Снежната кралица

включено.

— Повреден е — каза Мантагнийс раздразнен. — Преди малко дойде тук с някаква тенденциозна история за това как неговият Зимен стопанин бил нападнат в гърба от хора на кралицата. Вероятно синдром на сантиментална грешка на езика. Нуждае се от пълна подмяна на системите, щом се позволява на невежите местни хора да извършват макар и частична поддръжка на една такава сложна техника.

— Дори „невежите местни хора“ ще се чудят, ако трябва да донасят своите тъпи сервомеханизми в полицията за всеки разхлабен винт. — Тя завъртя ключа на захранването на гърдите на полицейския робот повече от раздразнение, отколкото от интерес и видя как оживяха светлинните сензори в черепа от стомана и пластмаса. После погледна идентификационната му плоча. Робот „Полакс“. — Кой ти е стопанин?

— Благодаря ти, командир!

Тя отстъпи стресната.

— Моля изслушай ме, командир. Спешно е, а аз не мога да…

— Да, да… само отговаряй на въпросите. — Никога не можа да свикне с техните гласове.

— Моят стопанин е Тор Стархайкер Уинтър, тийуматанска жена, титуляр и собственик на игралния дом „Персийпион“. — Той излъчваше нетърпение.

— Ти каза, че тя е нападната от охраната на кралицата, така ли? Това не е наша работа.

— Не, командир. От чуждоземни. От нейния годеник…

— Любовен скандал?

— … някой си Оийрезубол, работник в казиното и неговите другари. Тя ме извика за помощ, но те я парализираха с револвер. Не можах да отида при нея, защото вратата беше заключена. Затова дойдох тук за помощ.

— Знаеш ли защо са я нападнали? — Джеруша почувства как интересът й се възбуди.

— Не е ясно, командир. Може би се е намесила в някаква незаконна дейност.

— Кой контролира казиното?

— Някой си Танин Джаакола, мъж, роден на Биг Блю.

— Сорс? — Тя почувства, че дори Мантагнийс зад нея започна да слуша.

— Да, командир.

— Повтори всичко, което си чул да говорят.

„ОИЙРЕЗУБОЛ: Само Летните хора, дявол да те вземе, Перс. Зимните хора не, те ще бъдат спасени. Кралицата иска така да стане. СТАРХАЙКЕР: Не, лъжеш. Ще убиете и Зимните хора. Ти си луд, Оийр, пусни ме да изляза. Полакс, помогни ми, Полакс!“

Джеруша слушаше, кожата й настръхна от носовото погребално пеене на робота, докато осмисляше чутото. Кралицата.

— Велики богове… намерих го! Аз го намерих! Сержант! — Тя се обърна и видя, че двамата вече стояха до нея. — Веднага намерете дузина мъже в близост до заведението… нека веднага да го изпразнят, а заведението заключете! Мантагнийс…

— За какво е всичко това, командир? — Тя не можеше да реши дали той беше възмутен или изплашен.

— Това е въпрос на живот и смърт. — Тя пусна пелерината си на пода и се зае да провери парализиращия си револвер. — Еъриенрод се готви да откупи своя живот със смъртта на половината град. Ако не е така, да не съм командир на полицията. — Тя видя как Мантагнийс провеси устни. — Робот Полакс… Боговете отговориха на молитвите ни. — Тя го потупа по металното рамо. — О, богове, само дано не е късно!

— Моля те, помогни на Тор, командир — каза той. — Аз… свикнах с нея.

Тя кимна, без да може да повярва на онова, което чу.

— Мантагнийс, ти винаги се оплакваш, че искаш повече дейност. Хайде да отидем да видим какво става.

— И ти ли ще отидеш, командир? — попита той повече учуден, отколкото критичен.

Като се ухили, тя отговори:

— Не мога да пропусна това.

44

— И така, сибила, ти заплаши нашата кралицата. — Един от сановниците най-после проговори. Муун почувства как погледите на останалите изгарят като с нажежено желязо татуировката на шията й. — На теб ти е забранено да идваш в града. Ние имаме привилегията да се погрижим никога повече да не стъпиш тук.

Муун беше с гръб към моста.

— Ще напусна двореца. Ако ме докоснете, ще ви заразя… — Гласът й замря.

— Няма да се опитваме да те спрем, сибила — отвърна той за нейна изненада. — Прекоси моста. Отивай си. — Сановникът се усмихна и лицето му заприлича на мъртвешка глава. Неочаквано всички се усмихнаха с нескривана злоба — хората, които честваха края на своя свят, които знаеха кой е виновен за това. Той извади нещо от едно скрито място в дългата си мантия и го вдигна. Приличаше на тъмна показалка. — Премини през Бездната!

Муун стисна контролната кутия в ръка и се вгледа в онова, което държеше той. Не знаеше какво е то, но беше сигурна, че я заплашва. Но тя трябваше да премине през моста, трябваше да се опита. Нямаше друг избор. Муун вдигна несръчно ръце да развърже подшитата си със злато кадифена пелерина. Тя я сгъна на три, което беше свещеното число на богинята и пристъпи към ветровитата уста на Бездната в предизвикателен ритуал.

Богиньо, води ме! Муун запокити пелерината с молитва и чу зад себе си смеха на сановниците. Пелерината се изду и изчезна в зелената тъмнина на шахтата.

Муун натисна първото копче и тръгна по моста. Зимните хора я наблюдаваха и шепнеха, но не направиха нищо. Натисна друго копче и продължи да върви, затаила дъх. На далечния край на моста чакаха други сановници. Тя се опита да гледа към тях, да не гледа надолу, нито да допуска страхове да се трупат в главата й…

Но когато наближи средата на моста, отново я споходи заклинанието от сибилската песен, успокои страховете й, притъпи инстинкта й за оцеляване. Не! Тя замръзна и позволи на ужаса пак да изникне, преди песента отново да я впримчи в себе си. Но докато стоеше неподвижна, тя видя Зимните сановници да държат еднакви кухи пръчки и да ги вдигат до устните си… свирки! Те контролират ветровете… И най-накрая тя разбра. Те обръщаха ветровете срещу нея. Така щеше да умре, без човешка ръка да пролее нейната кръв.

Муун се просна на моста, когато хорът от свирки се сблъска и разби кръга от спокоен въздух около нея. Ветровете профучаха над нея и се втурнаха обратно. Но по средата на вятъра стоеше сибилската песен като прозрачен въздух в окото на ураган. Муун беше хипнотизирана, парализирана, умът й проникна в убежище, което се намираше в друго измерение на съществуванието.

Защо? Защо ме извика тук? „Какъв е отговорът?“ — тя чу гласът й да пита обезумял. — „Какъв е отговорът?“ Ти можеш да отговориш на всеки въпрос, освен на един, беше й казала Елзевир. И този въпрос беше: Къде е твоето начало? И в този момент, колебаейки се пред избора вечност в безумие или смърт, тя научи, че най- после е получила отговор чрез силата, която живееше в нейния ум: Началото, първоизточникът, изворът… е тук, тук, тук! Под тази шахта, която водеше дълбоко в морето, под този малък град въвлечен в картата на времето, лежеше сибилската машина. И само тя знаеше. Муун почувства как умът й отстъпи пред последната атака на познанието и се гмурна в кладенеца на истината. Изкрещя, когато почувства, че тялото й го последва…

Като събудена от дълбок сън, тя отново дойде на себе си, легнала на моста, скимтяща в тихия въздух. Тихия въздух! Тя притисна уста с ръката си и се изправи бавно на колене. Нямаше никакъв вятър. Зимните хора стояха зяпнали на двата края на пропастта. Тя се осмели да погледне настрани от тях, покрай завесите от вятър, които висяха отпуснати над притихналото море, към защитните стени. Стените бяха затворени и спираха потока от студени напречни ветрове от външния свят, изолираха единствения достъп до шахтата на