Снежната кралица

принадлежал. Не, дете на моя ум, ти си още само дете. Една неоформена жена. Една състрадателна непълноценна любовница.

— Еъриенрод! — изкрещя Спаркс. Неговият глас беше изпълнен с мъка. — Не…

— Да, любов моя. Бях трогната. Ти беше толкова нежен към нея. — Тя се усмихна. Муун почувства, че се изчервява, почувства гневът и унижението да пулсират като отрова в кръвта й. — Ти виждаш, аз зная всичко, което става в моя град. Разочарована съм от тебе, Старбък. Макар че не мога да кажа, че съм изненадана. Но искам да ти простя. — Тя се пресегна към него. Думите й бяха нежни, без сарказъм. — Сега, когато си имал време да размислиш, ти си разбрал, че това беше грешка. — Тя вдигна ръка и охраната дойде при тях и ги заобиколи около края на Бездната. — Ескортирайте Старбък до неговите стаи… и се погрижете да не излиза.

Спаркс се вцепени.

— Свършено е, Еъриенрод! Ти знаеш това. Аз съм свободен, независимо какво ще направиш, за да ме задържиш тук. Никога няма да се върна. Ти никога няма отново да се докоснеш до мен. — Той пое дълбоко и продължително въздух. — Освен ако не пуснеш Муун да си върви. Пусни я сега и аз ще направя всичко, което искаш.

Муун понечи да отвори уста и тръгна напред. Но той я спря с поглед. Тя проследи неговия настойчив поглед през моста… да ги предупреди…

— Много добре — промърмори Еъриенрод. — Ако тя все още желае да си отиде, аз ти обещавам, че няма да я спра.

— Каквото и да казва, не я слушай. Обещай ми, обещай ми, че няма да повярваш на онова, което ще ти каже тя — говореше несвързано Спаркс, когато охраната го отведе.

Муун остана сама между кралицата и Бездната. Вятърът я обгърна, треперенето й се усили. Тя криеше слабостта си под пелерината.

— Нямам нищо, което да ти кажа. — Думите паднаха от устата й като камъни. Тя се обърна с гръб към кралицата и направи крачка към началото на моста. Не мисли, не мисли за това. Нямаш никакъв избор.

— Муун… дете мое. Почакай! — Гласът на кралицата я настигна като стрела. — Да, видях те. Но ти не трябва да се срамуваш от това, така както не се срамуваш от твоето отражение в огледалото.

Муун се обърна разгневена.

— Ние не сме еднакви!

— Еднакви сме. И колко често някоя жена има шанса да се гледа как прави любов? — Еъриенрод отново протегна ръце с копнеж. — Той не ти ли каза, Муун? Не можа ли? — Муун гледаше втренчено и забеляза, че Еъриенрод се усмихва. — Е, така е по-добре. Аз самата ще ти обясня… Ти си моя, Муун. Ти си от мен. Аз знаех за теб от деня на твоето зачеване, наблюдавах целия ти живот. Исках да те доведа тук още преди години. Затова ти изпратих онова съобщение за Спаркс. Тогава ти изчезна и аз помислих, че те изгубих завинаги. Но най-после ти се върна.

Муун отстъпи назад от Еъриенрод, почувства вятърът да я предупреждава. Богиньо, нима е ненормална? Тя придърпа полите на пелерината си. „Откъде знае толкова много за мен? Защо държи на мен? Аз съм ничия.“

— Муун Даунтрейдър не е ничия — каза тихо Еъриенрод. — Ти принадлежиш на най-важната жена на тази планета. Знаеш ли какво е клон, Муун?

Като се опита да си спомни, Муун поклати глава.

— Един… близнак. — Тя почувства странно убождане, непосредствено под кожата. Но ти винаги си била кралицата.

— Повече от близнак, по-близък от близнак. Едно яйце, всички гени взети от моето тяло, стимулирани да се възпроизведат в напълно същото лице.

— От твоето тяло — прошепна Муун, опипа тялото си, огледа го, сякаш изведнъж й бе станало чуждо. — Не! — Тя отново повдигна глава. — Аз имам майка… моята баба е присъствала на раждането ми! Аз съм Летен човек!

— Разбира се. — Каза Еъриенрод. — Ти си Летен човек… Аз исках да бъдеш отгледана като такава. Аз те имплантирах в утробата на майка ти през последния Фестивал, заедно с други клонове в други жени. Но само ти оцеля и беше съвършена. Отстрани се от края… — Тя пристъпи напред да хване ръката на Муун, за да я отдалечи от края на Бездната.

Муун се опита да се освободи, но тялото й принадлежеше на кралицата… и тя почувства, че то й се подчинява. Ние сме еднакви… всеки го вижда, всеки.

— Защо… защо искаше толкова много… летни копия — попита Муун, като вътрешно отказваше да включи себе си.

— Трябваше ми само едно. Мечтата ми беше да заместя себе си с теб, когато умра при Промяната. Да те заместя със себе си… но отгледана така, че да разбираш манталитета на Лятото и да го управляваш. Щях да те отгледам тук, да ти обясня всичко още преди години… така, че да имаш време да осъзнаеш потеклото си. Но тогава мислех, че ти си изгубена за мен… и намерих Спаркс, вместо теб. — Муун настръхна, но Еъриенрод сякаш не видя това. — Реших, че не трябва да умра… че трябва да продължа да живея и чрез мен да позволя на Зимата да продължи. Направих друг план, който да ми осигури това. Ти повече не си ми нужна. Но аз все още те желая… винаги съм желала да бъдеш тук, при мен. Мое собствено хубаво дете. На никого другиго. — Тя хвана брадичката на Муун и повдигна лицето й.

На никого другиго… Муун почувства очите си втренчени в очите на Еъриенрод. Очите, които я викаха от безкрайната спирала на времето… Коя съм аз? Коя съм аз?

— Аз съм Летен човек! И ти се опитваш да убиеш моите хора. — Тя избълва думите в лицето на Еъриенрод.

Еъриенрод се отдръпна, сякаш ударена през лицето.

— Той ли ти каза това — каза тя с мъчително недоверие. — Той е глупак. Той не може да разбере, че ти не си от неговия народ. Муун, ти си Зимен човек в сърцето си, така както Спаркс е чуждоземен! — Тя посочи с ръка към звездите. — Ти беше на друг свят, знаеш как Хийгемъни ни потиска… ти си видяла какво крият те от нас. Пазят го за себе си, докато ни експлоатират, нали? — извика тя, като очакваше отговор.

Муун погледна навън към червеникаво-кафявото небе.

— Да, зная това. И го мразя. — Тя видя смъртта на безброй много нимфи сред безброй много звезди. — Промяната трябва да бъде променена!

— Тогава ти разбираш, че абсурдното, ненавиждащо техниката суеверие на Летните хора ще ни държи във вериги, когато чуждоземците си отидат. Ние никога няма да се освободим от техния контрол, ако нямаме време да разработим собствена технологическа база Как иначе бихме могли да задържим малкото, което чуждоземците са ни оставили, ако не разрушим самата форма на Промяната?

— Не чрез унищожаване на моя народ! — Моят народ, това са моите хора! Образът на Еъриенрод изчезна, заличен от спомени за нейното семейство, нейното детство, нейния островен свят.

— Тогава как? — Еъриенрод изгуби търпение. — Как по друг начин ще успееш някога да ги убедиш?

— Аз съм сибила. — Изпита гордост от това признание пред кралицата на Зимата, но знаеше, че на Еъриенрод това също бе известно. — Когато им кажа истината за себе си, когато я докажа, те ще ме послушат.

Еъриенрод се намръщи разочарована.

— Мислех, че си изоставила този религиозен маскарад, след като видя друг свят. Няма никаква Море- Майка, която да ти пълни устата със свещени глупости. Не съществуват също и десетте хиляди богове, освен като чучела, които да псуват чуждоземците. — От Бездната се появи вихрушка, миришеща на морски водорасли. Муун потрепери под пелерината си. Еъриенрод, защитена в своето облекло, й се присмя.

— Сибилите не са… — Но Муун отново я прекъсна. Тя не знае истината. Тя не може да знае… изведнъж разбрала, че държи скрито оръжие, което почти бе захвърлила. Муун почувства, че нарушената й увереност започва да се възстановява. Постара се това нейно знание да не се изрази на лицето й от страх, да не би Еъриенрод по някакъв начин да разгадае всички нейни тайни.

Но Еъриенрод беше обхваната от свръхестествените способи на собствената си проницателност.