— Ти каза, че той заминал ядосан. Ти смяташ, че колкото е бил прав да замине, толкова и не е бил прав — че го е направил, за да те нарани. Че той е обвинил теб за твоя успех и за неговия провал.
— Но аз не бих чувствала така нещата, ако беше избран той вместо…
— Сигурна ли си? — Клавали я погледна. — Може би никой от нас не би могъл… цялата добра воля на света не би могла да ни опази да не налапаме кукичката като стръв, на която е поставена завистта. Но Спаркс обвини теб за това, което е станало. Ти би обвинявала себе си.
Муун примигна и се намръщи. Спомни си за тяхното детство и колко рядко се случваше той да не се съгласи с нея. Но когато спореха, той побягваше и я оставяше сама. Оставаше ядосан с часове, дори с дни. И през дългото време, останала сама, тя винеше себе си за станалото. Всеки път отиваше при него и му се извиняваше, дори когато знаеше, че той е виновен.
— Мисля, че наистина бих обвинила себе си. Макар че никой не е виновен. Но това също е лошо.
— Да… с тази разлика, че то не наранява никой друг освен теб самата. И аз смятам, че в това е разликата.
Неочаквано върху главата на Муун капнаха две капки дъжд. Тя вдигна смутено глава нагоре. После сложи качулката на главата си, а Клавали стана и й направи знак да тръгва към подслона.
Застанаха под един навес от висока папрат. Само за минути дъждът потуши всякакъв друг шум. Стояха мълчаливи, заслепени от сивата водна пелена, докато дъждът, възседнал вятъра, не се премести над морето. Муун се размърда в тъмната гъста папрат. Тя гледаше как малките капчици дъжд се вплитат като перли в крехката дантела на техния навес, гледаше как се откъсват оттам и падат. Протегна ръка.
— Вече е спрял. — Ядът й на Спаркс бе преминал така бързо, както бе преминал дъждът и имаше също толкова малко значение за нейния живот. Но когато отново се срещнат, различното между тях ще бъде толкова много… — Аз зная, че хората трябва да се променят, но се чудя дали знаят кога трябва да спрат.
Клавали поклати глава. Тръгнаха заедно назад по пътеката, прескачайки дъждовните поточета.
— На този въпрос дори богинята не ще може да ти отговори. Вярвам, че когато отново срещнеш Спаркс, той ще е намерил за себе си отговора.
Муун се обърна и направи няколко крачки назад с поглед, устремен през неспокойното море към дома.
8
— Тогава част от богатството на последния Фестивал беше внесено във фонд при мен, така че да мога да започна работа без прекъсване по подготовката на този Фестивал… преди почти осемнайсет години. Как си върви времето сред залисията на ежедневния ритъм! Това е ритъмът на творчество за нас — специален модел, универсален модел. Червено-оранжеви пера, моля — майсторката на маски протегна ръка.
Спаркс се пресегна към една от кутиите, разпръснати по малката веранда и взе шепа пера. Малкин, нейната дългокрака сива котка, скришом пъхна лапа в перата, които беше взел. Спаркс я прогони, върна се да вземе готовите нанизи с мъниста и ги разпредели в съответните чаши. Той въртеше очи нагоре-надолу в желанието си да я гледа как работи и в същото време да върши своята работа.
— Не ми е ясно как го правиш. Как можеш да създаваш толкова много маски и всяка да е различна? При това ти едва… — той спря смутен, въпреки успокоителната й усмивка — можеш да различиш кое перо е червено и кое зелено? — Тя отново се усмихна и вдигна глава с незрящите си очи, за да го погледне със зрителния си сензор на лентата, вързана през челото й.
— Да, знаеш ли, в началото не беше лесно. Но имах голямо желание да се науча… необходимост да създавам нещо красиво. Не мога да рисувам, нито да вая, но всъщност тази работа доста прилича на ваянето, на създаването на скулптури. Виждаш ли, умението е наследствено във фамилията Равенглас. Родена съм сляпа, а след това получих непълноценно зрение… понякога си мисля, че тази комбинация създава силно въображение. Всички форми са замъглени и чудесни… Човек вижда в тях онова, което желае да види. Имам две сестри, също слепи, които имат работилници тук, в града. Имам и други роднини и много от тях се занимават със същото, макар че не са слепи. Изисква се много творческа енергия, за да си сигурен, че си създал подходяща маска за всеки гуляйджия, който ще танцува из тези улици по време на Фестивала. И знаеш ли — тя се усмихна, а лицето й излъчваше нескривана гордост, — моите маски са най-хубави. Аз, Фейт20 Равенглас Уинтър ще направя маската на Лятната кралица… Парче червено кадифе, моля.
Спаркс й подаде кадифето и го пусна да се хлъзне между пръстите й.
— И всичко — дело на половин човешки живот — е само за една нощ! И след това край. Как успяваш да понесеш това?
— Но това е много важно за идентификацията на Тийумат като отделен свят — това е нашето наследство. Ритуалите на Промяната са традиция, която датира от мрачните времена преди Хийгемъни, преди стъпването на техните владетели на нашия свят… някои от тях дори от времето, когато самите ние сме били чуждоземци…
— Откъде знаеш? — прекъсна я той. — Откъде знаеш какво е било преди пристигането на първите кораби от Голямата буря? — неусетно той започна да говори с езика на митологията.
— Всичко, което зная, съм чула на троицата — тя се усмихна. — Чуждоземните имат тук археолози, които изучават ръкописи и руини на Старата империя. Те твърдят, че ние сме дошли тук като бегълци от един свят, наречен Триста, след някаква междузвездна война към края на Старата империя. Тези измислени лица, които правя, са били истински същества. Някога те са били обичайни сред семействата, дошли с първите кораби, предци на Летните и на Зимните хора. Може би ти познаваш някои от тях — сред Летните хора те все още имат своето значение. Знаеш ли, че твоето име, Даунтрейдър, е едно от около дузината оригинални имена, донесени от първите заселници? — Спаркс поклати глава. — Но когато дошли Хийгемъни, те ни накарали да се срамуваме от нашите „примитивни“ традиции. Ето защо сега ги носим само по време на Фестивала, като в действителност честваме не посещението на премиер-министъра, а нашето собствено културно наследство.
— О-о — той все още беше объркан и смутен от възгледа на Зимните хора за историята, в която не се отреждаше никаква роля на богинята, макар самият той да не я приемаше.
— Във всеки случай някои неща са по-хубави тъкмо защото са мимолетни. Помисли си за красотата на една разпукваща се пъпка или за мелодиите, които свириш самият ти, или за дъгата… помисли си за акта на любовта.
— Предполагам, че би било глупаво да гледаме със съжаление към миналото.
— Вярно, но е човешко — тя иронично наклони назад глава, сякаш слушаше собствените си мисли. — Но за човека на изкуството истинската радост идва от самия процес на творчество — когато чувства, че създава нещо. Тогава и той самият расте, живее, излива своята творческа енергия. Когато произведението бъде завършено, той престава да расте, престава да живее. Творецът живее само за да създаде следващата си творба. Не чувстваш ли и ти същото, когато свириш своята музика?
— Да — Спаркс вдигна флейтата си и пръстите му заиграха по шевовете, които приличаха на белези от зараснали рани върху пострадалата раковина. Майсторката я беше закърняла така добте, че звукът й почти не се бе променил. — Предполагам, че е така. Никога не съм мислил по това. Но предполагам, че и аз изпитвам същото.
— Крилце от синьо-виолетов бръмбар, моля… благодаря. Просто не зная как съм се справяла без теб. — Маклин се промъкна покрай бедрото на Фейт и се настани в скута й, мачкайки края на блузата.
Спаркс се усмихна. От устата му се изтръгна един измъчен, самоосъждащ се звук, който й каза истината. Въпреки надеждата, която тя му вдъхна при първата им среща, конкуренцията между безбройните удоволствия в Лабиринта беше прекалено голяма за неговата нежна островитянска музика. Той изкарваше едва колкото да сложи нещо в уста; вдишваше объркан необичайните аромати от съседната ботанерия и от саматанския ресторант отсреща. Ако не му бе дала подслон в задната стаичка, сега щеше да спи в канавката… ако не и по-лошо.
Той я погледна, благодарен, че го беше заставила да отиде в чуждоземното полицейско управление, за да даде показания срещу търговците на роби. Спомни си изненадата по лицето на полицайката, която го
