„Войнишки медал“, значка „Отлична служба“ и накрая — „Почетна лента за Евро-африканско- близкоизточната военна операция“, декорирана със седем „Бойни звезди“.
Най-много се гордеех с „Войнишкия медал“, който обикновено се дава на боец, спасил живота на свой другар, независимо дали това е станало на бойното поле или не. През 1941 година водех курс по маскировка на група школници във Форт Бенинг, щат Джорджия. Видях, че в едно от помещенията избухва пожар и вдигнах тревога. После, без да мисля за собствената си безопасност, се втурнах вътре. Сторих го два пъти и измъкнах двама новобранци, и двамата в безсъзнание.
Бяха единствените войници в помещението, което по това време би трябвало да е празно. Скрили се вътре да пийнат и сами предизвикали пожара. За това провинение получиха по две години поправителен труд. плюс разжалване и лишаване от заплата.
По отношение на медалите си казах на Мерили, че вероятно съм получил заслуженото.
Между другото Тери Кичън страхотно ми завиждаше за „Войнишкия медал“. Той самият имаше „Сребърна звезда“ и твърдеше, че един войнишки медал струва колкото десет звезди.
— Видя ли човек с медал, веднага ми се приплаква — рече Мерили. — Иска ми се да го прегърна и да му кажа: — Бедничкият! Колко ли ужасни неща си преживял, за да осигуриш спокойствието на жената и децата, там, у дома!
После каза, че искала да иде при Мусолини, който имал толкова много ордени и медали, че куртката му била покрита с тях чак до кръста. И щяла да му каже следното:
— Как изобщо е останало нещо от теб, след като си преживял толкова много ужасни неща?
След което се върна на нещастния израз, който бях употребил по телефона.
— Каза, че по време на войната си тръскал косата си от котенца, или нещо подобно, нали?
Казах, че съжалявам за този израз и наистина беше така.
— Никога не бях го чувала — призна тя. — Доста се позамислих върху значението му.
— Забрави, че съм го казал — предложих аз.
— Искаш ли да чуеш до какво заключение стигнах? — попита тя. — Че там, където си воювал, жените са били готови на всичко за храна и закрила на своите деца и възрастни родители. Просто защото мъжете им са били мъртви или далеч. Близо ли съм до истината?
— Ох, боже, боже! — въздъхнах аз.
— Какво има, Рабо? — попита ме тя.
— Улучи право в десетката — отвърнах.
— Не беше много трудно да се досетя — рече тя. — ’ Единственият смисъл на войната се състои именно в това
— да постави жените в безнадеждно състояние. Войната винаги означава битка на мъжете срещу жените, макар мъжете да се преструват, че воюват помежду си.
— Понякога се преструват доста успешно — отбелязах аз.
— Защото знаят, че който се преструва най-добре, ще Получи медал, а снимката му ще се появи във вестниците
— отвърна тя.
— Имаш ли изкуствен крак? — попита ме тя.
— Не — рекох.
— Лукреция — жената, която те посрещна, е изгубила и един крак, заедно с окото си. Помислих си, че и твоето положение може да е такова…
— Нямах този късмет — рекох.
— Една сутрин тръгнала през ливадата да занесе две скъпоценни яйца на съседката, която родила през нощта
— поясни Мерили. — И стъпила върху мина. И до, днес не знаем коя от воюващите страни е виновна. Знаем единствено виновният пол. Само мъж може да направи такъв дяволски уред и да го закопае в земята. Преди да си тръгнеш, опитай да я накараш да си покаже медалите…
После добави:
— Жените са толкова безполезни и лишени от въображение, нали? Вечно мислят, че в земята се заравят само семенца, от които се ражда нещо красиво или годно за ядене. А единствената ракета, която биха си позволили да изстрелят към ближния, е топка или булченски букет.
— Добре, Мерили — въздъхнах аз, безкрайно уморен.
— Постигна това, което си беше намислила. Никога през живота си не съм се чувствал толкова зле. Единствената ми надежда в момента е Арно да бъде достатъчно пълноводна, за да мога да се удавя! Ще ми позволиш ли да се завърна в хотела?
— Не — рече тя. — Мисля, че просто успях Да сваля самочувствието ти на онова ниво, което мъжете винаги изискват от жените. И ако наистина съм успяла да сторя това, с удоволствие ще потвърдя поканата си за чаша чай, която ти отправих по телефона. Кой знае, може пък и отново да станем приятели!
29
Мерили ме въведе в малка и уютна библиотека, в която, по собствените й думи, покойният й съпруг държал великолепната си колекция от хомосексуална порнография. Попитах я къде е дянала книгите, а тя отвърна, че ги продала за много пари, а парите разпределила между прислужничките си — всички малко или повече пострадали от войната.
Седнахме един срещу друг в меки столове, разположени край малка масичка за кафе. Тя ми отправи една ослепителна усмивка и каза:
— Ето го най-сетне моето младо протеже! Как е работата? Отдавна не бяхме се срещали. Казваш, че бракът ти е пред провал, а?
— Съжалявам, че го казах — отвърнах аз. — Съжалявам за всичко, което ти казах. Чувствам се като кълбо прежда, с което си е играла котката!
Чаят ни поднесе жена, която вместо ръце имаше две стоманени щипки. Мерили подхвърли нещо на италиански и жената се засмя.
— Какво й каза? — полюбопитствах аз.
— Че бракът ти е в руини — отвърна тя.
После жената с щипките каза нещо на италиански и аз Помолих за превод.
— Казва, че следващия път трябва да се ожениш за мъж — обясни Мерили, после добави: — Мъжът й искал да
Научи имената на любовниците й, докато той бил в казармата. За тази цел й натопил ръцете във вряла вода, а тя развила гангрена. А любовниците й, между другото, били първо германци, а след това американци…
Над камината в уютната библиотека на Мерили висеше онази картина в стил Дан Грегъри, за която вече ви споменах. Онази с разстрела на покойният й съпруг граф Бруно в момента, в който отказва да му вържат очите пред насочените пушки на войниците. Тя каза, че в действителност нещата не стояли точно така, но какво ли в този живот стои точно. Попитах я как е успяла да стане графиня Портомаджоре с това прекрасно
