил за мен!
— Никога в живота си не съм се чувствал толкова засрамен! — промълвих аз.
— Добре, тогава аз ще ти ги припомня — рече тя. — Излизаше с мен на глупави, но прекрасни и щастливи разходки.
— Да — кимнах. — Помня ги.
— Търкаше крака в килима и наелектризираше врата ми когато най-малко очаквах това.
— И това помня.
— И понякога беше много лош!
— Вероятно когато се любехме — рекох.
— Не, не! — отново избухна тя. — Мръсник такъв! Невероятен мръсник! Музеят на модерното изкуство!
— Значи изгуби окото си във войната — рече тя.
— Фред Джоунс също — отвърнах.
— Като Лукреция и Мария.
— Те пък кои са?
— Готвачката ми и жената, която те посрещна — отвърна тя.
— Много медали ли получи? — попита тя. Всъщност, в това отношение съвсем не бях зле. Имах
„Бронзова звезда“ с лентички, „Пурпурно сърце“ за раняването, „Президентска похвала пред строя“,
