беше спасила, като го видя да пристъпва прага на управлението. Спаркс въздъхна.
— Наистина ли чуждоземците се готвят да си стегнат багажа и да напуснат Тийумат веднага след Фестивала? Да изоставят всичко онова, което имат тук? Трудно е за вярване.
— Да, почти всички от тях ще си заминат — тя усука един пискюл от златни конци. — Те вече започнаха подготовката, така както и ние нашата. Ако си израсъл тук, щеше да усетиш промените, които стават. Ще те натъжи ли това?
Той вдигна учудено глава, защото не очакваше такъв въпрос.
— Не зная. Всички Летни хора казват, че Промяната е нещо, което трябва да се очаква с нетърпение; че ние ще заемем подобаващото ни място. Мразя начина, но който чуждоземците заслепяват Зимата с хвалби и вземат онова, което си искат, и си мислят, че въобще могат да не се интересуват от нас. — Той стисна медала си. — Но…
— Но и ти си бил заслепен от хвалбите, както и всички ние, Зимните хора. — Тя пусна възела и се опита да тупне Маклин по сребърния й гръб.
— Аз…
Тя се усмихна, като го наблюдаваше с третото си око.
— Какво лошо има в това? Нищо. Ти веднъж ме попита не се ли възмущавам от това, че не мога да напусна нашия свят и да отида другаде, където да излекуват моята слепота. Ти смяташе, че аз трябва да съм недоволна, че вместо да ме излекуват, са ми дали тези сензори — върнали са половината ми зрение, вместо да го възстановят напълно. Ако гледах със съвършено зрение, пак това щях да виждам. Но аз виждам със слепите си очи… и за мен те виждат чудесно.
— Чудесно — Спаркс се опря на стената на работилничката и погледна към улицата. — И след Фестивала край на всичко това.
— Да, последния Фестивал. Чуждоземците ще ни изоставят, а Летните хора отново ще отидат на север и животът, който винаги съм водила, ще престане. Този път изборът на Кралица на деня ще бъде сериозен… маската на Лятната кралица ще бъде последното ми творение.
— Какво ще правиш, след като мине Фестивалът? — Той внезапно разбра, че въпросът беше повече от риторичен.
— Ще започна нов живот — тя затегна един последен възел. — Както всеки друг в Карбънкъл. Затова и се нарича Промяна, нали така? — Тя държеше завършената маска, сякаш я предлагаше на хората, които минаваха по уличката. Видя, че някои от тях гледаха и се усмихваха.
— Защо са те нарекли Фейт? Имам предвид твоите родители.
— Моята майка. Не се ли досещаш? Поради същата причина, поради която тебе са нарекли Спаркс21. Родените от радостта носят специални имена.
— Искаш да кажеш, че преди два Фестивала…
Тя поклати глава.
— Тежко бреме е да носиш такова име през целия си живот. Радвай се, че не ти се налага.
Той се засмя.
— Тежко е да се носи и име Самър22 в Карбънкъл. Тежи като котва, не ми позволява да отида никъде — той отново взе флейтата и я допре до устните си. После я остави и погледна към входа на уличката, където бе настъпило някакво вълнение.
— Какво е това? — Фейт остави маската и инстинктивно присви очи.
— Някой идва по уличката. Някой богат — той различи първо скъпите дрехи, преди да може ясно да види лицата на непознатите, които идваха. Бяха половин дузина жени и мъже, но погледът му се спря на онзи, който вървеше отпред. Богатството на чуждоземното облекло не представляваше нищо в сравнение с лицето й…
— Спаркс? — ръката на Фейт го хвана за лакътя и го стисна.
Той не отговори. Изправи се с чувството, че светът бе изчезнал и той бе останал сам в празното пространство само с…
— Муун!
Тя се спря и му се усмихна приятелски.
— Муун, какво правиш?
Нейната свита го заобиколи, хвана го и го отведе настрана.
— Какво става с теб, момче? Как си позволяваш да се доближаваш до кралицата?
Тя вдигна ръка и направи знак да го оставят.
— Няма нищо, всичко е наред. Вероятно му приличам на някой друг, това е всичко… Нали Спаркс Даунтрейдър Самър?
Всички погледнаха към нея, но ничие недоумение не беше толкова голямо, колкото неговото. Тя беше Муун, тя беше Муун… но и не беше Муун. Той поклати глава.
Тя хвана ръката му и го изправи на крака.
— Не е необходимо.
Спаркс вдигна глава и видя, че тя усърдно изучава лицето му. Той се изчерви и отмести поглед от нея.
— Колко рядко се намира Летен човек, който да проявява такова уважение. На кого ти приличам толкова много, че ме сбърка? — Дори гласът беше същият. И все пак нещо в него го дразнеше.
— На моята братовчедка, ваше величество. Моята братовчедка Муун — той преглътна. — От… откъде знаете кой съм аз?
Тя се засмя.
— Ако беше Зимен човек, нямаше да задаваш такъв въпрос. В този град нищо не остава тайна за мен. Например научих за твоя талант на музикант. Всъщност аз дойдох днес тук, за да те помоля да дойдеш в двореца и ми посвириш.
— Аз? — Спаркс разтри очи, за да се увери, че не сънува. — Но моята музика никой не ще да слуша… — Той си помисли за жалките монети, спечелени през деня.
— Хората, които разбират, слушат — чу той зад себе си гласа на Фейт. — Не ти ли казах, че ще харесат музиката ти?
Кралицата проследи погледа му, когато той се обърна назад.
— Е, майсторке — каза тя. — Как върви работата ти? Започна ли да правиш вече маската на Лятната кралица?
— Ваше величество — Фейт тържествено се поклони. — Благодарение на Спаркс работата ми върви по-добре от обикновено. Но още не е дошло времето на Лятната кралица — тя се усмихна. — Все още царува Зимната кралица. Погрижете са за моя музикант. Виждам, че ще го изгубя.
— Ще положа най-добрите грижи — отвърна тихо кралицата.
Спаркс отиде до верандата, взе флейтата си и я пъхна в чантичката на колана. После, импулсивно, той хвана ръката на Фейт и я целуна по бузата.
— Ще идвам да те виждам.
— Зная, че ще идваш — тя кимна с глава. — А сега, не карай бъдещето ти да те чака.
Спаркс се изправи, обърна се към кралицата и запримига при мисълта, че мечтите му започват да се сбъдват Свитата й го заобиколи като венчелистчета на непознато цвете.
9
— Ще го помоля да ме откара. Не мога да чакам повече тук. Вече мина прекалено много време — Муун стоеше пред прозореца на къщичката на баба си и гледаше през неравното стъкло към града. Майка й седеше до тежката дървена маса, където бабата чистеше риба. Муун беше с гръб към тях, засрамена, че трябва да търси подкрепа, за да изпълни своето решение. — Търговецът ще се върне чак след месеци. Помисли си само колко отдавна Спаркс е пратил бележката. — А и тя се забави, върна се с цял месец по- късно вкъщи. Търговецът, който беше донесъл бележката, вече си беше заминал. Ръцете й побеляха от стискане на ръба на прозореца, там, където стояха наредени раковините, които бяха събирали със Спаркс
