— Зная защо ти искаше да бъдеш сибила… защото не можеше да бъдеш кралицата. Но сега ти можеш… — В очите й пламна силна светлина. — Забрави Лятото! Ти можеш да споделиш целия свят с мен. Захвърли трилиственика и вземи короната. Прережи веригите, които те свързват с тези ограничени фанатици и стани свободна, със свободни мисли и свободни мечти. — Тя направи един невидим знак към Бездната. Муун почувства как вятърът реже гърба й. — Те никога няма да те приемат като техен човек, нито пък ще повярват какво си сега. Във всеки случай много е късно да ги спасяваш. Колелото се е завъртяло. Ти не можеш да спреш тяхната съдба, не можеш да я промениш… Приеми я! Царувай с мен, така както би царувала след мен. Заедно ще изградим нашата мечта за нов свят. Заедно можем да го направим, всичко ще си поделим… — Тя протегна ръце, сияеща от страст. Муун повдигна ръце, омагьосана от близостта и безспорната реалност на нейното собствено аз, на нейното истинско аз.
— Еъриенрод! — каза Еъриенрод.
Муун се отдръпна назад, огорчена от мисълта, че Еъриенрод въобще не я разбира. Думите, предназначени да я спечелят и отклонят от правия път, удряха като камъни нейното друго аз. Егоизмът на Еъриенрод виждаше само онова, което тя мечтаеше да види… само Еъриенрод. Ти грешиш. В Муун се появи дълбока и непоклатима сигурност, която беше повече от облекчение.
— А какво ще стане със Спаркс? — Тя чу как нейният въпрос, крехък като лед, съвпадна с очакванията на Еъриенрод. — И него ли ще разделим?
Спокойното лице на Еъриенрод трепна, но тя кимна.
— Защо не? Мога ли да изпитвам ревност към моето… аз? Мога ли да откажа нещо на себе си? Той обича и двете, какво бих могла да направя? Защо трябва да му се отказва това? — Гласът й се засили, сякаш трябваше да убеждава сама себе си.
— Не!
Еъриенрод извърна любопитно глава.
— Не? Какво не?
— Повече не! — Муун се изправи възмутена и почувства безкрайната сила, която думата бе освободила в нея. — Аз не съм Еъриенрод.
— Разбира се, че си — каза Еъриенрод примирително, сякаш говореше на упорито дете. — Ние споделяме еднакви хромозоми, еднакво тяло… един и същ мъж, еднакви мечти. Зная, че сигурно ти е трудно да го приемеш, защото никога не си очаквала… аз самата не бих могла, ако ми се беше случило. Но как можеш да отричаш истината?
Муун почувства една по-дълбока сигурност да затвърдява нейната решителност.
— Щом като ти искаш да направиш това, то е лошо. Лошо е. Не е този начинът.
— Защо да е лошо да промениш света към по-добро, когато имаш силата да го сториш? Силата на промяна, на раждане, на създаване… Тези неща не могат да се отделят от смъртта и разрушението. Такъв е пътят на природата, такава е природата на силата, с нейната неумолимост, неморалност и безразличие.
— Истинската сила — Муун повдигна ръка до знака на шията си — е вътрешно осъзнатата мярка. Да знаеш, че можеш да направиш нещо и да не го направиш само защото можеш. Хиляди нимфи са умрели, за да можеш да задържиш властта си, докато чуждоземците са все още тук. И сега хиляди човешки същества ще трябва да умрат, за да можеш да я задържиш, когато те си отидат. Аз не заслужавам хиляди животи, нито пък ти. — Тя извърна глава като видя лицето пред себе си, като видя себе си. — Ако трябва да повярвам, че това същество, което съм аз, трябва да унищожи Спаркс, да унищожи хората, които са ми дали всичко, тогава по-добре никога да не се бях раждала! Но аз не вярвам, аз не го чувствам — извика тя пламенно. — Аз не съм това, което си ти или каквото мислиш, че съм, или каквото искаш да бъда. Не искам твоята власт… аз си имам своя собствена. — Тя отново докосна гърлото си.
Еъриенрод се намръщи. Муун почувства нейния гняв като тънък лед.
— Значи всички клонове са били несъвършени, провал… дори ти. Винаги съм вярвала, че мога да ти дам нещото, което ти липсва. Сега вече никой не може да ти даде това. Ти си слаба и мекушава. — Тя тръсна глава. — Благодаря на боговете, че не трябва да разчитам на теб, за да достигна своите цели.
Муун погледна ръцете си.
— Тогава наистина нямаме какво да си кажем… Ти ми каза, че мога да си вървя. — Тя отмести очи от лицето на Еъриенрод и тръгна към моста. Сърцето й бягаше пред нея.
— Почакай, Муун! — Еъриенрод отново я хвана, дръпна я назад и я обърна. — Можеш ли наистина да ме оставиш така? Толкова скоро, толкова лесно? Няма ли някакъв начин да споделим нещо повече освен нашата упорита гордост? Ти преди всичко би трябвало да бъдеш онази, онази единствената, която ще разбере нещата, до които никой друг не бих допуснала, нещата, които никога не бих поверила на някой друг. — Гласът й омекна. — Дай ми време и може би ще успея да науча какво различно има в теб.
Муун се олюля, но в съзнанието си видя Спаркс, нараненото му тяло, наранения му ум и онова, в което я бе заклел с последното си мълчание.
— Не. Не, не можем. — Сведе поглед. — Не остана време.
Еъриенрод почервеня. Добротата изчезна от лицето й, то се превърна в неумолима стомана. Вдигна ръка, като че ли да удари Муун по лицето, но вместо това хвана огърлицата от мъниста, дръпна и я скъса.
— Ти мислиш, че можеш да ме спреш! Тогава отивай, ако можеш. Моите сановници знаят, че ти си Лятна сибила. — Тя посочи Зимните хора, които чакаха търпеливо от двете страни на моста. — И те знаят, че ти дойде тук, маскирана като мен, за да извършиш предателство. Ако можеш да ги убедиш, че всичко това не е вярно, тогава заслужаваш да си отидеш свободно… и да бъдеш част от мен. — Тя се обърна и тръгна към залите на двореца.
Чакащите сановници пристъпиха напред, поклониха й се, докато минаваше покрай тях и после заобиколиха Муун в началото на моста. Муун гледаше как Еъриенрод върви, без да се обръща, докато я загуби от погледа си зад подвижната стена от строги лица.
43
— Е, командир, надявам се, че сте доволна от банкета, даден от кралицата. — Главният инспектор Мантагнийс прекъсна своя разговор с дежурния сержант, когато Джеруша влезе в тихото полицейско управление. Почти всички от полицията бяха навън или да охраняват премиер-министъра, или да поддържат реда сред празнуващите. Двамата мъже я поздравиха. Тя им отговори според устава. Мантагнийс гледаше завистливо нейната униформа. Джеруша знаеше, че той е прекарал вечерта особено мрачен, защото не беше на приема вместо нея, за да се перчи пред другарите си кареумовци с пост, който по право беше негов.
— Не обичам да ми се губи времето, когато има толкова много несвършена работа. — Тя ги погледна строго, после свали червената си пелерина, разкопча яка.
Прекрасно знаеше, че кариерата й щеше да приключи с този пост, а нейното старшинство и ранг Ще изчезнат под миндера на официалното порицание. Тя никога повече нямаше да има шанса отново да командва. Ще бъде изпратена на някое забравено от бога място, от другата страна на нищото. И там щеше да гние до края на естествения си живот.
О-о, богове, как ми е омръзнала кареумовската арогантност! Тя мачкаше кепето си в ръце, когато тръгна към свето бюро.
А тази вечер тя беше видяла Спаркс Даунтрейдър, открито да се перчи в своето светилище там, на банкета, да ние сам до вцепеняване. И Еъриенрод, спокойна и красива, както винаги, спокойна и незаинтересована от приближаващата съдба, се движеше между своите поданици и предполагаемите й господари… прекалено безгрижно.
— По дяволите, какво прави това тук? — Тя се спря, гледаше встрани от Мантагнийс, към полицейския робот, който стоеше неподвижен като дърво пред нейното бюро. — Защо не си на пост? — каза тя, обръщайки се към него директно. Роботът не отговори и Джеруша разбра, че захранването му не беше
