Снежната кралица

си ме наранявал, сега не мога да си спомня.

Мускулите му престанаха да се съпротивляват на нейната прегръдка, ръката му бавно обхвана рамото й, плъзна се надолу до кръста. Главата му се наклони напред.

— О, хиляди мои богове… защо дойде тук, Муун? Защо? — питаше той с глас, изпълнен с мъка.

— За да те намеря. Защото съм ти нужна. Защото ти си ми нужен… защото те обичам. О, аз те обичам… — Тя го притисна до себе си и зарови глава в гърдите му.

— Не ме докосвай! — Той грубо я отблъсна. — Не ме докосвай!

Муун се препъна.

— Спаркс, аз… Защото съм сибила ли? Но това няма значение! Спаркс, аз бях на друг свят. Научих истината за сибилите. Няма да те заразя. Ти не трябва да се страхуваш. Ние можем да бъдем заедно, както винаги сме били.

Той я погледна.

— Както сме били? — повтори той колебливо и невярващо. — Просто двама обикновени Летни хора, миришещи на риба, опънали мрежи да се сушат на слънцето? — Тя кимна несигурно. — И аз не трябва да се страхувам, че ще ме заразиш? — Муун искрено поклати глава — Е, ами ако аз те заразя? — Той се удари но гърдите, принуждавайки я да го види такъв, какъвто беше. Ризата му от кървавочервен сатен се разкъса.

— Ти си… ти си дори по-красив, отколкото те помня. — Тя каза истината. Почувства внезапно желание и се изплаши от това.

Той вдигна ръка, закри очи.

— Не знаеш ли? По дяволите, защо не искаш да разбереш! Аз бях този, когото ти видя на брега да убива нимфи! Аз съм Старбък… не знаеш ли какво означава това?

— Зная — прошепна тя с треперещ глас. Убиец… лъжец… чужденец. — Зная какво означава това, Спаркс, но не ме е грижа. — Насили се да каже това, защото цената, която бе платила за този момент, бе твърде висока. — Не можеш ли да разбереш? За мен няма значение какво си видял или направил, какъв си бил… сега, когато те намерих, това вече е без значение.

— Няма значение? За теб е без значение, че съм бил любовник на друга жена Цели пет години? Не те интересува колко свещени нимфи на богинята съм убил само за да мога да остана вечно млад? Не те интересува къде съм бил днес, какво получих срещу последния улов и какво ще се случи на твоите миришещи на риба сродници само след няколко часа? Той я хвана за китката и изви ръката й. — Все още ли няма значение, че съм Старбък?

Тя се дръпна назад от погнуса и гняв, неспособна да отговори, нито пък да се съпротивлява, а той я поведе надолу към залата.

Спаркс стигна до една врата, отвори я с ритник, повлече я в стаята. От ярката светлина вътре я заболяха очите. Във всяка стена Муун видя собствения си образ да гледа към нея. Наведе замаяна очи и залитна в разтворените обятия на Спаркс. Той й се усмихна, но такава усмивка тя никога не беше виждала на лицето му. Почувства хлад от нея.

— Спаркс… какво е това място?

— Какво мислиш, че е, братовчедке? — Той я извъртя, както я държеше, и тя видя широко легло в центъра на стаята. Ръцете му се заключиха около нея. Ръката му сграбчи гръдта й. — Много дълго време ти е липсвало, нали, любима? Разбрах това, когато ме гледаше там. И така, ти си изминала целия този път, за да станеш любовница на Старбък, а? Е, във всеки случай ще ти хареса, мила… — Той отвори ризата си и Муун видя белези като тънки бели червеи по ребрата му.

— О-о, богиньо, не… — Тя закри с ръка очите си.

— Не? Тогава ще го направим бързо и просто, така както са свикнали Летните момичета. — Той я довлече до леглото и я хвърли на него, натисна я с тежкото си тяло. Муун стисна устата си срещу грубите му целувки и сподави плача си, когато ръцете му стиснаха до болка гърдите й. — Няма да трае дълго. — Той започна да разкопчава панталоните си, без да отмества поглед от лицето й.

— Спаркс, не прави това! — Тя освободи едната си ръка и замилва лицето му с отчаяна нежност. — Ти не искаш това, аз също не искам…

— Тогава защо не се съпротивляваш, дявол да те вземе? — Той я разтърси с някаква жестокост. — Зарази ме, сибила! Докажи, че си нещо, което аз никога не мога да стана. Ритни ме, ухапи ме, разкървави ме… направи ме да полудея.

— Не искам да те наранявам. — Като гледаше в тавана собственото си лице и неговото тяло, закрило нейното, тя забеляза как лицето на Спаркс стана отпуснато и глупаво, подобно на образа на Тарид Ро… твърде лесно, твърде лесно! Пое задъхана въздух. — Аз мога! Повярвай ми, мога да го направя! Мога да те направя луд. Но не искам да те наранявам. — Затвори очи, обърна глава настрани. Чувстваше как тежестта на задъханото му тяло изкарва въздуха от гърдите й. — Тя достатъчно те нарани заради мен.

Очите му станаха непроницаеми.

— Не си прахосвай съжалението към мен, сибила, защото от мен няма да получиш съжаление. — Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към себе си. — Ти си със Старбък… ти искаше Старбък, а на този свят няма нищо по-долно от него. — Но този път погледът му не издържа и тя изведнъж разбра, че макар той да искаше да продължи, тялото му отказа да се подчинява.

— Аз исках теб, Спаркс! И те намерих. На теб няма корона със шипове, няма черна качулка, но ръцете ти няма кръв. Ти не си Старбък. Ти повече не трябва да бъдеш.

— Аз не съм Спаркс! И ти дори не си Муун… — Той поклати глава и тя почувства как през телата на двамата премина тръпка. — Ние сме призраци, ехо, изгубени души. Изпаднали в забвение, прокълнати в ада. — Той пусна лицето й.

— Спаркс… аз те обичам. Обичам те. Винаги съм те обичала. — Потрепваше, шептеше задъхана непонятни думи, сякаш правеше заклинание да успокои морето. — Зная какво си направил, но аз съм тук, защото те познавам. Зная, че то беше определено да стане. Нямаше да бъда тук, ако не вярвах, че ще можем да го преживеем, както и всички обиди помежду ни. Ако не вярваш, тогава отпрати ме… Но първо погледни себе си, виж се в огледалото! Ще видиш само себе си и само мен до теб. Ние се събуждаме, това не е кошмар.

Той я обърна бавно, вторачи поглед в нея.

— Какво… какво се е случило на бузата ти? Аз ли направих това?

Тя докосна с ръка зарасналия белег и кимна.

Той стана от леглото. Лицето му, бледо и безизразно, се насочи към собственото си отражение. Доближи се до огледалото и притисна чело о собствения си образ. Муун видя как тялото му се напряга като навита пружина.

— Спаркс!

Ръцете му се свиха в юмруци и разбиха огледалото. Той се обърна и тя видя от ръцете му да капе кръв.

Муун стана и отиде при него. Взе ръцете му в своите и спря кръвта от раната.

— Не, недей! Остави я, по-добре да тече! — каза той припряно, почти радостно. Тя го погледна, но той само поклати глава. — Не разбираш ли? Аз съм жив! Жив съм, Муун… — Спаркс издаде звук, подобен на смях, но не беше смях. Тя видя как очите му придобиха цвета на изумруди, когато сълзи заблестяха в миглите му. Той вдигна окървавена ръка до мокрото си лице. — Муун! Моя Муун! — Отново я прегърна. Но този път в прегръдката му имаше само болка от повторното раждане и облекчение. — Жив! Отново жив!

Тя почувства как неговата топлина премина през кожата и, как лумна в тялото й. Муун се пресегна да разкопчее пелерината си, свали я, притисна се по-близо до него. Ръцете й се мушнаха под ризата му. Тя почувства неговата плът, топла и гладка, почувства мускулите му да се движат при всяко нейно докосване. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, после се издигнаха нагоре, милвайки гърба й. Той я поведе към леглото, притегли я до себе си върху хладните чаршафи, този път с безкрайна нежност.

— Не, позволи ми… само ми позволи… — Той я целуна нежно. Смъкна роклята от раменете й с ръце, които пееха по нейната кожа. Инстинктивно свали и своите дрехи. Тя се постара да не вижда белезите по