палацо и плодородни плантации на север от града.
Когато пристигнала тук заедно с Дан Грегъри и Фред Джоунс, Съединените щати още не се били включили във войната срещу Италия, Германия и Япония. По тази причина ги посрещнали като знаменитости, пристигането им в Италия се тълкувало като една от големите победи на Мусолини в пропагандната война. Диктаторът лично ги нарекъл „най-великият жив американски художник, един от най- талантливите авиатори на Америка и недостижимата красива и талантлива актриса Мерили Кемп“.
— После посочи, че ние сме пристигнали, за да бъдем свидетели на духовното, физическо и икономическо чудо, което щяло да превърне Италия в пример за останалите народи по света за хиляда години напред — допълни Мерили.
Пропагандната им стойност била толкова висока, че Мерили наистина се радвала на вниманието на вестниците и обществеността като велика актриса.
— Изведнъж престанах да бъда тъпа фльорца — въздъхна тя. — Вместо това се превърнах в перла в короната на новия римски император. Трябва да призная обаче, че Дан и Фред се объркаха сериозно от този факт. Нямаха избор и трябваше да се отнасят пред хората с нужното уважение към мен, а аз се забавлявах чудесно. Естествено, всички в тази страна са луди по блондинките, затова аз навсякъде влизах първа, а те се влачеха подире ми като второстепенен антураж.
Освен това се оказа, че италианският език ми се удава изключително лесно. Много скоро надминах Дан, който беше вземал специални уроци в Ню Йорк. Фред, разбира се, така и не научи нито дума…
Фред и Дан станали герои на Италия едва след като загинали за нейната кауза (до известна степен, разбира се). Но славата на Мерили ги надживяла — едно извънредно красиво и очарователно напомняне за тяхната върховна саможертва в името на това, което вероятно са изпитвали и други американци — преклонение пред Мусолини.
Между другото тя продължаваше да бъде очарователна, въпреки липсата на грим върху бледото си лице но време на нашата нова среща и въпреки траурните одежди. След всичко преживяно би трябвало да бъде съсипана старица, но фактически беше едва на четирийсет и три и пред нея лежаха още трийсетина години живот!
И, както вече споменах, тя щеше да стане най-големия представител на „Сони“ в Европа, наред с още много неща. Имаше още много хляб в нея!
Приемайки мъжете като безполезни идиоти и направо опасни създания, графинята също беше крачка напред пред своите съвременници. Това схващане щеше да се разпространи в родната й страна едва през последните три години на Виетнамската война.
След смъртта на Дан Грегъри, ролята на неин почетен придружител в Рим поема красивият ерген граф Бруно Портомаджоре, министър на културата в кабинета на Мусолини с оксфордско образование. Той без колебание й признава, че сексуалните му интереси се ограничават върху мъжете и младите момчета и по тази причина между тях не може да съществува физически контакт. В онези години предпочитания от подобен характер попадали под ударите на закона, но граф Бруно се чувствал в пълна безопасност, сигурен че Мусолини ще го защити независимо от размерите на евентуалния скандал. Защото бил единствения представител на старата аристокрация, който приел отговорен пост в това правителство, а освен това тръпнел от истинско възхищение в краката на диктатора.
— Беше страхотен задник! — кратко го охарактеризира Мерили. Хората се смеели на женствената му суета и боязън. След което добави: — Но едновременно с това беше безупречен ръководител на английското разузнаване в Италия.
В краткия отрязък от време между смъртта на Дан и Фред и включването на Съединените щати във войната, Мерили била най-големият хит на Рим. Забавлявала се чудесно в компанията на графа, обикаляла скъпите магазини и танцувала, танцувала до насита! Той изпитвал огромно удоволствие да слуша гласа й, държал се като безупречен джентълмен, приемал като закон дори и най-капризните й желания. Нито веднъж не проявил желание за физически контакт, никога не поискал от нея каквото и да било. Докато една нощ й съобщил, че Мусолини му заповядал да се ожени за нея!
— Имаше много врагове — поясни Мерили. — Те непрекъснато го клепали пред Мусолини, постоянно му повтаряли, че графът е педераст и английски шпионин. Диктаторът без съмнение е знаел за слабостта му към мъжете и младите момчета, но и през ум не му е минавало, че подобен глупак би имал куража и самообладанието да бъде шпионин.
Когато Мусолини заповядал на своя министър да докаже мъжествеността си като се ожени за Мерили, той му връчил и един документ за подпис от евентуалната младоженка. Идеята му била да неутрализира евентуалното недоволство от страна на старата италианска аристокрация, която едва ли би приела мълчаливо наследяването на стари имоти с историческо значение от една американска фльорца. В документа се посочвало, че ако графът почине преди своята съпруга, тя ще разполага с неговата собственост, докато е жива, но не може да я продава или завещава на никого. А след смъртта й имотите ще минат във владение на най-близкият роднина на графа но мъжка линия, който, както вече ви казах, се оказа някакъв търговец на автомобили в Милано.
На другия ден японците извършили своето изненадващо нападение над Пърл Харбър и потопили значителна част от бойните кораби на Съединените щати. Така тази все още пацифистки настроена и антимилитаристична страна била принудена да обяви война не само на Япония, но и на нейните съюзници — Германия и Италия.
Но още преди Пърл Харбър Мерили отговорила отрицателно на единственото в живота си предложение за брак, въпреки че то идвало от един истински, при това богат, благородник. Тя му благодарила за щастливите мигове, които й донесла неговата компания, но категорично подчертала, че предложението и придружаващият го документ я накарали да се събуди от чудесния сън и да реши, че е крайно време да се прибере обратно в Съединените щати. Там, макар и без покрив над главата си, щяла да направи опит да разбере собствената си същност и да постигне духовно равновесие.
На другата сутрин, тръпнеща от вълнение при мисълта за скорошното си завръщане у дома, тя изведнъж открила, че въпреки топлото слънце и синьото небе, Рим изведнъж се превърнал в мрачен и студен град, сякаш потънал в тъмен порой — според признанието, което направи пред мен във Флоренция.
Същата сутрин чула по радиото за нападението над Пърл Харбър. Една от новините се отнасяла до онези близо седем хиляди американски граждани, които живеели в Италия. Посолството на Съединените щати, които, технически погледнато, все още имали нормални мирновременни отношения с Италия, съобщавало, че взема мерки за незабавната евакуация на всички, които желаят да се приберат у дома. От своя страна италианското правителство декларирало, че ще предостави всички възможни улеснения на желаещите да напуснат страната американски граждани, но едновременно с това подчертало, че няма никакви причини за масово бягство, тъй като между Италия и САЩ съществуват тесни исторически връзки, които не би трябвало да се прекъсват само за да бъдат задоволени политическите амбиции на евреи, комунисти и разлагащата се Британска империя.
В този момент се появила личната камериерка на Мерили с баналното съобщение, че пристигнал някакъв майстор, натоварен със задачата да провери спалнята й за евентуално изтичане на газ от инсталацията. Човекът се вмъкнал вътре със своите инструменти и защитно облекло, започнал да почуква стените и да си мърмори нещо под носа. На италиански, разбира се. Едва след като се уверил, че е останал насаме със стопанката, той изведнъж преминал на мекото произношение, характерно за американците от Средния запад.
Без да извръща лице от стената, той съобщил на Мерили, че е представител на Военния департамент на Съединените щати — така се наричало тогава Министерството на отбраната. В онези години все още не сме
